Един Истински Мечтател и Пътешественик.

Благодаря ти, Люси!

Този въздух е в обращение
от безброй години.
Натоварен със съобщения.
Стоплен. Пак изстинал.

Прашен, стар. Наследен от живите.
Ресто от умрелите.
Този въздух е от архивите.
Как ще го заселите?

Той е дъвкан. Въздишан. Спирал е,
стиснат в тесни дробове.
Той е мляскал салам и сирене.
Той е бъркал в джобове.

Той е тук още от началото.
Той е включен в пътните.
Този въздух скрепява цялото.
Как ще го преглътнете?

Белолици ученици
ръсят простотии.
Над шофьора клати цици
снимка с фолк-фурия.

Бабка лекичко придържа
своя син освинен.
Той, пиян, света попържа.
Тя въздиша: сине…

Циганчета сополиви –
весели врабчета,
със родители крадливи
по селата шетат.

Аромати – като в кръчма.
Врява безполезна.
Аз се свивам и се мъча
някак да изчезна.

Лежерно и небрежно удоволствие
е никого в града да не познаваш.
Със погледа си само да докосваш.
Да възприемаш и да съзерцаваш

косата на момичето красиво,
което тихо хлътва във хотела.
След малко – мъж. При нея ли отива?
Защо се крият във хотел в неделя?

Движението спира и се кротва.
Жужи пчела в дръгливите саксии.
Във къщата отсреща някой готви.
Потракват порцеланови чинии.

Градът е празен, прашен и напечен.
Часовникът му даже изостава.
А ти си от сърцето си далече
и никого не искаш да познаваш.

Слънчогледи, стърчащи край пътя –
пътни знаци: „Внимание, лято!“
Хоризонтът изглежда размътен
от диоптрите на маранята,

и очите червени на мака
мигат в сухия прах. Аз пътувам,
за да стигна до прага на мрака.
Аз мълча. И търпя. И жадувам –

хладен мрак с очаровани сенки,
без тъга, без надежди, без грижи.
Тихо място спокойно да легна
под капак от звезди неподвижни.

Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.

Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.

Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.

Малко е самотно и малко тъжно да пътуваш сам, но на мен ми харесва.
Освен това пролетта прави всичко поносимо и хубаво, и още по-хубаво даже.
Срещнах чудни хора – чешити, приятели и непознати. Видях морето даже два пъти, за цял час преди да се кача на влака към къщи. Сигурно съм била най-нелепата картинка, с яке, закопчано до врата, крачоли, навити до коленете, нагазила във водичката, с раница и сандали в едната ръка и саксия в другата, как пртискам телефона с рамото си към ухото, за да чуе Иво вълните… Моренце…
Обаче Бургас ми е по-мил на сърцето от Варна. Сигурно защото във Варна нямам ятаци.
И не си купих едно много хубаво червено герданче и сега ми е малко мъчно.
А в Добрич… Прекрасен град. Вълшебен и голям през пролетта. Не можах да видя малката лама в зоопарка, защото не стигнах до там. Всички бяха много топли и добри с мен. Запознах се със Стефка и Мария, които работят в баничарница, едната работи, другата й чете на глас; после се сменят. Стефка има дарба да намира четирилистни детелини. Сашо Серафимов и Сашо Белчев бяха там, и Генка Петрова, и Деян Димитров, няма да изброявам, спирам…
Беше хубаво.
Благодаря.

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.
Има още →

„Зора“ е името на читалището, Ямбол е името на града, аз отивам там на 25 октомври. Тук нещо е обяснено за повода.
А пък причината е, че ще казвам стихотворения… Изобщо – откривам сезона.
Излезе ли и новата книжка, може да направя пак едно кръгче до любимите ми градове като миналата зима. Лошо ли ще е? 🙂

Снимката е от първото ми гостуване в това хубаво бяло читалище през пролетта на 2010.

Храбра млада костенурка
с лъскав фотоапарат
в приключения се гмурка
(две напред – една назад)

В куфара й – рокля бална
с цвят на паднали листа
Тя е плавна, танцувална,
но й пречи скромността.

Тиха е, цени уюта
и сега, на дълъг път,
в корабната си каюта
украсява всеки кът.

Сувенири, талисмани,
чашки, романтичен шал
От респект към капитана –
поглед нежно заблестял.

И че се е престрашила
да се грабне да пътува,
някак е задълбочило
радостта, че съществува.

Тя се смее, тя сияе
и предметите прегръща,
и не ще да си признае,
че й се прибира в къщи.

Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.

🙂

Искам да съм в публиката и да глeдам как Марина пее ето тази песен.
Мелодията всички я знаем.
И думички:

О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!

Вървим със час назад,
кондукторът е млад,
облечен в синьо, и омачкан, и сърдит,
мирише ми на мъж.
Отвън пердаши дъжд,
така че влакът ще пристигне поизмит.

Във купетата безумно миризливи
тичат циганчета боси и кресливи,
Там бабичка с компрес
чете „Жената днес”,
а потен дядо ме разглежда с интерес.

Гълтам въздуха желиран във купето
и нямам сили да мечтая за морето.
Влача куче, седем куфара и сак.
Искам само да напусна този влак.

О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!

До мен плющят белот.
Буркани със компот
пренася мъничка студентка от дома.
Навън цветя цъфтят.
Краката ме болят.
Със кой акъл със влак съм тръгнала сама?!

Мазен чичко на диета лук със чесън
пита нещо, над главата ми надвесен,
Тук има ли клозет?
Назад или напред?
Къде съм пъхнала проклетия билет?

Май заспивам права. Във съня се мярка
услужлива и добра железничарка.
Гарата подминали сме преди час.
Тук завинаги ще си пътувам аз.

Пак пътувам. И е жега
в рейса. Пак не дишам.
Пет чобанина – колеги
на овца миришат.

Две краварки запотени
вдигат топла пара.
Циганче седи във мене.
А шофьорът кара…

Чувствам с мрачна убеденост
нещо как ме лази.
Рейсът друса устремено
и кокошки гази.

Гарата пристига.
Стряскам се и слизам.
В мене се надига
вкусен оптимизъм.

Царевички мърдат
заешки ушета.
По земята твърда
лилав бръмбар крета.

Маковете тичат
отстрани край пътя.
Щъркели прилично
и спокойно мътят.

Агнета се гонят
по една поляна,
и разперва клони
радост овладяна.

🙂