Нещо толкова интимно, животинско, човешко, духовно, върховно.
Да си майка. Или пък да не си.
Дълбоко и тайно, и се вижда от всеки. И те определя.
Книгата „Възможните майки” е за това. Написана е от жени, които разказват свои преживявания и усещания, свързани с темата.
Когато Емилия Миразчийска ми писа и ме покани да се включа, аз не разбрах много за какво става дума. Тя самата беше въодушевена и делова едновременно, а това е привлекателно за мен, защото усещам, че имам насреща си човек, който има идеи и знае как да ги постигне, и да увлече другите със себе си. Затова приех.
Написах един почти срамно откровен текст, а после за сол и захар – две смешки, които излязоха първо тук, а после влязоха и в книгата.
И зачаках да излезе.
И ето я.

Има списък с имената на авторките, но не се знае кой текст от кого е писан. Това е обяснимо – при толкова лични, понякога тъжни, споделяния, но и много дразнещоооооооооооо! Искам да разбера какво са казали някои от моите познати, които открих в списъка. Искам да разбера кой е написал това или онова, което ми е толкова близко, че все едно е казано от мен, но по-добре.

Любими са ми тези разкази, в които има усмивка.
🙂

Да отглеждаш дете.

Това е най-всепоглъщащото занимание. Дните отлитат еднообразни, но и пренаситени с малки изненади, постижения, поражения и загорели купички от алпака. Алпака е и нещо като вид антилопа, или май беше вид овца?

Когато се грижиш за дете, не ти остава време да провериш в речника. Алпаката остава за друг път, както и новата прическа, и срещата с колежката от Университета, дошла за ден в твоя град – ще е любопитно да се видите, но ще се наруши режимът на малкия, или пък има час за зъболекар, или нещо не е добре, а няма кой да го гледа. За друг път остава и кариерата на мама. Най-важно е детето.

Мама е важна.

Връщането на работа е много труден момент. Ако беше момент, щеше да е добре. Истината е, че това е мъчителен и дълъг процес на поставяне на граници между майката и детето. Биологичната, материална връзка е видима и успокояваща. След раждането коремът ми стана празен и необитаем като таван на изоставена къща. Когато спрях да кърмя, гърдите ми станаха ненужни. Ако някакви други хора, а не аз, се грижат за детето ми, разсмиват го, утешават го и го учат на разни неща, аз за какво съм?

Причува ти се гласът му, радостта от свободата рязко се сменя с паническа, болезнена ревност – то вече не ме обича.

Има още →

Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.

И последният член на родата знаеше, че съм бременна, плюс/минус една седмица след/преди мен. Свекърва ми ме извика с толкова тържествен полу-шепот, че се уплаших да не е решила да ми обясни от къде идват бебетата, или нещо още по-срамотно и тайно.
– Миме, – каза ми тя.- Миме. До днес – било, каквото било. От сега нататък обаче не трябва да крадеш.

Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.

Мария, 15.08.2007 (15:49)

Аз съм професионален родител.

По-точно – професионална майка. Държавата ме назначи на тази длъжност преди осем години.

Първоначалното проучване за длъжността се проточи почти девет месеца, през които редовно следяха моето здравословно състояние. С грижата към себе си трябваше да удостоверя, че съм способна да извършвам същите дейности и по отношение на други индивиди. Очевидно със същата цел моят работодател – държавата, одобри сключването на брак с колегата – баща.

Има още →

Когато решим да се върнем вкъщи при нашите, преминаваме не само географското разстояние от един град до друг, а пътуваме и през годините към детството си, и през спомените и натрупаните компромиси – към старото си аз.

Преоткриваме мама и татко, които неусетно са се превърнали в баба и дядо – заради децата ни, заради нас самите, но най-вече заради отминалото време. Поглеждаме ги, и ги виждаме и такива, каквито са сега, но и такива, каквито бяха. И ни става мъчно за себе си.

Има още →