След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Мария, към 16.45
Малка западна тераса
със котлон и стол на нея.
Със разнежена гримаса
тук на слънчице се грея.
И съседите се карат,
и ютия май че съска.
Есента ще я изкарам, но
що ще чина аз зимъска?

Има още →

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

И навреме, и внезапно,
пак септември се прибира.
Счупва орех. Грозде хапва.
Две къпини си намира.

И къпината го драсва
с нокът. Клонка се прекършва.
Изведнъж нощта пораства.
Лятото дими и свършва.

Духва вятър и отнася
сенки на листа и птици.
Руси паяци от пясък
в ъглите плетат терлици.

Тихо се прибира есента,
тихо, уморена и щастлива,
няма да ми каже от къде се връща тя,
пъха се в леглото и заспива.

Аз я гледам как потъва в някакъв далечен сън.
Тя дори не ме целува, аз оставен съм отвън.
Тя е толкова въздушна, че се стапя от дъжда,
и не мога да я гушна, нито да я задържа.

Тихо се прибира есента,
тихо, уморена и щастлива,
няма да ми каже от къде се връща тя,
пъха се в леглото и заспива.

Ако сутрин се усмихне, имам празничен ден;
ако в скута ми притихне и шегува се със мен,
аз веднага й прощавам и тъгата, и студа,
и на нея се оставям да ме води през града.

Тихо тръгвам аз след есента,
тихо, и от щастие съм лек,
всичко се променя, ако ме обикне тя,
ставам светъл есенен човек.

Това е текст, написан за по-лесно тананикане на песента на Жоао Жилберто „Diga“ – с български думички.
http://www.vbox7.com/play:165a0c23&al=1&vid=
Това е любимата ми песничка.
🙂

Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.

Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,

дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,

и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.

Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,

и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.

Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.

Имала съм пълна колекция от месеци. Почувствах се много приятно.

Дева – дай й да си подрежда…

Има още →