Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

Това ябълково дърво си стоеше ниско долу в дерето под пътеката, а ябълките му светеха.
То не беше отрупано с плод като другите дръвчета наоколо, имаше си само няколко ябълки, но какви ябълки си имаше само! Едри, алени, лъскави и ярки като коледни играчки.
Да бяхме решили, сигурно щяхме да успеем да се спуснем на зиг-заг по хлъзгавия стръмен склон и да си откъснем някоя, те изглеждаха примамливи и вкусни, напълно готови да бъдат обрани.
Аз само снимах тази и я запомних с очите си, с представата за сока й, за вкуса и аромата.
А и ние вече си тръгвахме, бяхме шили, яли, пили, бърборили край камината, всичко както си трябва. Аз имам само тези няколко снимки по-долу, защото ръцете ми бяха заети я с чаша, я с вилица, а през повечето време – с иглата, нали шихме човечета, котета и един заек.
Снимки ще има, и къщата, и планината са ненагледни, всички снимаха.
Аз почти не.
Но направих снимка на ябълката.

Киселчово е като тази ябълка.

Най-красиво място на света.
И е голямо, път, дълъг километри, и е високо до небето, а преди небето има скали, драки, дървета, вятър, облаци… и всичко – красиво.
Гледаш, не можеш да се нагледаш. Дишаш, все едно можеш да вдишаш цялата красота. Щракаш с фотоапарата, и в момента на щракането знаеш, че вече си горд собственик на стотици размазани снимки. Както си не по-малко горд собственик на хиляди морски камъчета и милион зърнати облаци и милиард дочути звуци.
Колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече есен намираш.
Иде ти да си покажеш главата през прозореца като някое весело куче, което пътува с отворена уста и ушите му плющят от насрещния вятър.
А после каквото и да правиш, докато си в къщи, на работа или дори когато спиш, вече знаеш, че онези красиви места са там.
Божичко, какъв щастлив живот е това, нашето…

Аз гледам със обичащи очи
и няма начин да не забележа –
с нехайно боядисани лъчи
излиза сутрин слънцето. Небрежно,

загърнато със сивкава мъгла,
набързо гледа работа да свърши.
Примижало зад тежки очила,
студено му е и гърбът го кърши.

А цял свят на ръцете му лежи
и цялата земя на него чака.
И не че да се грижи му тежи,
но отдалеч се вижда, че е плакало.

Притопля и подрежда. Стисва зъби.
Отива двора си да поошета.
Ръждиви, уморени, с крехки ръбове,
листата му подлагат плитки шепи.

Есен ли? Дайте я насам!

*

Мария:

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.
 

Доктор Толев:

Пак ноември. Този път
случи се на кръстопът.

Уж е слънчево, пък хладно.
Есенно, но някак гладно.

Вече няма сладък плод,
вече всичкият народ

се скатава в кафенета,
а по улиците кретат

тук-там дядовци и бабки.
Знаят, дните им са кратки,

та разбързано ги срещат.
То… същото и аз усещам…

Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още →

.
От този вид тъмнозелено,
което намеква „все още”.
Замръкне ли, става студено.
Притварям прозорците нощем.

Заключвам вратата. Със дрехи
от хладния свят се отделям.
Започвам да търся утехи.
Да правя сладкиши в неделя.

Припомням си колко отдавна
не сме се целували с чая.
Приготвям се меко и плавно
за студ. И защото не зная

дали ще намеря прегръдки,
в които насън да се скрия,
отпивам луната на глътки
и се упражнявам да вия.

.

Каква е дрипава смокинята, каква е кльощава наесен.
Между листата й прозират настръхналите й ръце.
Тя цялата е твърда, тънка.
Безсмислено е да прикрива безсилието си с украса и просто чака да опадат листата й непозлатени, недоизпрани и корави.
И недозрели плодове болезнено се зеленеят.
Това изглежда неприлично, но не по пролетния начин, от който всичко се усмихва,  въздъхва и поруменява.
Неподсладена издръжливост и жилава и горда старост.
Ако ще трябва да зимувам живота си, то нека бъде  – ако не може като славей – то нека е като смокиня.

.

Изля се дъжд и пламна фойерверк
от жълти и червени хризантеми.
Ти страшно непринудено зачеркна
живота с мен. То явно е от времето.

И сигурно на него се дължи
отчаяната, тъпа упоритост,
с която радостта ми продължи
да те очаква и за теб да пита.

Не се засягай и не се коси.
Ще се науча малко да ми стига.
Дървото с изрусените коси?
То вчера нула номер се подстрига.

Уютно, топло кафене.
Тук, вътре, няма никой.
По тротоара оживен
приятели се викат.

Последно слънце. Затова
навън е олелия.
Боли те кръст, душа, глава
и в тъмното се криеш.

Безлюдно. Тихо. Само ти.
Невидимо зад бара
домашен дух кафе върти
през облаци от пара.

Пристъпиш ли, ще си отвъд,
при другите. Обаче
ти много дълго беше твърд
и вече ти се плаче.

Със пръст изписваш йероглиф
във захарта по плота.
Възможно ли е да си жив
и да не си самотен?