Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.

Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.

Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.

Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.

Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.

И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.

И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.

Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.

Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.

Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.

Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.

То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.

И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.

Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!

Слагам това интервю тук, защото искам да ви погледна в очите и да ви кажа на глас най-важното, което мисля и знам: има хора около нас, които ни обичат и ще ни подадат ръка, попаднем ли в беда; и още – ние самите сме такива хора.

Благодаря за поканата и за разговора, Велизара!

И за по-голяма красота – няколко снимки на есенно гинко.

О, не, не е то от ЕГН-то –
и тази рима непреводима,
страха, ината, студенината,
копнеж неясен, листо от ясен,
сънливо тяло понатежало…
Обидно лесен урок по есен,
след който всичко е по-мъничко –
надежда, младост, подскок от радост,
възторг, утеха, дебела дреха…
Дълбоко скрита, в мъгли повита –
искра, която привлича лято.
Проливно щедър, противно ведър,
дъждът попива без съпротива.
Боли, което ти е отнето,
и не, не то от ЕГН-то…