Дъждът на мене чака!
На мене чака сушата!
Светулки пушат в мрака.
Калинки бъбрят сгушени.

Рояк врабчета – целите
подхвърчат от вълнение:
– Нали ще ни заселите
в добро стихотворение?

– Там, вижте, да е весело…
Да има и заглавие… –
котаците унесени
бълнуват от тщеславие.

За нас – да бъде ярко! –
изискват пеперудите. –
Очакваме, другарко,
добре да се потрудите!

Природни феномени,
бозайници, инсекти
се трупат покрай мене
с надежди и проекти.

Не книга, а гъмжилище
сега се очертава.
На бръмбари е жилище
поезия такава!

Хубава дума е „стихотворение“.
В среден род, непретенциозно, а пък дългичко, така че най-естествено да получи дължимото внимание, докато човек го изговаря.
Прилича на животинче от приказка на Туве Янсон – две кръгли любопитни очи под рошав бретон.
Зъбите ми изтръпват и получавам пристъп на гадене, когато чуя думата „стихо“.
Моето животинче-стихотворение – остригано и наранено, или пък, в по-добрия случай, едва се мерва профилът му, докато бяга от онзи, който така му е смачкал думата.

Прибрах се от Русе в блаженство.
Чувствам се уютно, топло, вкусно и равномерно добре навсякъде в себе си. Чувствам се като добре сварено картофче.
И цялата съм в благодарност. Това е едно от най-страхотните пътувания, които съм имала, без нито грам притеснение или неудобство. Разбира се, благодаря на Ваня Хинкова и на нейното семейство и приятели и колеги и на целия град, който за мене е Градът на Ваня.
Но също така благодаря за стихотворенията.
Ако правех банички или фаянсови плочки, или карах тролей… Никоя друга работа или професия не би ми дала възможност да пътувам така, за да виждам хората и да им казвам думи тихо, и да разбирам, че това са техни думи и говорят за техни неща. Такова близко и топло общуване нищо друго не може да ни даде, само стихотворенията.

Добавям няколко случайни снимки, човечета, които уших във влака, река, лодка. Нямам снимки от града Русе във фотоапарата си, нито от улиците, нито от събитията от Нощта на музеите. Абе това не е град за една снимка, нито за една вечер.

Чувствам се в омая.
Искам пак в Русе…

Римата е ябълка на клона.
Римата е коледна играчка.
Тя на редовете е поклона.
Тя е и награда, и закачка.

Римата е празник. Гланц и блясък.
Ясен тон в тълпа на мисли шумни.
Синьо водно конче върху пясък.
Жило на пчела в меда от думи.

Може и без рима – пия смисъл,
ритъм ям, метафори обядвам.
Но десерта с рими си записвам,
тъй като обичам да се радвам.

Сутрин се събуждам, но не ставам веднага, а си оставям временце за протягане и мислене. После кафе. Нещо за четене, в нета или на хартия.
Излизам и вървя по една стръмна улица надолу, от едната ми страна има стадион и борова гора, от другата – обширна поляна, тук-таме по някоя смокиня, слива, два-три тънки кестена, една голяма липа.
Всичко ми е хубаво, особено сутрин! Гледам, малко гладна, и търся първото нещо, което ще ми се види най-чудесно този път. Веднага го коронясвам в стихотворение, и щрак! – то се сглобява. И така.
Как може да си толкова повърхностна! Нямаш ли мисия в тоя живот, ами се лепваш за първото, което ти се изпречи пред погледа? Докъде мислиш, че ще стигнеш така, квакайки и кудкудякайки? Напиши нещо бавно и значимо.
Кой, аз ли? (така си разговарям)
То е малко като приказката за онази принцеса, която се подигравала на всички кандидати за ръката й, и кралят се ядосал и я наказал да се омъжи за първия, който прекрачи през градските порти.
Не съм чувала по-тъпо нещо – мислех аз, когато бях още начинаеща принцеса. Ами ако дойде някой женен мъж? Или някой много стар? Или някой, който не се къпе?
Има още →

Главата ми кипи от думи,
които спешно търсят мисъл.
В главата ми е много шумно
от всичко, още ненаписано.

Поезията има корени
и тайни сокове я хранят.
Не става просто със говорене
да кротнеш думите събрани.

Като деца във междучасие
те викат, карат се и тичат.
Поезията е съгласие
на думите да се обичат.

Сплотени, хубави, избистрени,
взаимно да се опознаят.
Да не приличат на измислени.
Сами да си измислят края.

Такава муза ми се падна,
че само ходи по мъже.
Редовно мрънка, че е жадна.
Разголена и неглиже

до магазина уж прескача,
а се прибира късно вечер.
Усмивката й нещо значи,
но с мене не говори вече.

Почти съм сигурна, че тя е
невярна и със други пише.
На алкохол и секс ухае.
Изпада в някакви затишия,

и става тъжна и трагична,
а после – нагла и проклета.
Изобщо се държи типично
за тресната от пубертета.

Един път се прибра пияна
и между зъбите със цвете.
И, като оправия няма,
поне да се напием двете.

Но тя със мене не споделя,
и съм безсилна и самотна.
От бой ми иде да я смеля,
злоядо опако животно.

Да я захвърля във килера,
да я заключа във музея…
Но друга няма да намеря,
и няма друга като нея.

Поезията е стар домашен метод за консервиране на образи, чувства, мисли и сладък звук.

Стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи.

Всеки път, когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено несвършващо настроение.

Всеки ден наблюдавам как хората се опитват да излязат извън кожата на езика, да изкарат езика извън кожата му, за да го покажат нов, разкървавен и жив.

На мене това ми е чуждо.

Представям си думите като яйчица, в които има живи пиленца, и от уважение ги изчаквам сами да се излюпят.

Не ща да ги троша.

снимчицата е от тук 

Хайде, помогни ми, моля те.
Стига си ми се опъвало.
По коляното ти виждам
колко пъти си се спъвало.

Колко свят си пропътувало,
търсило си ми адреса.
От умора си тъгувало.
Чудило си се къде са

тия, дето те очакват.
По поляните си спало.
Днес дойде при мен – заякнало,
весело и подивяло.

Искаш вън! И ми се мръщиш,
до прозореца въздишаш.
Чакай, остани си вкъщи,
колкото да те напиша.

Римите ти ми се галят
и подскачат от вълнение,
мое хубаво, засмяно
бъдещо стихотворение.

🙂

На глас звучи ето така.

Доротея Табакова: „…Но варих парче портокалова коричка в сиропа за баклавата и тя стана като стихотворение на Мария Донева!“

критически отзив (1)

В поезията освен думи има музика и тишина.
В дъха между отделните стихове е запазена тишината на преживяването.
Дъхът, въздухът, пространството са важни също толкова, колкото и текстът.
Ето защо стихотворенията се отпечатват в книгите по едно на страница.

*

Стихотворението е като бебе, сложено в кошница и пуснато да плава по вълните.
И
вече всичко е в ръцете на човека, който ще го види  в прилива от гласове, ще го спаси от живите вълнения на мъртвите езици, ще вложи своя смисъл в звуците и ще ги направи думи.

🙂
Ще си запазя малко от това,
защото сигурно ще ми потрябва.

Ехо – от Зори. 🙂

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, ходи, свети, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 🙂