Почерците на всички стари хора си приличат. Желанията на всички стари хора са безнадеждни по своему.
Стаята беше озарена от светлината на лампата в двора. Откакто листата на дърветата опадаха, Стефан имаше чувството, че нощите са станали по-светли от дните.
В стаята имаше две легла. Онова до вратата се опразни преди три дни, когато Иванов си отиде, и засега не бяха настанили друг на негово място. Леглото беше покрито с кафяво вълнено одеяло и тъмнееше като дупка.
”Като гроб.” – помисли си Стефан и отмести поглед.
Децата на Иванов се бяха появили само за да уредят документите. Тялото вече беше отпътувало за града. Минаха по коридора няколко пъти, дъщерята надникна в стаята на баща си, но не влезе.
Стефан я позна по снимките, които беше виждал – издължено лице, тъмни очи, тъмни, почти лилавеещи устни. Същата, но вече прехвърлила младостта, избледняла. Интересно, преди избеляваха снимките, сега избеляват хората.
Жената не изглеждаше тъжна, по-скоро нервна и напрегната.
Какъв е смисълът да показва привързаност и тъга сега, пред непознати?
Стефан си представи, че я заговаря. Трябваше да я спре, да я извика по име – Катерина! Знаеше за нея толкова много неща, за детството й, за почивките в Китен, за уплаха й от коне.
Иванов говореше почти само за нея, не за брат й, нито за жена си, нито за работата си.
Неусетно бе успял да му прехвърли онова нежно и ненаситно чувство за свързаност, копнежа, всичките спомени. Стефан имаше чувство, че той самият е успял с връзки да купи мънички зимни кънки за Катерина, че той лично я е носил на конче по целия път до Черни връх, че с нея е писал буквите, виждаше червеното палтенце и панделките й. Същите като на снимката, но не черно-бели, не на хартия, а вълнено-грапаво – палтото, бели-прозрачни, с червени точки – панделките.
Можеше да усети миризмата на топлото вратле със залепнали руси къдрици, пламнало от тичането към него. „Татии!”
Стефан помнеше цялото детство на момиченцето.
Иванови се развели малко след раждането на брат й. Жена му се преместила в друг град и той почти не ги виждал повече.
Стар и оглупял, откъснат от света и от реалността в старческия дом и в обърканите си болни мисли, Иванов живееше отново в щастието си от преди 50 години. Говореше, все едно Катерина току-що е тръгнала на училище, тревожеше се, че единият й ботуш протекъл още на първото обуване, сега къде да търси ботушки, като всичко се намира само по втория начин…
Последните дни Иванов прекара в унес, а нощем говореше – бълнуваше – и все за ботушките на Катерина.
Стефан зърна някакво движение по стената, все едно лазят буболечки. Досега не беше виждал буболечки тук, всичко беше оскъдно, но чисто. Седна в леглото и се взря. Бяха сенки. Надигна се с охкане, напипа с крак чехлите си на пода, стана и се изправи пред прозореца.
Валеше сняг на парцали. Снежинките се носеха бавно, като едри пера. Стефан си помисли, че ако отвори прозореца, ще ги чуе как допират земята.
Сняг.
Ще има бяла Коледа за децата.
Стефан легна с лице към сияещия прозорец, зави се до ушите и започна наум да съчинява писмо:
”Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ботуши на Катерина.”

Здравейте, любезни, чудесни, добри!
Желая ви днес много да ви върви!
Каквото започнете – да ви потръгне.
Тъгата сърцата ви да не изтръгне.

По пътя да ходите с весела крачка
и никой достойнството ви да не смачка.
Когото обичате – да ви обича.
Зад ъгъла само смъртта да наднича;

насам да не идва. И днес да успеете
деня, и нощта после, да преживеете.
И тихи, в леглата най-после полегнали,
да не подозирате, че сте избегнали

по чудо, на косъм и по съвпадение
да станете жертва на тежко прозрение,
че може късметът ни да е нетраен,
че може животът да не е безкраен.

Днес без причина ми просветна
и пак дъгата стана цветна,
и спря да бъде черно-бяла.
Изглежда, пак съм оцеляла.

И този път бе мракът кратък
и съм преминала нататък,
и небесата са огромни.
Кой иска болката да помни?

Да си щастлив, но без да си предател.
Да си спокоен, без да си нелеп.
Да си пробиеш път към тишината,
да й направиш място вътре в теб.

Да си намериш пътя. Да си нужен
и радостта ти да не е тревожна.
Да понесеш, каквото си заслужил.
Възможно ли е да не е възможно?

Приготви си ината: има още скали за дълбаене,
има тежки врати, има тайни, достъпни за знаене,
има истини остри, отдавна готови за казване,
има дълги обети и дългове, важни за спазване,
има дарове, твърде големи да бъдат приети,
има време и ние да станем поети,
има още – и нищо, че многото мина,
има дума горчива и сладка – родина,
има място, което е толкова наше,
че го гушвам за смелост, когато го видя уплашено,
и се скривам във него – и в себе си значи се скривам,
и се търпим, и сме хубави, и си отиваме,
и ни е зле, и изчакваме, и си оставаме,
и се обичаме и си прощаваме, че се предаваме,
и се гневим, но вървим под ръка със съдбата,
и затова, най-добре, приготви си ината.

Започна
великото преселение на илюзиите,
а аз съм старата им родина.

Вървя си към работа и си мисля каква мила майка имам, колко ми е хубава, колко ми е добричка. Каква е сладка сутрин, и татко и той – всеки път, когато излизам, стоят на терасата и ми махат за довиждане, докато се скрия зад съседния блок…
Я да й звънна да й кажа, че я обичам!
Звъня й на мобилния – не вдига.
Звъня на татко – не се обажда.
Нищо, може да са по терасите или в банята. Обаче като се обадя по домашния телефон, няма начин да не чуят. Той звъни като корабна сирена в задръстване на кръстовище насред буря с гръмотевици. Мисля, че свири „Малка нощна музика”, но не съм напълно сигурна, защото като звънне този телефон, тичам към него със запушени уши, толкова е пронизителен звънът му.
Звъня – не вдигат.
Ох, преди 20 минути тръгнах от къщи, нямаше да ходят никъде, какво е станало, защо не се обаждат тези хора?
Звъня на единия телефон, на втория, на третия. Нищо. Звъня пак, пак нищо.
Вървя неубедено към работа, после се обръщам на пета и тръгвам обратно към къщи, без да спирам да ги търся по телефоните.
На средата на пътя майка – о, небеса! – вдига.
– МАЙКО!!! ЗА КАКВО ГИ ИМАТЕ ТЕЗИ ТЕЛЕФОНИ?!! КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВА ДА ЗВЪНЯ?! КАКВО ПРАВИТЕ? ПОМИСЛИХ, ЧЕ НЕЩО Е СТАНАЛО!!! ТАТКО НЕ ЧУВА, ДОБРЕ, АМИ ТИ КАКВО ПРАВИШ?? АМИ НОСЕТЕ ГИ СЪС СЕБЕ СИ ТЕЛЕФОНИТЕ, ИМАШ ДЖОБОВЕ, НОСИ СИ ГО НА ВРАТА, АКО ТРЯБВА! МОЖЕ ЛИ ДА МЕ ПОБЪРКВАШ РАНО СУТРИНТА?!!!!!
– Добре де, не съм чула. Извинявай.
– Добре де, нищо не е станало. Ти извинявай.
– Ти всъщност за какво се обаждаш?
– Ми… Да ти кажа, че те обичам.
– И ме разкарваш за тази глупост?! Ти си същата като баща си.
И аз й тряснах телефона.

Сега се чудя… Да й се обадя ли пак?

Уууу, всичко тревясало!

Почуквам тихо с мотиката.

Баба ми слуша, но се спотайва

„Влез!“ ли да каже?

Поприкрий си сърцето! Всеки има тревоги и грижи
и над всеки в небето на безкрайни гердани се нижат
гръмотевици, птици, снежинки и пух от тополи,
всеки знае какво е тъга и възторг, че е пролет,
всеки все пак е сам и протяга надежди и думи,
и се свива от срам, и се прави на храбър и умен.

Няма нужда и ти да добавяш към общата врява
и въздишка, и паника, че остаряваш,
и – обиден сирак – да посягаш с юмрук към звездите,
да жужиш за вкуса на меда, и кръвта да опиташ.
За какво е това безразборно и бурно споделяне?
Ти си градско дете на пазар сред животни и селяни,
ти си хлебна троха, изтървана в завод за машини,
ти си пътник и много далеч е родината.

Ти си чужд, неуместен – и пак си еднакъв със всички,
ти си звук, изговорен погрешно, но звук си от сричка.
То е толкова ясно и толкова неразбираемо –
че животът е твой, ала само за малко назаем.
По-добре помълчи. Съзерцавай. Гушни си детето.
Между хора бъди, но все пак поприкрий си сърцето.

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

Напоследък много мисля за книгите и за четенето.
Винаги съм чела, но сега се опитвам да вникна в смисъла на четенето, във връзките, които то създава между мен и света. Винаги съм имала сърце, но и до сега имам само най-обща представа за анатомията и физиологията му. Не е странно, че мисля за книгите – те са мои.
Ето какво мисля днес:
Книгата е огледало.
Разбирам хората, които цял живот четат само една книга. Дали е свещена книга или пък роман като историята за Швейк; дали е томче с поезия, все едно. Те са като хората, които имат само една любов. Това не прави живота им по-беден или по-богат, прави го конкретния и единствен техен живот.
Книгите ги умеят тези работи, да откликват на читател, който е готов за тях.
Връщам се стъпка назад: книгата е огледало.
Можеш от бебе до старец да се оглеждаш в едно и също огледало, и то никога няма да ти покаже един и същи образ. Напротив, показва ту красоти, ту безобразия.
Младо лице и лице с белези, петна и бръчки.
Понякога лицето сякаш се опитва да слезе от лицевите кости. Понякога изглежда, сякаш се топи бавно.
Смело лице.
Покрито с целувки.
Подуто от сълзи.
Бременно тяло; тяло, което се възстановява. Бледо и изнежено; кафяво от слънце; болно.
Голо тяло, обгърнато от голото тяло на друг човек.
Самотно тяло.
А огледалото – все едно и също.
Има книги, които ги могат тези неща. Гледаш тях, а четеш себе си.