Кълбо от нерви бих била, ако не редувах дейностите.



Кълбо от нерви бих била, ако не редувах дейностите.



Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.
Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.
Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.
Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.
Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.
И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.
И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.
Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.

ЧЕТИРИДЕСЕТ КИЛОГРАМА ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ.
Друго няма.
Под залез зрял и септемврийски,
аз маратонски, олимпийски,
отшелнически, самурайски
над черен чушкопек китайски
глава навеждам одимена.
От мене цялата Вселена
на пръсти се отдалечава –
така ентропията става! –
и аз съм сам-сама със тия
червени планини капия,
с парфюма роден, православен,
от Митко Таралежков славен.
И кожицата тънка пука,
и сокът къкри и свирука,
и чушката готова става,
и в тенджера се задушава.
След нея друга, трета, пета…
Човек на задника си шета,
пече се сам на огън земен,
във Меден рудник, в Пловдив, в Земен…
Светът дими от четри края…
Със чушка кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял…
Да, цял живот горял, димял,
накрая всеки се навежда
над чушкопека със надежда –
щом чушки замразени има,
ще преживее тази зима,
и нова пролет ще дочака.
И пада нощ. И тлее в мрака
вътрешността от бяла глина,
и вдъхва моята родина…
Гърми тава като камбана.
Край! Огън, чушка не остана!

Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.
Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.
Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.
То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.
И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.
Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.
Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.
И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

Картинката е на Елица Сърбинова, слагам пак това стихотворение, защото пак е есен, и защото тази картинка ми е сред най-любимите.
Слагам това интервю тук, защото искам да ви погледна в очите и да ви кажа на глас най-важното, което мисля и знам: има хора около нас, които ни обичат и ще ни подадат ръка, попаднем ли в беда; и още – ние самите сме такива хора.
Благодаря за поканата и за разговора, Велизара!
И за по-голяма красота – няколко снимки на есенно гинко.


























О, не, не е то от ЕГН-то –
и тази рима непреводима,
страха, ината, студенината,
копнеж неясен, листо от ясен,
сънливо тяло понатежало…
Обидно лесен урок по есен,
след който всичко е по-мъничко –
надежда, младост, подскок от радост,
възторг, утеха, дебела дреха…
Дълбоко скрита, в мъгли повита –
искра, която привлича лято.
Проливно щедър, противно ведър,
дъждът попива без съпротива.
Боли, което ти е отнето,
и не, не то от ЕГН-то…
Тази есен е дълга и щедра. Толкова много топли дни! На старите снимки по това време вече съм била загърната в оранжевото палто, а тази година още не съм го потърсила, да видя къде е спало летен сън.
Още от първите по-топли дни майка започва да пере якета, палта и шапки и да ги прибира, за да спят като къпани. Често се налага пак да си извадим някоя зимна дреха, само за едно обличане през някой изостанал мразовит ден – и хайде пак пране.
Като ги извадя и ги събудя, миришат на прах за пране. Сънували са чисти сънища, благодарение на майка.
Благодарение на есента и на това, колко тиха и спокойна беше, смокинята успя да си опази листата. За първи път я виждам такава – жълта, озарена отвътре. Преди студът я попарваше и дебелите й мъхести листа окапваха още зелени, като дрипави мокри хавлии, и ставаха на кал в калта.
Ние може да сме много твърди и да понесем и студ, и жега, и пак да оцелеем. Можем и без чужда помощ. Каквото дойде, ще го понесем и ще го преживеем.
Но колко е хубаво да има кой да се погрижи… не за нас, за смокинята да се погрижи. Да разхубави листата й веднъж.