Напоследък много мисля за книгите и за четенето.
Винаги съм чела, но сега се опитвам да вникна в смисъла на четенето, във връзките, които то създава между мен и света. Винаги съм имала сърце, но и до сега имам само най-обща представа за анатомията и физиологията му. Не е странно, че мисля за книгите – те са мои.
Ето какво мисля днес:
Книгата е огледало.
Разбирам хората, които цял живот четат само една книга. Дали е свещена книга или пък роман като историята за Швейк; дали е томче с поезия, все едно. Те са като хората, които имат само една любов. Това не прави живота им по-беден или по-богат, прави го конкретния и единствен техен живот.
Книгите ги умеят тези работи, да откликват на читател, който е готов за тях.
Връщам се стъпка назад: книгата е огледало.
Можеш от бебе до старец да се оглеждаш в едно и също огледало, и то никога няма да ти покаже един и същи образ. Напротив, показва ту красоти, ту безобразия.
Младо лице и лице с белези, петна и бръчки.
Понякога лицето сякаш се опитва да слезе от лицевите кости. Понякога изглежда, сякаш се топи бавно.
Смело лице.
Покрито с целувки.
Подуто от сълзи.
Бременно тяло; тяло, което се възстановява. Бледо и изнежено; кафяво от слънце; болно.
Голо тяло, обгърнато от голото тяло на друг човек.
Самотно тяло.
А огледалото – все едно и също.
Има книги, които ги могат тези неща. Гледаш тях, а четеш себе си.

Здравей.

Не съм ти писала отдавна, защото не искам да ти пиша. Искам нещо друго – да си тук, на този диван.

Аз го намерих!

Беше изхвърлен на улицата. Казах ли ти, че до нас се нанесоха нови хора? Не помня кога беше последното писмо. Нищо.
Зелената къща я продадоха. Още не съм виждала новите съседи. Виждам само майстори, които идват сутрин и си тръгват вечер. Живият плет вече е по-висок от мен, не само скрива градината, а успява да погълне и шумовете. Не чувам ремонта, никой не ме безпокои, не се тревожи.

Сигурно майсторите са изнесли дивана. Видях го и веднага го харесах. Избутах го до вратата и доста се измъчих, докато го вкарам в двора – накланях го напред и назад, издрах си гърба на касата. Сигурно съм била жалка гледка, докато се катерех по дивана-чудовище и ту го бутах, ту го дърпах, докато го вкарам вътре. В такива моменти си ми черен. Защото те няма! Мога без теб, но с тебе щеше да бъде толкова по-лесно. Вбесявам ти се и ми идва сила – диван мога да преместя.

Изтиках го зад къщата, под крушата.

Диванът е широк и обемист, заоблен. Точно такъв исках, помниш ли – диван, на който да заспиш следобед, а аз да се пъхна между гърба ти и облегалката, и пак да не ни е тясно.
Дамаската е жълтеникава, доста прокъсана. Намерих на дъното на раклата една тъкана черга и с нея го покрих. Не му трябва друго.

Откакто го примъкнах на двора, прекарвам следобедите там.
Знаеш ли какво виждам? От лозето не е останало почти нищо. Малините са решени да завладеят цялото място. Лешникът и черешите изсъхнаха още преди две зими. Двата ореха са пораснали, няма да повярваш на очите си, ако видиш – малкият орех вече е голям почти колкото стария.

Лежа на дивана и през рехавите клони на крушата наблюдавам небето. Или седя по турски и гледам тревата. Малините. Веднъж една малина се отрони точно когато погледнах към нея.

Имам книги, а под възглавницата – тази тетрадка, в която и сега ти пиша. Вода в плетената дамаджана – чудно колко е студена водата от нея.

Много спя. Спя по цяла нощ, понякога пия кафе сутрин и пак заспивам. Спя и на дивана следобед. Много ми е странно да спя под открито небе, отвита. Все едно ще падна в небето.

Понякога мисля за змиите. Почти ги виждам как се плъзгат и скриптят като въжета. Така си представям. Ако змиите дойдат, ти ще си виновен.

После започвам да мисля за нещо друго. Как ще ме затрупат листата на крушата наесен.

Понякога гледам двора, но вместо запустението, го виждам такъв, какъвто беше преди. Гладко окосен, плосък като длан, а ти пиеш вода. Или обърканият ти детински поглед, когато видиш, че за една нощ са пораснали милион глухарчета.
Лозето, когато все още беше лозе.
Ние, когато все още бяхме ние.

Иначе съм добре. Нали ти казах. И ти не си ми писал, значи и ти си добре. Така го разбирам.

Ела някой път, ще ти покажа дивана.

Комарът Шарл се събуди, протегна се сладко и се претъркули на другата страна. Песента, с която беше заспал, също се събуди в ума му и той си я затананика от мястото, на което сънят я бе прекъснал:
– Elle me dit des mots d’amour
Des mots de tous les jours
Et ça me fait quelque chose…
Гласът му приятно отекна и той се засмя от удоволствие.
– Elle est entré dans mon cœur
Une part de bonheur
Dont je connais la cause… – и пак се засмя.
Шарл беше дребен и смугъл. Крилата му бяха по-гладки от коприна, краката му – пъргави, очите – зорки. Това си беше, както винаги.
Но всичко друго – не. Защото Шарл беше влюбен, ужасно влюбен и изобщо – най-влюбен от всякога досега.
Цяла нощ спа на рамото на момичето. Тя ухаеше упоително, кожата й беше нежна и леко влажна и Шарл реши, че не иска нищо друго, освен да прекарва с нея всяка нощ до края на живота си.
Той не познаваше други комари, нито пък други хора. Попадна в стаята й по каприза на един полъх на вятъра и остана там.
За един – каприз, за друг – съдба.
Шарл блаженстваше. През деня стоеше край локвичката, която откри на дъното на една кристална ваза. Съзерцаваше безбройните си отражения по шлифованите повърхности на кристала, губеше се в лабиринта от искри и слънчеви зайчета и давеше копнежа си в топлата размътена вода. Усещаха се нотки от роза и ехо от маргаритки, блед мирис на гниене и тръпчив нюанс на безнадеждност. Шарл се опияняваше от ароматите, отдаваше се на очакването и така се подготвяше за нощта.
Той беше наясно, че е комар, а тя – момиче, но това не беше пречка за него. Искаше да стъпва по кожата й, да скита по нея с часове, да броди из джунглата на косите й, да се люлее на дъгите на миглите й, да жужи до ухото й, да се носи по въздушните течения на дъха й, просто да я обожава. Тя бе за него увеселителен парк, неовладяна територия, загадка, удоволствие, дом и божество.
– Et dès que je l’aperçois
Alors je sens en moi
Mon cœur qui baaaaat….
Шарл направи няколко танцови стъпки. Гребна малко вода, пийна от шепата си, а с остатъка от капката намокри лицето си. Почувства такъв прилив на радост, че скочи с два крака във водата и сам се изненада от скока си.
Крилата му понатежаха. Имаше още много време, докато тя влезе в спалнята, докато се приготви за сън и си легне, докато заспи дълбоко, докато започне да диша тихо и равномерно като планета.
Тогава Шарл щеше да кацне. И да остане чак до сутринта.
 

Тя плаче за тебе и още е някъде там.
Тя знае, че бърка, особено ако е права.
Човек остарява по-бързо, когато е сам.
Но ако е жив, все едно – то се знае,
човек остарява.

Животът е лек  и е само въпрос на късмет.
Тя много не иска. Любов – както се подразбира.
И щастие днес. Ако може – и ден-два напред.
Но ако живее човек, все едно – то се знае,
че после умира.

Дай да помълча със теб. Няма да ти преча.
Липсваш ми така свирепо, а забравям вече

топлия ти глас, лицето, ласките ти благи.
Мисля те, а после, ето, образът ти бяга.

Помня само: беше лесно. Колко леко дишах.
Помня гледка, ред от песен, помня как ти пишех.

Помня дрехите по пода. Друго нищо няма.
Паметта намира поводи да остане няма.

Позволи да си представя, че във теб се сгушвам,
топлим се и се стопяваме, в тъмното се вслушваме,

приютени във умората като в дом вълшебен.
Аз живея между хората, но наум съм с тебе.

Някой ден ще вампирясам.
Ще минавам през стените
и ще прекатурвам масите,
ще прегръщам, без да питам,

ще летя по стълби вити,
ще се срутвам в тъмнината.
ще съм толкова сърдита,
че ще сритам даже вятъра,

толкова ще прегладнея,
че ще хапя свои хора,
няма само да копнея
тайно за сърца отворени,

ще си взема лично моето,
само онова, насъщното.
Най-любезно и спокойно
ще ви поздравя на връщане,

лоша, уморена, паднала,
озверяла и опасна.
И любов че съм откраднала,
хич не ви засяга. Ясно?

Всичко става с причина,
много важна и то.
И прашинка не пада,
без да има защо.

Всеки жест, всяка буква
са с разумно зърно.
Но че ти не си тука,
или тука си, но

мисълта ти полита
не към мен, не към мен,
и сърцето ми – свито
от гласа ти студен,

и лицето ми жално –
като сухо листо…
Идва зима, нормално е,
знам. Но все пак, защо?

В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.
Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.
Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла
отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,
в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,
пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.
Само… Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.

Накипрена със пъстро шалче,
изплетено на нервна почва,
нарязва ябълка на залчета,
притихва – сериалът почва,

забърква клюките с кафето
с приятелките си любими,
кълне ги кротко зад пердето,
защото са непоносими,

а старостта е прилепчива,
прилежна, вярна, всеотдайна,
единствена не си отива,
задълго не остава в тайна,

превзема нови територии
и корените й са бели,
предъвква все едни истории
и покорява ниски цели,

и улицата й е къса,
а пък изглежда непозната,
и мислите й са накъсани,
и недовиждат очилата,

затваря лятото в буркани
и във килера го подрежда –
след нея сладко да остане
и консервирана надежда.
 

Любовта не намалява.
Трайна е до изтощение.
Чезне нашата представа,
че сме свои, и кое ни е

карало да бъдем близки,
и какво ни е събрало,
как отчаяно сме искали
да сме неделимо цяло,

без мъчителни въпроси
в умовете ни да зреят.
И сърцата си сме носили
нежно, да не се разлеят…

Преболява. Не е драма,
нежността че си отиде.
че един за друг ни няма,
че сме станали невидими,

че пропадаме безследно,
незначителни, неважни.
Тихо, без да ни погледне,
без да се обади даже,

тръгнала си е от къщи
сам-сама да се спасява…
Другаде, но цяла. Същата.
Любовта не намалява.
 

Светът спря да се върти един юнски ден в 9,15 сутринта.

Въртенето не спря внезапно.

Белезите се виждаха от седмица, но кой да обърне внимание, че денят става все по-дълъг… когато е топло, слънцето се протяга като котарак, а котката се протяга като слънце… и хамакът се люлее бавно и не спира, напук на гравитацията… и залезите са портокалови, ягодови и малинови…
а в тъмното звездите падат и чертаят траекторията си дълго, светлината им се разтваря постепенно, сякаш пуска жилки и се вкоренява в черното небе.

Усещането беше като от глътка шампанско на гладно.

Петлите кукуригаха меко и колебливо, в необичайни часове. Кучетата не се отделяха от стопаните си. Конете влизаха в циганските колиби и спяха прави над постелите на циганчетата. Старите хора умираха с усмивка в съня си, а бебетата проговаряха с цели изречения насред кърменето.

После, в 9,15 сутринта, светът спря.
Някъде беше зима. Някъде беше нощ.
Тук черешите поруменята и увиснаха след последното леко поклащане.

Ветровете спряха на място. Бръкнаха с показалци в устите си, ориентираха се и си избраха нови посоки – от местата с вечно лято към местата с вечна зима.
На Луната й отне цяла секунда, докато осъзнае, че занапред ще бъде почтена луна с трайни чувства и постоянно отношение – винаги усмихната към едни, винаги хладна към други, търпелива съпруга на света, а не капризна, но романтична любовница.
Моретата се слегнаха, теченията им се завъртяха като неспокойни деца, легнали напреки на леглата на родителите си.
Прелетните птици замръзнаха във въздуха и тупнаха на земята, цопнаха във водата, потънаха в зелените треви, а стрелките на вътрешните им компаси се завъртяха бясно и литнаха без тях – без посока из въздуха.
Токът спря, юпиесите се прекръстиха и се споминаха, интернет се разпадна на единици и нули и един милиард чата пресекнаха на средата на думата.

Липите избухнаха в аромат като мармалад, гъст и сладък. Южните прозорци пратиха слънчеви зайчета на северните прозорци, после зайчетата се разбягаха. Тревата кихна с хиляда мака в секунда.

Светът остана така неизвестно време – смаян, възторжен, разсънен, с ясно усещане за всеки милиметър от облото си, разцъфнало, вятърничаво небесно тяло.

Ето такава беше онази целувка.