Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.
🙂
Искам да съм в публиката и да глeдам как Марина пее ето тази песен.
Мелодията всички я знаем.
И думички:
О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!
Вървим със час назад,
кондукторът е млад,
облечен в синьо, и омачкан, и сърдит,
мирише ми на мъж.
Отвън пердаши дъжд,
така че влакът ще пристигне поизмит.
Във купетата безумно миризливи
тичат циганчета боси и кресливи,
Там бабичка с компрес
чете „Жената днес”,
а потен дядо ме разглежда с интерес.
Гълтам въздуха желиран във купето
и нямам сили да мечтая за морето.
Влача куче, седем куфара и сак.
Искам само да напусна този влак.
О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!
До мен плющят белот.
Буркани със компот
пренася мъничка студентка от дома.
Навън цветя цъфтят.
Краката ме болят.
Със кой акъл със влак съм тръгнала сама?!
Мазен чичко на диета лук със чесън
пита нещо, над главата ми надвесен,
Тук има ли клозет?
Назад или напред?
Къде съм пъхнала проклетия билет?
Май заспивам права. Във съня се мярка
услужлива и добра железничарка.
Гарата подминали сме преди час.
Тук завинаги ще си пътувам аз.
Пак пътувам. И е жега
в рейса. Пак не дишам.
Пет чобанина – колеги
на овца миришат.
Две краварки запотени
вдигат топла пара.
Циганче седи във мене.
А шофьорът кара…
Чувствам с мрачна убеденост
нещо как ме лази.
Рейсът друса устремено
и кокошки гази.
Гарата пристига.
Стряскам се и слизам.
В мене се надига
вкусен оптимизъм.
Царевички мърдат
заешки ушета.
По земята твърда
лилав бръмбар крета.
Маковете тичат
отстрани край пътя.
Щъркели прилично
и спокойно мътят.
Агнета се гонят
по една поляна,
и разперва клони
радост овладяна.
🙂
Влакът е капка желязна вода,
бърза, защото щом спре, се разлива.
Някакви мижави храсти в студа
с пръсти разресват на вятъра гривата.
Шум и движение. Мир и покой.
Село със хрускави букви във името.
Гари и гробища. Права. Завой.
Влакът тече през земите на зимата.
Тя се готви да пътува.
Вече знае накъде.
Но макар че се шегува,
тайна мисъл я яде.
И макар че тя е смела
и е купила билет,
във лъжи се е оплела.
За да продължи напред,
трябва да развърже възел,
трябва да прескочи плет,
да надвие своя мързел,
да изхвърли много смет.
И четирите саксии
на сираческа съдба
да остави. Да изтрие
спомена за веселба.
Да извика студовете.
Да си спомни за дъжда
във леглото, на ръцете –
пръстените със ръжда.
Да не мисли за доброто.
Да не мисли за вина.
Да си навлече палтото.
Без целувка на уста
да потегли, да замине –
вече знае накъде.
Да остави да изстине
окаденото кафе.
Да не мие тези чаши,
да не готви за обяд.
Да се радва, че се плаши,
Да не търси път назад.
Да не спира. Да не чака,
време е да се реши –
който пак я е разплакал,
няма да я утеши.
Тя се готви да пътува,
но да се стопи снега.
Ще избяга, ще отплува,
но не знам кога,
кога…
Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.
Когато решим да се върнем вкъщи при нашите, преминаваме не само географското разстояние от един град до друг, а пътуваме и през годините към детството си, и през спомените и натрупаните компромиси – към старото си аз.
Преоткриваме мама и татко, които неусетно са се превърнали в баба и дядо – заради децата ни, заради нас самите, но най-вече заради отминалото време. Поглеждаме ги, и ги виждаме и такива, каквито са сега, но и такива, каквито бяха. И ни става мъчно за себе си.
Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.
Винаги преди тръгване си представям с ужас какво е да си мравка, която по невнимание се е озовала в междуградски автобус. Малка черна мравка, лъскава и храбра, или още по-невзрачна – кафява. Пъпли си в прахоляка, заобикаля петната от изтекло масло, подушва с интерес захвърлените опаковки. Полазва върху някоя чанта, после за миг се оказва вътре в автобуса – сто и десет километра в час и нищо не разбираш.
Не ми е жал за мухите и другите летящи гадове и гадчета – може би защото не познавам социалните им порядки. Но съдбата на малката обездомена мравка ме изпълва със страх и ужас. Какво ще стане с нея, ще си намери ли нови приятели, дом? Неуместни представи. А съпруг?
Когато пътувам в автобус, избягвам да чета, защото ми става лошо. Не ми призлява само когато надничам в списанието на съседката по диагонал през пътеката, или в изключително тъпия вестник на пътника до мен. Ако вестникът беше мой – не че бих си го купила някога, никога! – но ако беше мой, не бих дочела нито една от статиите в него. Аз всъщност и така, крадешком, не успявам нито една да дочета, и никога няма да узная какво ще стане с жената, която за четвърти път се жени за един и същи мъж, нито пък ще се класира ли ФК “Марек” за… не знам, не можах да видя – той отгърна.
Не обичам да се запознавам със спътници. Освен ако не са млади, красиви и чистоплътни едновременно, но те обикновено не са.
