Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.

Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.

До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.

И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,

зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.

Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….

05.05.05г.

Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?

Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.
Има още →

Превод – Зоран Jакимоски
От Двуезична библиотека

Любовта е като череша –
цъфти, зрее, окапва.
А после,
не че другите сезони
са лоши,
но ти
цяла година чакаш
да дойде пролетта
и всичко да започне отначало.

Аз съдържам любовта.
Любовта ми е присъща,
както за дъжда – вода,
стаи и стени – за къщата.

Тя е разрез и метал.
Малка като ножче джобно.
Радост, че си оцелял.
Топла, влажна и удобна.

От излишества разкош.
Аскетична и насъщна.
Свободата да си лош.
Щастието да се връщаш.

Чувствам – просто си е там,
в неизучени залежи.
Имам много. Ще ти дам.
Стига да ме забележиш.

Както бременна жена
иска странен плод да вкуси,
аз жадувам тишина
между две целувки къси.

Близост във едничък жест,
без пукнатина, без примес.
Нека да се случи днес.
Да е вярно. Да го има.

Ще се спра и ще се дам,
без да мисля, без остатък.
Миг. И след това ще знам
как да продължа нататък.

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Аз всеки път ти казвам нещо мило,
защото аз съм много мил човек.
Сърцето ми обаче се е свило
и го вълнува всеки полъх лек.

Сърцето ми е винаги дежурно
и всяка моя дума проверява.
Сърцето ту помръква, ту прежуря,
тупти и мислите ми прояснява.

Изглежда – и наистина е – лесно
да изговоря чувството, което
звучи, категорично произнесено
със тихичкия шепот на сърцето.

И аз съм само глас и гласна струна,
чирак за изречения и рими.
Бъди добър. Ела да ме целунеш,
и нещо мило в отговор кажи ми.

Къде са веселите щъркели?
Красивите им рамене
върху небето се разгъват
и въздуха с крила прегръщат.
Тревата камъни надига.
Една необуздана сила
безцелно със дъжда се лее
и всичко живо я попива.
Една необуздана сила
безпокои и възклицава,
блести в самотното ми тяло,
което кротко я понася.
Донасят веселите щъркели
любов, но тя не е за мене.
Реки любов, гори любов,
земи и планини любов,
но моето самотно тяло,
което за любов гладува,
е спотаено, не пътува,
и чака пролетта да мине.
Защото пролетта ще мине,
и прекомерната й сила
ще се взриви в пръстта, безшумно,
в инфарктите на семената.
Огромната внезапна сила,
от въздух, от вода, от мляко,
сребриста, мъхеста, зелена
и алена като мушкато
ще прецъфти, ще се разсее,
ще превали и ще премине,
а тялото ми ще остане
да се сбогува и да чака
къде са веселите щъркели
и раменете им красиви.

Време е за сън. Свела е луната
миглите си и мълчи.
Под прозореца полека
шумолят и се галят листа,
и небето свети меко,
и звездите сънливо блестят.
Време е да спим. Диша тишината
и усмихва се насън.
Тук ела, да те усетя, твоя нежен любим аромат.
Хайде, всички вече спят.

Любовни сънища сънувах
и още много ми се спи.
На сериозна се преструвам,
а под езика ми тупти

щастлива, неуместна дума,
и всичко ми напомня, че
е чудно да си неразумен,
излишно – да си огорчен,

и над кафето си, отнесена,
разливам се по невнимание
като натрапчив ред от песен
и сън, поръчан по желание.

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁