И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.

Понякога семейството е бреме –
например щом най-трудната задача
е да намериш подходящо време
на воля насаме да си поплачеш.

Към три часа, в среднощна тъмна доба.
Светът замлъква, плътен и спокоен.
В леглото ми е тихо като в гроба
и цялата тъга е само моя.

През стаи три в четвърта татко хърка.
Детенцето ми спи, добре завито.
Да видим: днес какво отново сбърках.
И както във леглото си съм скрита,

очи затварям и отново виждам
лица, които лъжат и се мръщят.
Тревогите зарадвани прииждат
и във ума ми са си като вкъщи.

А после като дребни таралежи
тревогите се кротват уморени.
Дъхът на тишината става нежен
и става топло и уютно в мене.

*

През пробойните на паметта
се изсипват спомени и думи.
Нежните и влюбени лета.
Есените пламенни и шумни.

Зими, близки хора, дъждове,
стихове, които друг е писал…
Уморени чужди умове
сграбчват и разграбват твоя смисъл.

Паметта си търси господар,
прави си скривалища нетрайни.
Явно, че си станал груб и стар,
младостта ти щом е вече тайна.

Щом не знаеш, както бе преди,
простия състав на лекотата.
Натежава в твоите гърди
скръб по естеството на нещата.

И се чувстваш тъжен и чудат,
а светът се зъби, зъл и скучен.
Има мир, любов и благодат.
Но на други хора ще се случат.

…

След работа, докато чакам на спирката, вадя книга от чантата си и чета.
Докато пътувам, играя на телефона си, пиша съобщения. По някое време заспивам.
Събуждам се със стряскане и подскок, слизам. Говоря по телефона. Купувам някаква храна, вървя, ям. Вървя, гледам витрини. Вървя, говоря по телефона.
Прибирам се, включвам компютъра. Пускам музика, чета, чатя, играя на безсмислени игри.
Намислям си какво да ушия, взимам в скута си плата, иглата и любимата ми ножица, шия пред компютъра, слушам музика, чатя чат-пат, шиейки.
Ако гледам филм, трябва да не е с надписи, защото нали шия, гледайки.
Похапвам, гледайки и шиейки, освен ако не чета, ядейки.
Чистя, слушайки музика, гладя, гледайки телевизия.
В тоалетната има книжка със судоку. Ако не ми се пишат цифри, играя на телефона, ясно какво правейки.
Защото понякога заспивам трудно, стоя до колкото може по-късно в хола с игла и конец, книга, компютър и телефон. На моменти се отплесвам, гледайки пламъците в печката.
Гася, заспивам, спя до последния възможен момент, звъня за такси, обличайки се.
Докато чакам на спирката, вадя книга от чантата си и чета.
Ако нямам книга, ми се доплаква. Ако си забравя телефона, изпадам в паника. Ако компютърът се повреди – това е краят на света.
Най-лошото е, когато се събудя към 1 през нощта и в усилно напрежение се мъча да заспя.

Какво има в мислите ми, че така старателно избягвам да остана насаме със себе си и да ги чуя?

…

Отдавна никой не живее
във къщата. От есента
са сгърчени и пожълтели
зад прашните й очила

онези страници от вестник,
които стаите слепят.
Тук спомените спират често
ребрата си да преброят.

Тук спомените вият гладни
и се разкъсват от копнеж.
Какво от тука да откраднеш?
За колко да го продадеш?

Най-ценното не струва нищо.
И няма как да стане твой
просененият, пълен с мишки,
дълбок и примирен покой.

Посрещаш ли или изпращаш –
във този миг не се разбира.
Следобедът, сънлив и прашен,
се дави в капка жълта бира.

Напуканият топъл мрамор
издишва мръсни аромати.
Личи си, че остават само
последни пет минути лято.

Личи си – нещо закъснява,
и не е, не е само влакът.
Надеждите ти остаряват
и няма радост да дочакат.

Надвечер въздухът изстинал
прозира към звезди бездушни.
Дали е имало причина
да дойдеш – кой ще ти пошушне?

С кого си бил дълбоко свързан?
Върху какво си се подписал?
Днес няма смисъл да се бърза.
И явно – просто няма смисъл.

То не е тъжно. Не е страшно.
Луната слънцето цитира.
Посрещаш ли или изпращаш –
до края все не се разбира.

Здравей!
Надявам се, че вече си мъртва.
Това е първото, което ми хрумва да ти напиша в началото на писмото.
След 50 години ще си на 89, преди малко навършени. Не е чудо на чудесата, макар че знам ли как ще е след половин век. Може би ще сме изтровени и мутирали и ще угасваме рано-рано от гнусни болести; или пък напротив – медицината немилостиво ще ни крепи до 150-годишна възраст, и тогава ще значи, че си на попрището жизнено в средата, пак и отново, а? Иска ли ти се да е второто?
Не те виждам като бабичка. Дебела и ох-ох-мрънкаща, или пък суха и речовита, каква баба си ти? За какво си мислиш по цяла нощ?
Сигурно си влюбена, само че от къде си намерила по-възрастен мъж, за да го харесаш? Едва ли са останали много. По-млад ли си намерила? Сигурно е някой, който може да те научи на неща в област, която ти е непозната, иначе умът ти ще се пречка постоянно, ще тича наоколо като непослушно младо куче и ще ви донася каквото е уловил – наблюдения, странни заключения, гледки и тъги. Твоят тъжен и пъргав ум, който лови безполезен дивеч още от сега.
Дали още го имаш свой? Подивял ли е?

Добри ли са думите към теб?  Дано не са те изоставили.

Има едно стихотворение от преди 25 години (твои 75) – когато съм била… когато сме били на 14:
Ако думите ми свършат, пясъкът ще замълчи. Нещо в мен ще се прекърши. Ще пресъхнат сто реки. Който тайно е завиждал, срещу мен ще вдигне глас. Но това, което виждат, вече няма да съм аз. Аз ще бъда надалече, зад балкани и нивя, за да събера във шепи разпиляните слова.
Е, далеч е от съвършенството, но то пък кое ли е близо.
Имаш ли внуци? Сигурно ти е трудно да контролираш изблиците си на любов към тях. И сигурно вече съвсем неприкрито не понасяш чуждите деца и обожаваш своите. Ей, те не са твои, нали не си забравила?
Забравяш ли? Дали си глупава вече?
Толкова ми е тъжно за теб… Толкова съм се затъжила за тебе, момиче. Липсваш ми.
Какво мислиш за мен? Радваш ли се, че не пуша? Сърдиш ли се, че не спортувам? Или точно напротив? Ако ме помниш изобщо…
Какво ти трябва? Всичко ли си имаш? Искаш ли да ти изпратя нещо, някак, по някого?
Момиче, момиче, смешно момиченце, дано си добре.

Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.

Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.

Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.

Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.

Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.

Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…

Под всяко камъче живее
една душица грозновата.
Но за да разбереш къде е,
ела, качи се в планината.

Вземи си хляб. Вземи си яке –
на лятото изтича срокът.
На буца пръст в реката чакат
две жабки, малки като нокът.

Гората е съвсем спокойна,
притихнала и уморена.
Дърветата са още стройни,
все още млади и зелени.

И светлината ги облива.
Ела – и теб ще те облее.
Тревата даже е щастлива,
че съществува и живее.

Не мисли, а расте нагоре
и диша въздуха изстинал.
И няма повод да говориш.
И си доволен без причина.

Честита, пъргава пролет
със кости леки и здрави,
с открит и радостен поглед,
кажи, защо ме остави?

Живях. Воювах. Отглеждах
деца, мечти и идеи.
Една градина надежди
видях уханно да зреят.

Една градина надежди
видях да капят и гният.
И безразлично и нежно
снегът дойде да ме скрие.

И си припомних дословно
зората чиста и бедна.
Щастлива пролет гальовна.
Честита пролет последна.

Какво да приема?
Кого да прегърна?
Дали да замина?
Дали да се върна?

Какво да започна?
Какво да престана?
Да тръгна нарочно
към нова промяна –

дошло ли е време?
Каква е цената?
Дали да поема
ръка непозната?

Ще е интересно…
Дали ще си струва?
Ох, хич не е лесно
да се съществува!

Мария

Единственият дом е тялото.
И всичко друго е измама.
Във кожата си от началото
до края. Нищо друго няма.

Черупката от кал и камъни
от костите е по-нетрайна.
Прииждат имане и нямане –
и си отиват. И случайно

животни, хора, птици, дяволи
съдбата срещу теб запраща.
Единственият дом е тялото.
И ти с душата си го плащаш.

И само то я приютява,
тя само там приляга плътно.
Дори когато я предава,
е неин неотменен спътник.

И само то е само твое.
И твърдо ти принадлежи,
дoкато, свършен и спокоен,
го пуснеш пусто да лежи.

Тошко казва:

Ихх, Мария!

Единственият дом е тялото.
Глава, коремче. Пух и слама.
Частици, търсещи се в цялото
с душица като тънка пяна.

А най-отгоре е украсата –
бои, маниста и привички.
Броим си произхода, расата
и дарове, но не за всички.

Добри и лоши – идват дните ни
и всеки нещичко си взима.
Надежди ни оставят китени –
за тялото, легло да има.

Насипва се – да отминава
живот в наличните количества.
И само пепелта остава
от думи, сенки и величества.

Най-трайно се оказва бялото
в палитрата ни – уж голяма,
за този дом единствен, тялото.
А сетне… ами, сетне няма…

. 

Да ме обагри светлината
и аз да се променям с нея.
Да духне очарован вятър
и да си спомня, че живея.

И въздухът да ме погали.
И на дъжда да се учудя.
И залезът да ме запали.
И без да спя, да се събудя.

Великата идея
се свежда до едно
прозрачно, разводнено
мастилено петно,

което те подсеща
за радост или жал,
за твое лично нещо,
с което си живял,

което те е гряло
в студените ти дни,
или се е видяло,
че ще те вледени.

Големите идеи
са само силует.
Пътеки и алеи.
Но ти вървиш напред

със своята си крачка,
със своите крака.
И ако нещо значат,
изречени така,

то се дължи на тебе,
че си ги чел и писал.
Великите идеи
без тебе нямат смисъл.

 
Мило бебе, издръж!
Нищо, че си мъничко.
Поеми си веднъж
въздух чисто самичко.

Оживей. Заживей.
Умно. Храбро. Голямо.
Мило бебе, здравей.
Поеми дъхче само.

После пак. После пак.
Кислорода опитай.
С малък кукленски крак
пелените изритай.

Помръдни. Погледни.
Научи се да плачеш.
Тези няколко дни
ти си имаш задача:

да задишаш само.
Значи – да оцелееш.
Знам, че малко си, но
моля те да успееш.