Напоследък животът ми се ускори, чак се препълни. Вече имам нова работа – в ДЦВМХПП (който разгъне таз звучна абревиатура по най-приятен начин, печели подарък от мен). И започна курсът по рисуване, и шия зайчета, за да ги превърна в такса за курса, и излезе една друга работа с кукли, и съм намислила да направя драматизация на „Бабата-бандит”, и други още неща за правене възникват, и в този момент какво мислите?
Наспори Бог прекрасни книги, и прати ангели да ми ги сложат в ръката и да ми кажат – чети.
Оставям едно чорапено човече на средата, то ще е циганче, така като го гледам,
защото пък ме тегли и да напиша няколко изречения за „Добрият късмет на момента” (автор Матю Куик, преводач – Евелина Пенева).
Корицата ми се видя неустоима, легна ми на сърце веднага. Котките винаги избират най-доброто място, за да се излегнат там и да го обявят за свое. И тази котка от корицата така направи.

Да ви кажа сега нещо за морето. Спомняте ли си как, като влезете във водата, след малко започвате да забелязвате по-топлите и по-хладните течения. Също и ятата микроскопични рибки. И светлите шарки, които светлината рисува по пясъка. Може също да стъпите на хлъзгави водорасли или на остър камък, може с пръстите на крака си да се опитате да хванете ей тази интересна мида и да я извадите, за да я разгледате отблизо.

И „Добрият късмет на момента” се усеща така. Навлизаш в нея, потапяш се и около теб си играят топли вълнички, а понякога остро ги прерязва студената вода на тъгата и мътната вода на объркването, и черният прилив на скръбта, а вълничките не спират да трепкат и да си играят със слънцето и да блещукат като огледалца, и нищо чудно в дълбоко да има акули, или пък вие сами да си ги водите от някъде и да не знаете как да се отървете от тях (пък и те – от вас).  И един е щастлив и се държи за ръка с любимия си, а само на метър от тях друг нечуто потъва и се дави.

Ей такава книга е. Приветливата котка от корицата измамно обещава развлечения, и не че ги няма, но всъщност май…
Абе като морето. Като живота. Като всички протяжни и пълноценни неща, които познаваме.
На няколко пъти аха да я зарежа… но после реших да си махна очакванията, да не преценявам и да не съдя, само да чета докато стигна до последната страница. А след това се вслушах в себе си: харесва ми.
Много хубаво са описани някои състояния. Например ето:

„Ако отец Макнамий беше къща, един от прозорците щеше да бъде строшен, а вратата да зее. Изглеждаше, сякаш някой е влязъл с взлом в него и го е обрал.”

„Важно е да отбележа, че напоследък сякаш всичко се разнищва. Или изглежда аз съм цвете и за пръв път се отварям към света. Не знам защо е така и също така не мога да го контролирам. Цветята не си казват: „Хубаво, вече е май, ще се протегна към слънцето и ще разперя събраните си в юмрук венчелистчета”. Изобщо не мислят. Цветята просто растат, а дойде ли му времето, изстрелват цветовете от стъбълцата си и стават красиви. Сега не съм по-красив от времето, когато мама беше жива, но се чувствам като юмрук, който се разтваря: цвете, което разцъфва, запалила се клечка, красива буйна коса, освободена от кока – толкова много неща, невъзможни до сега, вече не са такива…”

„Отец Макнамий сведе глава и изрече:
– Отче, благослови тази жена, твоята дъщеря, и я дари с обещания покой в сърцето. Бъди с нас и днес, Исусе. Преведи ни през загадките на съдбите ни и ни помогни да видим красотата в нашата… постоянно объркана природа. Амин.”

Каква хубава молитва!

Не искам да ви казвам какви са героите, за да не си съставяте предварително мнение и за тях, и за цялата книга. Има съвсем точни думи за такива хора, и съвсем определени места, където затварят такива като тях.
Специално тези са между кориците на романа.
Аз бях там и се радвам затова. Радвам се, и че спосле се прибрах пак в себе си.
Беше хубаво.

Не, оказва че, че ще попиша още малко. За красотата!

Може да е чак в Канада, може да е по най-шантавия, неочакван, безполезен и болезнен начин, нищо, нека. Да.

„Елизабет спря, затова и аз спрях до нея, на около двайсетина стъпки зад Макс. Позволихме му този момент да си остане само негов.
Не след дълго се приближихме, бузите му бяха на бразди, а сълзите – замръзнали по лицето му като ледена брада.
Устните му трепереха.
Не спираше да подсмърча, и да подсмърча.
– Добре ли си? – Елизабет попита Макс.
– Толкова е красиво, мамка му.
– Котките ли? – попитах аз.
– Да, мамка му! Но и шибаният факт, че хората се грижат за безпризорните котки. Котки! През всичките тези шибани години. Хранят ги. Дават им шибан подслон. Не са забравили за котките, които днес не са им полезни. Тези котки вече са абсолютно безполезни за обществото, но хората ги хранят просто така. Това не е ли шибана красота? Не е ли толкова шибано-човечно? Изобщо разбираш ли какво говоря сега, мамка му, ей? Шибания Котешки парламент е най-красивото място на света, ей! Виждате го, нали, шибана красота?… Погледни ги! Само ги погледни, мамка му. Красота! Шибана красота! Това нещо съществува!”

 

А сега ще продължа да шия човечета.

 

Изпращаме седмицата. Откакто се прибрах, от вторник насам, ето какво гледах и слушах:
Във вторник бях в литературния клуб, затова пропуснах срещата с Георги Мишев.
В сряда гледах „Актьори срещу поети”, гостуване на Сфумато. По тази причина се наложи да пропусна джаза в библиотеката – Ангел Заберски трио.
В четвъртък бях на опера, премиера на „Така правят всички жени”.
В петък имах среща с едни осмокласници в Математическата гимназия по покана на Катя Стратиева, рецитирах стихотворения и им разказвах смешки, а след това бях на дълга разходка на Аязмото.
В събота можех да отида на концерт на Par Avion Band, но се чувствах уморена. Затова пък прочетох прекрасна книга (ей сега ще кажа коя).
В неделя, днес значи, гледах „Пипи Дългото чорапче” в Кукления театър.
Междувременно в театъра имаше фестивал на франкофонските ученически театри, сигурно и други хубави неща съм изтървала, но то и да се преяжда с култура пак не е много правилно.

Прочетох книгата „Когато изпратим деня”. Авторът е Пиер Мейлак, преведена е от Невена Кръстева – Дишлиева, издателството е ICU (не знам как се произнася).
Взех я, защото Надя Груева от Регионална библиотека „Захарий Княжески” горещо ми я препоръча. Аз толкова пламенно се съгласих да я взема, че май я подведох, че вече съм я чела. Наде, прочетох я!
И съм много щастлива по тази причина!

Това е сборник с 15 кратки разказа, които просто се врязаха в ума ми. Разказват за много различни хора – възрастни или деца, хора от всякакви националности, дори хора, които се оказва, че вече не са живи. Някои от разказите са дълбоко печални, а други смешни, забавни и преливащи от щастие, а най-печални са най-щастливите (например „Ходих да я видя”).

Някой път се случва да чета някоя книга и да си мисля: този автор ме разбира, той все едно наистина ме познава и разбира защо съм постъпила така или иначе.
В „Когато изпратим деня” усещането не е такова. По-скоро представата ми е за много внимателен наблюдател, който точно пресъздава детайлите и създава ярка, кристално ясна картина – но изисква от мен аз сама да разбера какво означава всичко това.
При цялото им разнообразие от сюжети и похвати, разказите са обединени от едно внушение за носталгия, за силна емоция, за кадифено жужене на рояк натрапчиви мисли, спомени и мечти. Героите са обсебени от чувствата си, от самотата, от загубата.
Думите са техният начин да върнат времето назад, да преживеят отново или за първи път желаното, да осъществят копнежите си, да се почувстват специални, обичани и желани.

Напоследък лесно плача. Особено за красиви неща. Много плаках тези дни. Включително и заради повечето от тези разкази. Може би пролетта дойде прекалено рязко (искам да си отрежа косата, искам да си направя татуировка, искам да се разплача, искам да спра да рева, нещо такова). Не мога да си намеря мястото.
Повечето герои от „Когато изпратим деня” не са намерили своето място. Други пък са щастливи. Всички те живеят редом в книгата и се допълват така, че аз я усещам като нещо органично и цяло, нещо плътно, малиново и шоколадово, и нещо като бяло вино?

На 11 май, на Европейската нощ на литературата, от 18 до 21,30 ч. 8 пъти ще прочета на глас разказа „Дъската за гладене” в Регионалната библиотека. Може би пак ще си облека някоя рокля от колекцията за принцеси.

Сега си стоя вкъщи и пиша това, с по няколко минути почивка и мечтаене между изреченията, и имам чувство, че ми се е случило нещо много хубаво, а не мога да си спомня точно какво е. Нещо като хубав сън, който току що съм забравила.
Спомних си. „Когато изпратим деня”.

„- Бях сигурна, че един ден ще се върне. Толкова пъти ми е казвал, че го виждам за последно. Толкова пъти. Но никога не съм му вярвала, защото… ами защото се е случвало да минат месеци, но той се връщаше. И след последната ни среща продължих да ходя в овощната градина, берях кайсиите със същите ръкавици, които си слагаше той, когато отиваше да бере плодовете.
Превърнало се в ритуал. Прибирала се с щайга, пълна с кайсии, която изпразвала на кухненския плот. И със същия нож, който някога използвал той, една по една ги разрязвала на две и ги хвърляла в голяма тенджера. Оставяла ги да кипнат за минутка, та ако в някой от плодовете има черно червейче, да бъде попарено и да изчезне.
– Точно както правеше той – казва ми и се подсмихва без следа от гняв. – Никакво писмо. Никакво телефонно обаждане. Нищичко. Такъв беше баща ти. Или ярко осветено, или тъмно като в рог.
После с голям черпак загребвала от горещите влажни кайсии и ги накисвала в пет литра коняк. Оставяла ги да престоят месец и половина. Четиридесет и пет дни. Нито ден повече, нито ден по-малко.
– Както правеше той.
Четиридесет и пет дни, през които тя се надява, че докато дойде време да прецеди коняка през гевгира, за да отдели плодовете, той ще се е появил, ще стои до нея в кухнята и ще се диви, че тя е продължила да приготвя неговия ликьор. После ще пресипе отцедения коняк в стъклени бутилки. На всяка ще залепи жълт етикет и с черен фулмастер ще напише 45 – както правел той – за всеки ден, превръщал напитката в това, което е. „Защото питието е като нас”, обяснявал й, навярно със същия тон, с който някога ми даваше инструкции как да стигна сам до училище…”

 

Добър ден, как сте, що сте?

Аз например от шиене на играчици почти забравих как се чете. Първата си книга за 2016 я прочетох чак към края на март.
Имам предвид не само да я започна, ами и да я прочета от началото до края.
Преди това съм прочела „Битката за теб” на Марин Бодаков. Много силна и въздействаща стихосбирка, има в нея такива стихове, че докато ги чета, усещам, как ръцете ми изстиват и ми се завива свят. Превъзходно оформена от Кирил Златков, изпипана работа, красота. Но от нея си взимам едно стихотворение и я оставям настрана, преглъщам няколко пъти, поемам си дъх… след ден-два пак.
Прочела съм и „Весел гъделичкащ смях” на Маргарит Минков, но не съвсем точно – от нея няколко истории съм ги чела по десетина пъти, и то все на глас, други – по два-три-пет пъти, но подозирам, че има и още непрочетени – просто всеки път се заплесвам по картинките на Люба Халева, и хем чета, хем гледам, хем се смея, хем си мечтая.
А после един ден Таня от Хеликон почти насила ме накара да взема „Щастливата носталгия” на Амели Нотомб. Този ден беше мек и слънчев, и аз седнах на една пейка в градската градина и я глътнах на една глътка. Не пейката. И не градската градина. Книгата изгълтах и на бегом се върнах за още А.Н., отривисто прочетох „Изумление и трепет” (преведена от същата преводачка, Светла Лекарска), и после взех от библиотеката още две на А.Н., и изобщо, за нея ще си говорим пак.
Но по-късно.
Слушайте сега:

„Магията да твориш”
И пак: Магията да твориш. Това е книга на Елизабет Гилбърт (авторката на „Яж, моли се и обичай”) На мен тя си ми харесва, особено италианската част. Веселина Седларска каза, че ще ми даде да прочета „Магията”, и аз мъничко се напрегнах.

Попитах я:
– Това ми звучи малко като някоя книга за самопомощ. Да не е някоя от онези… да ми се бърка в живота?
– Не, – каза Весето, – тя ще потвърди живота ти.
Веселина Седларска не приказва празни приказки.

Не ми се е случвало друг път да чета книга, която толкова близко и пълно да изразява моите мисли. Богата работа, рахат и кеф! Поне едно 80% от мислите в тази книга аз съм ги мислила, и съм ги изпитвала на гърба си. Някои са ми хрумвали, до други съм стигала по труден и заобиколен път. Някои от тях съм ги казвала на глас дори пред публика, но съм ги подкрепяла с различни примери.

Такава радост е тази книга за мен! Успокояваща, лековита и вдъхновяваща.

Основната идея е за вдъхновението. Една цяла страничка е, ще ви я препиша след малко.
А после за това, как да го призовеш, как да си сътрудничиш с него, как да се отнасяш към труда си, към признанието и към отричането. Наистина е книга за мен лично. А това значи – за всеки от вас, които сте си направили труда да надникнете днес точно в моя блог. Нали сме направени от едно и също, само се изразяваме по различен начин.

Ето например в „Магията да твориш” става дума за един мой голям страх, който ме преследва, а периодично успява и да ме настигне, събаря ме и започва да ме гризе от някой край – ами какво ще стане, ако никога повече не почувствам прекрасното вдъхновение, ако никога не успея да напиша нещо хубаво, дори нито едно съвсем мъничко хубаво нещенце? Истината е, че мисля, че ако не са стихотворенията, никой няма да ме обича. Знам, че е тъпо, и го пиша тук, все едно го казвам на глас, за да го чуя и да се стегна, ама на. Мисля го. Все едно извън стихотворенията съм

безпредметна.

Е, добре, тази книга знае какво мисля и ми казва да не се страхувам. Но го казва като близък човек, на когото хем му пука за мен, хем знае какво приказва, не е просто дежурно успокоение. А истинско, такова, което работи.
Във всеки случай възнамерявам да държа тази книга винаги наблизо, за да мога да я препрочитам при нужда.

Много ми харесва и това, че в подкрепа на тезите като приятели, помощници и свидетели са призовани наистина страхотни личности – от Марк Аврелий до наши дни, учени, творци и неизвестни за мен лични познати на Елизабет Гилбърт. Книгата е очевидно написана от начетен човек, но с такава мила лекота и приятелско чувство, че в никакъв случай не виждаш фукльо, който парадира с ерудиция, а приятел, от когото има какво да се научи.

На някои места имах вътрешни разногласия, например аз разбирам някои от цитатите не така, както ги тълкува госпожа Гилбърт, но това ми харесва, бих искала да разговарям с нея и да спорим, да мислим заедно за тези важни за нас неща (което и правим косвено чрез книгата).

Много ми допада нейният слънчев характер, тази усмихната добронамереност, която се излъчва през цялото време, независимо дали се разнищват по-весели или по-тежки теми.

И като не може авторката да ми бъде приятелка, сприятелих се с книгата.
Препоръчвам я весело, ведро и убедено на всеки, който се занимава или пък би искал някога да се занимава с нещо творческо – значи наистина на съвсем всеки.

И тъй, ето една страничка от началото:

„Вярвам, че планетата ни е населена, освен с животни, растения, бактерии и вируси, и с идеи. Идеите са безплътни, енергийни форми на живот. Те са напълно отделни, но способни да взаимодействат с нас, макар и по странен начин. Идеите нямат материално тяло, но имат съзнание и със сигурност – воля. Водят се от един –единствен импулс – да намерят проявление. А единственият начин една идея да намери проявление в нашия свят е чрез сътрудничество. Само човешките усилия могат да изведат идеята от сферата на ефирното към тази на действителното.
Ето защо идеите цяла вечност се въртят около нас и търсят достъпни, готови за взаимодействие човешки партньори. (Говоря за всички идеи – художествени, научни, индустриални, търговски, етически, религиозни, политически.) Когато дадена идея реши, че е намерила някого, който може да успее да я изведе в света – например вас – тя веднага ще ви посети. Вие вероятно няма да забележите – може би защото сте толкова потънали в собствените си драми, тревоги, обърквания, съмнения и задължения, че не възприемате вдъхновението. Може да пропуснете сигнала, защото гледате телевизия, пазарувате, мислите си колко сте ядосани на еди-кого си, тормозите се от неуспехите или грешките си или пък просто сте наистина заети. Идеята ще се опита да ви дава знаци (може би няколко секунди, а може би няколко месеца или даже години), но щом осъзнае, че оставате слепи за  посланието й, ще се насочи към друг.
Понякога обаче идва ден – рядък, но прекрасен, – в който сте достатъчно отворени и спокойни, за да приемете нещо. Защитните ви сили се отпускат и тревогите утихват: тогава може да се промъкне магията. Доловила тази откритост, идеята започва да работи върху вас. Изпраща ми универсалните физически и емоционални сигнали на вдъхновението (тръпките по ръцете, настръхването по тила,неспокойния стомах, жужащите мисли, чувството за влюбване или обсебване). Идеята подхвърля на пътя ви съвпадения и знамения, за да поддържа разпален интереса ви. Започвате да забелязвате всякакви знаци, които ви насочват към нея. Всичко, което виждате, докосвате или правите, ви напомня за идеята. Тя ви буди посред нощ и ви отвлича от рутината на ежедневието. И няма да ви остави намира, докато не получи цялото ви внимание.
И тогава, в един тих миг, ви пита: Искаш ли да работиш с мен?“

 

❤

Книгата се казва „Човек на име Уве”.
Написана е от Фредрик Бакман и е преведена на български от Цветана Гечева. Издадена е от Сиела.
От вас се иска да оставите това, с което се занимавате в момента, и да я прочетете.
Защо?
Защото!
Защото НЕ СТЕ ПЪЛНИ ИДИОТИ! 🙂
Това е една от най-хубавите книги, които съм чела до сега. Изпълнена съм с нежност и възторг.
В нея се разказва за един дърт киселяк, който само мърмори, и който с всеки следващ ред ти става все по-симпатичен и мил.
Книгата е пълна със смешни истории, а, както каза Таня от Хеликон: „Няколко пъти се наложи да се скрия в другата стая, за да си поплача.” И аз така. Само дето не съм се крила.

Интересно, че стилът става все по-добър с всяка следваща история. В началото ми звучеше малко криво, например шантавите сравнения ми идваха прекалено много и се застъпваха, но по-нататък, със следващите страници, вече разказът потръгна по-гладко.

В карето са посочени имената на отговорен редактор и на редактор, и аз обвинявам точно тях за не съвсем малкото печатни и други грешки. На места има изречения, които не са точно изречения, защото смисълът им се губи. Просто ви предупреждавам, че ще се натъкнете на тях. Едно леко примерче, сега го мернах: „Жените с емблемите на гърдите, които пушат като комини, се разпищяват уплашено.” (Кои пушат? Жените? Емблемите? Циците?!)
…но няма да ровя да търся още примери, по-добре да избера някое сладко сравнение. Ей сега.

„Смехът й го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.”

Най-хубавото в книгата са героите. Уве. Соня. Котката. (Котката ми е любима!!!) Парване. Джими. Руне. Всичките герои. Те са изключително ярки и отчетливи, съвършено фокусирани, верни и истински. Хора (и котка) от чиста, ясна порода. Такива са, че копнея да живея в този квартал и да ги познавам, и бих се надявала някога да ме поканят на гости, и за да заслужа поканата, бих била много добър съсед и…

Чувствам се обвързана със света, стегнато прегърната, обкръжена от хора, които няма да ме оставят да падна. „Човек на име Уве” ми припомни точно това, накара ме да го усетя с кожата си, направи го видимо за очите ми.

Страхотно е с каква усмихната лекота са показани взаимоотношенията между героите.

„Руне не каза нищо. За всеки, който го познаваше отдавна, беше очевидно, че през следвашите години се смаляваше. Сякаш се свиваше след всяка дълбока въздишка и никога повече не диша нормално.”

„Когато Соня излезе от чакалнята, тя тежко отпусна чело на широките гърди на Уве.
– Колко много мъка, Уве. Имам чувството, че сърцето ми бие извън тялото.
Останаха смълчани дълго, прегърнати. Най-сетне тя вдигна лице към него и го погледна сериозно в очите.
– Сега вече трябва да ме обичаш двойно повече – каза тя.
Тогава Уве я излъга за втори и последен път. Каза, че ще бъде така, макар да знаеше, че няма начин да я обича повече, отколкото вече я обичаше.”

„Сега е шест без петнайсет и котката седи по средата на кухнята. Личи й, че е недоволна, все едно Уве й дължи пари. Уве отвръща на погледа й подозрително, както обикновено се гледа на котка, която е звъннала на звънеца с Библия в лапите, също като свидетел на Йехова.”

(Снощи дочетох книгата, при това със спирания, за да удължа удоволствието,а сега, като разгръщам напосоки, за да избера цитатчета, пак се зачитам и се сещам чак след няколко страници, че търсех нещо.)

Отделните разказчета са кратки и бързи, с много смешни диалози, и от пет изречения всичко ти става ясно. И постоянството, и внезапните жестове, всичко е точно на мястото си, непоклатимо, все едно винаги е било така и ти винаги си го знаел.

„Може би мъката им заради децата трябваше да ги сближи. Само че на мъката не може да се разчита. Когато хората не я споделят, има голяма вероятност тя да ги раздели.”

Уве е монолитен. Цялостен и цял, дори когато си противоречи – например не иска да даде и стотинка повече от минималното, защото мрази да го мамят, но всеки ден отива, разчиства снега и засажда в замръзналата пръст ново цвете, а на другия ден го изхвърля и засява следващото. Розови цветя.

Уве е адски досаден и е прекрасен. Фредрик Бакман го е избрал, за да покаже с него какво значи да си жив, да не си жив и да си умрял. Три различни неща са.

Той държи най-много от всичко на качеството, а така и не успява да се самоубие. Това е най-смешното от цялата книга. Той опитва отново и отново, но постоянно му пречат.

„Ето защо сега Уве стои пред надгробния камък на Соня и едва успява да каже колко много се извинява.
– Човек така се увлича, когато се бори с хората. Истината е следната: просто се налага да ме почакаш още малко. В момента нямам време да умра.”

Уве е техничар и майстор, поправя нещата и избягва хората, но всъщност е най-милият човек на света и смисълът на живота му е… Уф. Не съм на нивото на автора, и това, което той показва просто и красиво, има риск аз да го кажа сантиментално и лигаво. Затова спирам да говоря за книгата. Само ви казвам с цялото си сърце:
Прочетете „Човек на име Уве”!
Още в началото ви казах защо. 🙂

И едно писмо.
„Скъпи Уве,
Моля те да ме извиниш, че се свързвам с теб по този начин. Лена от вестника ми каза, че не искаш да се вдига шум, но бе така любезна да ми даде адреса ти. За мен случилото се е много важно, а не искам да съм от хората, които пропускат да го кажат, Уве. Уважавам нежеланието ти да ти благодаря лично, но ми се иска поне да те представя на хора, които винаги ще ти бъдат благодарни за куража и самоотвержеността. Вече няма хора като теб. Благодарността дори не може да изрази това, което чувствам.”

Обичам Джоан Харис.

Не съм влюбена, не е нито толкова трепетно, нито толкова неспокойно и възторжено. Обичам я бавно и сигурно, както се обича някой, който няма да те предаде.
Имам четири нейни книги, едната прочетох току-що, другите три стоят непрочетени.
Всички други съм й чела – от библиотеката или от приятели.
Когато съм болна, или стара, или бедна, ще имам нови книги, които ще ме радват.
Исках да кажа – ще ме топлят – но ми се стори зловещо.
Но те ще го направят, защото Джоан Харис пише много топло.
Първият неин роман, с който се срещнах, беше „Къпиново вино”, и вероятно затова я свързвам със сгряващо, замайващо, потъващо в небето преживяване, представям си парник с растения, светлина, която прониква през прашно стъкло, влага и сладост – неотделими.

Обичам Джоан Харис още от кориците.  Например тези:

Няма други такива наситени с детайли, уютни, красиви, живописни корици като нейните. Днес ще изляза и ще видя в книжарницата един и същ автор ли ги прави, и ако да, и ако не – страхотни са, разпознаваеми, задълбочени, част от плътта на разказа, затворен между тях. (Без тези двете, скандинавските. Що така?)

Обичам плътта на романите й. Обичам крехкото им детство, израстването, младостта, ароматът им на подправки, далечен дим и изсъхнала морска вода, горещата уста, прехапаните устни, вкуса на кръв, трепета като пред припадък.

Обичам задълбочените познания за световете, които Джоан Харис описва-създава-описва-създава. Романите й са различни като тематика, а всяко място и време са описани така, все едно авторката е изживяла живота си там и тогава… Франция по време на Втората световна война или през Средновековието, Англия и нейните консервативни училища или малките градчета, в които дори сериен убиец не е в състояние да смути изражението на невъзмутимо благоприличие, или пък някой завой на огромна, озъбена, блестяща и препускаща африканска река, която тече през едно неопределимо днес… Всяко място и време е изплетено и уплътнено от безброй детайли, цветове, аромати, случки, герои, митове и чудеса, и аз изпитвам распект, граничещ със страхопочитание – колко живота трябва да си изживял, за да знаеш толкова много, и да използваш знанията си, за да създаваш светове…
И общото между всички тях – неподражаемата, сгъстена атмосфера, осезаема, лесна за вдишване, която ме заобикаля и я нося около себе си през дните, в които чета някоя от книгите на Джоан Харис.

Поводът да кажа всичко това е сборникът с разкази „Шапка, котка и въже” (превод – Магдалена Куцарова – Леви). Подарък ми е и съм толкова радостна, че си я имам!
Четох я бавно, с дълги почивки след всеки разказ. Четох я навън – в различни кафенета, на пейка като онази на корицата, макар и още не сред такава буйна зеленина. Четях и спирах почти след всеки абзац, за да погледам безцелно минувачите или просто слънчевата светлина, да обмисля прочетенето, да вкуся някой израз, който ми е допаднал, да го опитам как звучи (смъртни богове, смъртни богове, смъртни богове… ) На моменти изквичавах от смях: „Представата й за литература се изчерпва с онзи тип романи, в които жени на средна възраст преоткриват себе си чрез пластична операция или весели афро-карибски семейства побеждават лондонски банди от закоравели престъпници само с помощта на пържени пилешки бутчета и положителен мироглед.”

Оставях се да потъна в красотата на случайно избрана фраза:
„– Отвори го – каза той. – Направих го за теб.
Беше дървена чиния, широка около половин метър. Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.”
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
(Така си повтарям. Представям си чинията. Представям си парчето дърво, разреза като дебела твърда филия от дървесина. Дълбаенето (инструменти?). Пръсти с лепенки. Шкурка. Фин, бял дървесен прах.)

Обичам начина, по който се чувствам, докато чета тази книга.
Разбира се, абсолютният ми фаворит са разказите за Фейт и Хоуп.
Първият разказ за тези две прекрасни възрастни дами от старческия дом „Медоубанк” е част от друг сборник, мисля, че от „Истории от тук и там”, но може и да греша. Толкова много го обичам – „Вяра и Надежда отиват на пазар”, че го снимах на ксерокс, подвързах го някак и го подарих на доктор Толев – представете си колко чудесен разказ е това. В „Котка, шапка и въже” има още два разказа за Фейт и Хоуп, и… да, те ме изпълниха с вяра и надежда.

Книгите на Джоан Харис са такива – бавни и сладки, и показват, че човек никога не е безпомощен.
Истории са силата на човека и насладата от живота.

Ех, жалко за хубавото изречение, което написах току-що – то не е съвсем вярно. Предишната книга на Дж.Х., която прочетох, беше „sineoko momche”, и тя определено е зловеща. Това е криминален роман за събития, които се случват предимно в интернет и във фантазията на героите, а после рязко – в действителността, за деца – синестети (чудно, прочетох малко преди това „Творците на памет”, явно ми беше период за четене за синестезия, забрава, нещастни любови и в крайна сметка смърт).

Обаче аз обичам Джоан Харис. Щастливо и уверено.

„Е, това беше. Отворих очи. Хрумна ми, че или съм получил по-силно сътресение, отколкото съм предполагал, или има нещо, което нашият Тор не ми беше казал. Той стоеше надвесен над сем със срамежлив и смутен вид. Съни беше коленичила до мен, без да обръща внимание на уличната кал, и синята й рокля сияеше като лятно небе, босите й крака бяха като бели птички, сладникаво русата й коса падаше на лицето ми и аз се зарадвах, че не е мой тип, защото тази дама можеше да създаде на човек само грижи.”
Е, това беше.