Пак прекарах деня на плажа. Не целия ден, но от 11 до 17, да речем. Беше слънчево и хладно, ветровито, през по-голямата част от времето бях с яке върху банския. Мислех си смешки и си се смеех. Съчиних кратко стихотворение:
Пикник.
Първият есенен вятър
отнася листа от салатата.
И после си направих колекция от снимки на деца, летящи във въздуха. И облаци. И слънце.
Валя – спира – валя – спира – валя – спира.
В един момент капките падаха, а аз, напълно облечена, с чанта на рамо, прогизнала отсекаде, във вода до коленете
видях слънцето
на грузински – мзе
изгря, колкото да видя дъгата
пастелна, бледа и светличка, аз – във възторг и за двете ни.
Но животът продължи, това му е работата. Един гълъб кацна до сандалите ми. Дълго го дебнах с фотоапарата. После като махнах фотото, направо подскочих – таз твар летяща беше на около 50 см от мене. Здрасти бе!
И така. Ден като ден.
Видях и красиви жени в кемпери, но ми беше неудобно да ги снимам.
Искам любов, здраве, пътища и кемпер. В този ред.
Вчера беше облачно, облякох си дънките и зимното яке, сложих приказката за Зог в чантата си и излязох рано сутринта, към 10, купих си една кутия с разни салати и се отправих към… Природата?
Излязох от града, през къмпинга, нагоре по хълма и надолу по хълма – я, стълбички! – до фиорда.
И като изгря едно слънцеее
И като си хвърлих дрехитеее
(понеже нямах банскиии)
И откарах по гащи до към 16,00 в блажена! самота.
Междувременно преведох почти цялата книжка. Започва така:
Преди много години (точно колко – не знам)
мадам Дракон отвори частна школа, и там
обучаваше строго всички дракони млади
да се учат, да знаят, да печелят награди.
И т.н.
Междувременно, ако бях зора, щях да съм станала розововсичка.
После се загубих в гората на няколко пъти и стигах до непроходими места, връщах се назад и пробвах нови пътеки. Нито веднъж не почувствах страх в плахото си сърце (а в Стара Загора не бих отишла сама на Аязмото).
Горещо се надявам днес да не вали дъжд, защото искам още един ден. Искам още много дни такива.
Искам да съм щастлива.
Така.
Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.
Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГЪ или ЖИВОТЪ, или ДЗѢЛО, или ЦРЬКꙐ, или ЧАꙖНЬѤ, или ШИРОТА…
Все някой трябва да бъде работен!
Аз лентяйствам, на мен си ми е добре.
Обаче ми направи впечатление, че от моливите ми взеха да излизат животни, птици, цветни петна, а също и разни безобразия. Моливите ми са като сламки, през които листът всмуква интересни неща, които до преди малко не бяха в стаята.
Как трябва да постъпя?
Не знам по-сладко от това, да се събудиш и да си добре наспан.
Мислех днес да си сложа банския, якето, в чантата – сандвич, вода, книга за четене, книга за превеждане, фотоапарат… да изляза и да не се прибера, докато не се мръкне към 11 през нощта. То пък взе, че заръси един дъждец. Намерих си акварелни моливчета и хубава пейка до морето. Заговори ме един турчин от кюрдски произход, много беше мил човекът, пък аз – такава коза, ни телефона си дадох, ни се съгласих да изпием по едно. Преведох малко от книгата за драконите, снимах птица, милвах котка, после се прибрах да си говорим с Дали, да ядем и да се смеем.
Ако обещая да не ям ябълки, ще ме оставят ли да ходя гола и да живея тук завинаги?
Отсам море, от там – фиорд, по средата – истинска гора, а градът – през цялото време навсякъде.
В гората ухае на коледна елха, на трева и на вечно детство.
След цял ден облаци и вятър се прибрах, Дали приготвяше вкусни неща, а аз й бърборех с думи от разни езици, изведнъж забелязах, че нещо става на терасата, погледнах и там беше той.
Залезът беше там, търкулнат на дъното на улицата, подскочил над морето, направил няколко жабки и се показал в процепа между боровете отсреща и ниските облаци.
Обух маратонките на босо, метнах си якето, хукнах по стълбите, върнах се за ключовете, изтрополих пак надолу, тряснах вратата, изскочих на улицата, а там всичко сияеше в тъмно оранжево – колите, тръбите на скелетата, прозорците, паветата, изтъркани от ходене.
Вървях към него и го снимах, слънцето се скри, после се показа още веднъж за малко, наистина го направи, беше лично и специално.
Залез.
То ни показва най-хубавото си лице.
Днешният дневник е следобедник и вечерник, защото преди това си носех фотоапарата, но без карта. Той без памет, явно и аз без.
Но другата разходка беше подобаващо вълшебна.
Я! След месец ще имам честит рожден ден! Просто споменавам.
Да направя нещо като дневник със снимки от Стрьомстад?
Аз долетях, имах си приключения по пътя, и изобщо не се загубих.
Това съм аз.
Тук е много хубаво. Не искам нищо да оценявам, нито да сравнявам, нито да описвам. Ще слагам в блога по някоя снимка и ще почакам мислите ми да се избистрят, а въодушевлението да се натича и навика, пък да легне да поспи, и тогава ще видим ще ми дойдат ли умни думи.
Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:
Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:
Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…
Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки в Стара Загора, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне, като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)
Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!
Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.
БЛАГОДАРЯ.
Мария Донева 