– Няма.
– Как така няма! Знаеш условието.
– Не искам да излизам. Всеки път се пречупвам и се насилвам, за да изляза. Този път вече – не.
– Моля те. Ако закъснеем, не знам какво може да стане.
– Всичко!
– Да… Може да не успеем да се приберем.
– Кой иска да се прибира?
– Може да ни видят тук… Ще стане скандал. Емигранти във Франция! Толкова е безотговорно. Хайде, стягай се.
– Не.
– Моля ти се. Не ти ли харесва да идваме тук – само ние? Не мога да загубя това.
– Живея само за тези часове. Другото не е живот.
– Знам. Не е живот. Вледенявам се само като си помисля, че след малко пак ще бъда на склона. Същите кучета. Същите къщи.
– Казвам ти да останем!
– Не може. И без това е чудо, че успяваме да дойдем тук.
– Да останем.
– Не.
– Не мога да напусна слънцето. Слънцето не ме пуска. Хоризонтът трепти и небето е метален лист, нажежен до бяло. Искам да съм змия. Мога да лежа цяла вечност на сухата пръст и да попивам горещината й, а очите ми да се взират в слънцето, докато ослепея.
– Защо се събличаш?! Тръгваме!
– Ти тръгвай. Аз оставам.
– Невъзможно е! Няма да ти позволят да останеш, а ще забранят и на мен да идвам. Облечи се веднага!
– Гледай каква купчина парцали. Планина от дрехи. У дома винаги са мокри. Не помня някога да съм бил със сухи дрехи.
– Така е. А тук житото вдишва влагата от дрехите още в първата секунда.
– Платът шуми различно. Мирише различно. Забелязал ли си как олекват дрехите, когато не са прогизнали?
– Да, маковете се обръщат към нас и изпиват студа, който носим, изпиват кишата от ботушите и снега от раменете, всичко изпръхва, а те продължават да изтеглят влага от самите ни тела, студа от костите…
– Искам маковете да ме изпият, слънцето да ме превърне в прах и пепел, маранята да ме разнесе…
– Не става. Стига. Тръгвай. Моля те. Умолявам те.
– Не искам.
– Утре пак ще се върнем.
– Обещаваш ли?
– Заклевам се.
– Хайде.
Двамата ловци се изправиха рязко и бързо се увиха в тежките си дрехи, грозно червенеещи под яркото небе.
Прескочиха рамката на пламтящия пейзаж на Ван Гог.
И се върнаха на мястото си в картината на Брьогел.
Точно преди музеят да отвори.

Лава от лилава лавандула,
плисната по мек, заоблен склон.
Слънцето полека се потули
в тих и благосклонен небосклон.

Пътят е спокоен и познат.
Само светлината се променя.
Дъх на предстояща благодат.
Сладко, ароматно лятно време.
*

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.

Заоблен ален небосклон.
От него светлина течеше,
а слънчицето бе бонбон
от мед, лимони и череши.

Под залеза се озова
едно стипчиво, дълго лозе
със ръб от боцкаща трева
и меки прецъфтели рози.

Разшумоля се. Засладни
и си протегна редовете.
Такива ярки юлски дни
дори след залеза пак светят.
=

*

Ако чакам слънце да стопи снега,
дълго ще си ходя до ушите в преспи.
Искам да е чисто още днес. Сега –
ако ме потърсиш, да ме видиш лесно.

Сънища и грешки, счупени тъги,
думи с бримки, тайни, чувства захабени.
Няма да ги ползвам. По-добре да ги
махна, за да има въздух и за мене.

Просека. Пътека. Хубав път. Следа.
Светнало. Без преспи. Чисто. Без капани.
Всичко ще приготвя, за да можеш да
дойдеш тук. И, знам ли… Може да останеш.

☼

Моля те, слънце, погрей за утеха.
Имам в багажа си шарена дреха.
Имам в обувките пясък от плажа.
Имам на майка две думи да кажа.

Имам и студ, по-дълбок от морето.
Цялото топло ми беше отнето.
Цялото лято на юг емигрира.

Слънце – стотинка. Капачка от бира.
Слънце – рисунка във детска градина.
Хапче, наронено наполовина.

Въздуха хапя. Дъхът ми не стига.
Дрехата ми е корица на книга.
Аз съм история. Разказ записан.
Спомен на пътник, във мисли улисан.

Губя се зиме. Намирам се лете.
Слънчице, слънце, стопли ми ръцете.

*

Две слънчеви зайчета
се гонят по блока.
Те нищо не знаят.
Те нямат посока.

Кръжат и се спускат,
блестят и надничат,
и блока във блузка
от слънце обличат.

1986

.

В гората царяха спокойствие и суматоха.
Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.
Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.
– Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.
– Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.
– Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.
Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.
– Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме. Ще поръчаме боя, която не замърсява, а ухае на палачинки със сладко от горски ягоди. Когато всичко се раззелени, дъждът ще я отнесе.
Има още →

Слънце киселичко, дребно
като ябълчица дива.
Изостанало последно,
зъзне и се свива.

Мокри облачни грамади
тежко го затискат.
И на мястото му сядат.
И с вода го плискат.

Слънце, ябълчице сладка,
пълна с витамини!
Потърпи. Ще е за кратко.
И това ще мине.

Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.

🙂

1.
Нека да е мрачно –
само да е пролет!
Пак дъждец се влачи
между клони голи.
В гълъбово сиво
глези се небето.
И ти се приспива,
и ти е добре. То,
пролетното време,
е гальовно, даже
слънцето щом вземе,
че не се покаже.

2.
То на първа среща
се държи студено
и поръчва нещо
ментово зелено.
То е много нежно,
тънко и прозрачно,
и във теб се вглежда
по особен начин.
Светва ти в очите,
с токчета ти траква,
все едно те пита –
Да? Какво очакваш?

🙂

Слънцето взе да пониква
горе сред облаци снежни.
Още не смея да свикна.
Още е толкова нежно,

влажно, лъчите му – крехки,
не лъчи, а намерение,
тънки – в дебелите дрехи,
срички от стихотворение,

капки от притока пролетен,
полъх, троха, молекула.
Гледам лъчите наболи,
стоплени – малко над нула,

драсната с молив усмивка –
точки, чертица и скоба –
слънчице леко и пивко,
светнало само за проба.