Kiss от Ямбол, шер мадам!

С Христо Карастоянов се запознахме в Стара Загора, в музея на Гео Милев. А може би сме се запознали в Ямбол и след това, когато съм го видяла в голямата и шумна писателска компания в Стара Загора, съм казала – Здравейте, срещали сме се на този и този конкурс, а той е отговорил – Мадам, целувам Ви ръка, и после сме се държали така, все едно се познаваме открай време. Поне така се усещаше; затова и първата среща ми се губи от паметта, усещам я като нещо незначително.
Имаше един период, когато доста често си пишехме по мейла или в чата на gmail. Това бяха весели и откровени разговори с много смешки и линкове към песни. Христо ми изпрати да чета ръкописите на „Името“ и на „Паякът“, после говорих за тези книги на представянията им в Стара Загора и в Ямбол и общото ми усещане за онова време е за множество хора, топлина и радост.

Срещите ни с Карастоянов не са били многобройни, но винаги са били интересни и емоционални. Той говореше с ярки фрази, имаше много знания по най-различни теми и обичаше да впечатлява аудиторията. Макар че обикновено обръщаше разговора на шега, казваше умни и значими неща, които след това да обмисляш и да разсъждаваш; мъдрости със закъснител.

Както се смееше шумно и от сърце, така се и ядосваше. Случвало се е да се скараме и ми беше криво и съжалявах защо съм го засегнала. После разбрах, че и други са го ядосвали и си е тръгвал ей така, посред нощ. Да стане от масата, да те изтрие от приятелите си във фейсбук. На другия ден пак да ти изпрати покана, ей така, само за да те изтрие още един път.

Дори и след два-три такива случаи, пак живеех с твърдата, радостна убеденост, че сме приятели, които просто се виждат рядко, защото живеят в различни градове. По едно време Карастоянов се беше зарекъл, че спира писането. Може би му беше докривяло, че няколко пъти се случи да номинират негови книги за различни награди – и нищо. Естествено, шило в торба не стои, той не просто продължи да пише, а написа важни и значими книги, в които острият ум, сладкодумието и талантът му са подкрепени солидно от ерудицията и задълбочените, прецизни проучвания (ако е цитирал заглавието на статия, излязла в даден вестник преди 94 години на определена дата, значи заглавието е било точно такова, а проблемите, коментирани в статията, са били такива и такива, защото…“

Прилагам негов автопортрет, който той ми изпрати за един рожден ден заедно със стихотворение:
Ха-ха-ха! Това е верният ти Карастоянов, изобразен как пие за твое здраве!!!
Може да не си приличам,
но пък как реалистично пия!
То е, щото те обичам,
Донева! Мария!

Изкушавам се да цитирам и още нещичко от кореспонденцията ни. Поканила съм го да изпрати текстове за списание „Участ“, това през 2006 година, и понеже той се е забавил, съм му пратила следното напомняне:

О, Карастоянов Христо,
хайде, препиши на чисто
малко гениална проза.
Изпоти се моя мозък
от тъга и притеснение –
чака той стихотворение,
плиска се като суспензия –
я драсни поне рецензия.
Мъката ми е дълбока –
свършва срока, свършва срока…………..

На което съм получила в ответ:


По-спокойно, по-спокойно,
гиди моме звездобройно!
До ще вторник – светъл ден
и ще имаш ти от мен
туй-онуй и тъй нататък
даже без да бъда кратък…
Дотогава потърпи,
просто лягай там и спи,
или квото правиш там.
Kiss от Ямбол, шер мадам!

Христо Карастоянов си знаеше цената. Той обичаше вниманието и му се радваше. Беше душата на всяка компания. Най-хубавото място на масата беше близо до него, защото там се водеха най-разгорещените разговори. Срещахме се рядко, веднъж на няколко години, и пред себе си занапред ще се придържам към версията, че той сега е в друг град, не много далеч, и е само въпрос на време да се видим пак и хубаво да се наприказваме.

Мария Донева
12.04.24 г.
Стара Загора

Една и съща нощ


big-Cover-hristo-karastoyanov-webПрочетох новата книга на Христо Карастоянов.
Не я прочетох бързо. Сега виждам, че съм я получила по пощата на 14 май, значи преди две седмици.
Прочетох я по-бавно, отколкото ми се искаше, с прекъсвания. Носих я в чантата си. Спирах, пак четох.

Започва брутално, после преминава в обикновен ужас, който ескалира и постепенно зъбите ти изтръпват и в устата ти изплува кисел вкус на желязо. И после идва краят, пак, наистина.

Две неща ме дразнеха през цялото време.

Начинът, по който в началото на всяка част от романа не се разбира от първия момент за кого става дума, за Гео Милев или за Шейтанов.

И начинът, по който са изписани датите и годините – не с цифри, а с букви. Дезориентиращо, объркващо, размазва времето, както се размазва с тояга череп на арестант.

Гледах как шарена София се взривява и почернява. Гледах как младите с поезията и с перчемите се оттеглят заднишком и ги няма, няма.

И как красивото лице на Мила потъмнява и потъва.

И когато прочетох последното изречение, разбрах защо датите и годините са изписани словом.

Защото това е хроника на две предизвестени смърти
и за да се отдалечи, с няколко букви поне, краят.

 

За „Името“

*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
Има още

Роман за една тайна

Ох, колко обичам да съм права!
Ох, колко ми харесва нещата да стават, както съм си знаела, че ще бъде!
Особено хубавите неща!
Например романът, който Христо Карастоянов написа СЛЕД „Паякът“.
Какво казах аз тогава? Долу, там, в края на текста? А?
Е?

dsc03564„Името“ е роман – спомен.

Звучи като епическа песен, с тези омагьосващи повторения на цели абзаци.
В античния и в средновековния епос така се повтарят описания на битки, описания на хора, на победи, на поражения, на кораби и на богове.
Учили сме, че тези повтарящи се формули са се използвали за по-лесно запомняне на безкрайно дългия и никъде незаписан текст.
А може би е било точно обратното – това са били най-ярко запомнените отрязъци от някогашен ярък, жив, истински живот, който с времето започва да избледнява, да изглежда като мит, като сън. Както младостта, когато се отдалечава, се превръща в нещо измислено и очевидно невъзможно.
Романът „Името“ е израснал върху разказа на Христо за княгиня Анастасия.  Докато четях, потъвах в историята и по лицето ми преминаваха сенките от няколко филма, които се прожектираха в ума ми… нещо от Булгаков, Алов, „Бяг“, нещо от Маркес, може би „Есента на патриарха“… черно-бели филми за принцеси, пристигнали инкогнито… в Париж? или другаде?
На мен ми харесват приказките. Харесва ми да ги усещам възможни. Омагьосаният замък на Анастасия е на два ката, с два прозореца, отвъд десния е долината, а зад левия – планината, онази същата, на чието име бяха наречени всичките земи наоколо…
Книгата е увлекателна, малко тъмна, малко кратка.
Много се гордея, че я имам, защото Христо е избрал малко хора да я имат.
Аз бих казала – засега.
А пък аз като кажа нещо… знаете. 🙂
hk

„Паякът“, мисли след романа

Двадесет и първи век се роди кървав и с изнервен рев. Проходи в момента на раждането си и бързо се отдалечи от своето начало, защото явно не го намери за много успешно. Научи се да чете от надписите по стените и да пише като чука по клавишите, преди да разбере как се хваща молив.

Двадесет и първи век така и не успя да си намери приятели. Другите векове вече бяха приключили делата си и ги нямаше наоколо. Бяха му оставили само наставления в книгите, архивни видео-записи и планини от боклук.

Има още