Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.

Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.

Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.

Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.

Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.

И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.

И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.

Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.