Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъкна тайно през комина.
Ако му харесва да е бос –
ще му кимна и ще ме отмине.

1988

Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.

Кой ме кара да излизам?

Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Една зелена чаша,
забравена на пикник,
ужасно се уплаши:
Тук няма как да свикна!

Полазиха я мравки,
когато си представи –
ще бъде подигравка
за гущери и крави.

Дъждът ще я налива
и слънце ще я пие,
а мишката плашлива
от бухал ще се крие

в зелената й шепа.
Но аз съм градска чаша!
Тревата й прошепна:
Не, ти си вече наша.

Светулки – нощна смяна,
допиха й кафето.
И чашата остана
самичка под небето.

Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.

През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.

Такъв чаровник е дъждът.
Красив! Намокрен и окалян,
с ръце, изцапани с ръжда,
се спря – и борчето погали.

И борчето с настръхнал гръб
внезапно стана беззащитно.
На устните му с режещ ръб
усмивка спря – и не отлитна.

И борчето наостри слух,
пое си дъх, изправи клони.
Усмивката със пъстър пух
като шишарка се отрони.

Такъв голям и хубав дъжд
дори веднъж да те погали,
да те допре дори веднъж –
ти няма ли да се похвалиш?

Всички дъждове от днес са весели.
Твърде тъжна стана есента.
Ще забравя жалбите си есенни,
тази моя глупава тъга.

Блясва изведнъж дъждът затоплен,
напоен от светла доброта.
Кой измислил е, че съм самотна?
Ставам пак щастлива и добра.

И небето става тихо, песенно.
Сред антени вятърът снове.
Всички дъждове от днес са весели –
до следващите тъжни дъждове.

1986 г.

Ама какъв келеш съм била, а? Ще ми се да се познавам, тогава 🙂
Това стихче е от книжката „Очи за красотата“, център „Знаме на мира“, 1989. Ще я сканирам и ще я кача, любопитна е, поне за мене 🙂
Дали не трябва да я включвам в библиографията си?

Като деца пред рецитал
са чакали дъждът да почне,
и изведнъж градът е цял
във капки весели и сочни.

Градът от банята излиза
и капки от носа му капят.
Надниква слънце, ниско, близо –
децата за да си отхапят.

Градът спокойно се суши
и като котка се протяга.
Денят, ухилен до уши,
не иска още да си ляга.

Дъжд – слънце, слънце, слънце – дъжд,
дъги с пижамени райета.
Последно, още по веднъж,
и ще се свечери небето.