Усещам, майка не иска
да й подръпвам ръкава.
Все още е тук, наблизко,
но някак спря да внимава.

Гранитни, смътни години
стоим без нея самички.
Тя гледа все да намине
и да помогне на всички.

Макар че вече я няма,
от сън на сън пак надниква.
Но с тази мъка голяма
полека-лека се свиква.

Все още ясно се чува
и ва́жи нейната дума,
но нови случки и снимки
запълват вече албума.

Животът влиза в различни
посоки и коловози.
Тя спи под две поетични
и бели каменни рози.

Сънувай слънчице меко
и сладки сънища само.
Пристъпвам тихо и леко.
Спи-спи. Обичам те, мамо.

Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими,
чувство за достойнство, навици – 
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни,
тя подбираше по цвят
щипки за прането, и
стара снимчица на татко
спеше в портмонето й.
Тя е толкова конкретна,
толкова реална,
че усещам във дланта си
порив да я гална,
и лицето й ми свети,
скрито под клепача,
майка става вир-вода
всеки път, щом плача,
тя със всеки ден ми става
по-необходима.
Друго може и да нямам,
майка имам.

Днес всичко е различно. Къщата
съвсем не се усеща същата.
Различни миризми и вкусове.
Последните вторични трусове
затихват. Уж сме оцелели,
но външно и привидно цели.
Година мина, почна втора.
Когато срещам нови хора,
улавям се, че се старая
да съм добра, защото зная,
че вече майка ми я няма,
че който не познава мама,
ще си представя тя каква е
по мен, като ме опознае.
Най-после с времето разбрах,
по нас ще съдят и за тях.
А после, след не много време,
по моето дете – за мене.

Благодаря ти, че ми пращаш сънища,
в които майка ходи и се смее.
Така си мисля, че ми е простено,
че лошо и неправилно живея.

Благодаря за щедрия подарък
да си припомня сладкия й глас.
Че във съня ми някой там ме вижда
във най-доброто ми възможно аз.

Искам да се обадя на майка по телефона.
Искам като излизам да се обърна и тя да е на балкона.
Искам да ми свали прането и наново да го простре.
И искам да е жива, и даже, най-нахално, искам да е добре.

Искам да й боядисам косата и тя да хареса новия цвят.
Искам времето да се преметне и да се върне назад.
Искам да започна да готвя и да забравя, и тя да наглежда котлона.
И поне, искам поне да я чуя още един път по телефона.

Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.

И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!

Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!

– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.

И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.

– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?

– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,

Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.

”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!

Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.

Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:

– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,

допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!

Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.

Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?

А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.

Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!

Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.

И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!

Безупречен е, който не упреква.
И неочакван – който не очаква.
Безкрайно дълго жестът ти отеква
и нежността ти расне и заяква.

След всички грешки, тежки и огромни,
след всичките победи и провали,
детето ти един ден ще си спомни
усмивката ти – тя ще го погали.

Светът е нескопосан и сърдечен –
подаръче за празника на мама.
Една усмивка – и не си далече,
дори и от години да те няма.