Тя е малко момиче

Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена,

а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали,

но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка,

има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване.

И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо,

нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе…

Листата

Ръждиви старчески петна
нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато.

Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка.

На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват.

Мракът

Когато стана малка стара баба,
и вече нищо-нищичко не помня,
за паметта ми, рехава и слаба,
най-дребните неща ще са огромни.

Ще се обаждат всякакви болежки
в разходките – от ден на ден по-къси.
Дори и името ще ми е тежко.
Ще се загубвам даже във дома си.

Ще ме събори първата настинка.
Снежинка щом ме блъсне, ще залитна –
безвредна, безобидна животинка,
старица, като бебе беззащитна.

Тогава ти ела, детенце мило,
поскарай ми се, аз ще те послушам.
Ти ще се стреснеш – как съм се смалила.
Във погледа ти малко ще се сгуша.

А после пак ще хукнеш по задачи.
Яката ти до входа ще оправя.
И после сигурно ще си поплача.
И после името ти ще забравя.

Мрачна шегичка

ТТ
Навън, край портата – брезички,
по клонките с дъждовни капки.
И пухкави прилежни бабки
насядали, плетат терлички.

Ветрец дойде, да брули листи,
да рони закъснели капки.
И кротките, смирени бабки
полека-лека взе да чисти.

Мария

Бъбриви бабички, басмени,
заплитат и разплитат дните.
Беззъби бебета засмени.
Край тях една пчела прелита.

Без разсъждения разбират,
че иде ред да си отиват.
И те спокойно се прибират,
естествено, без съпротива.

При дядовците си се връщат,
които от кога ги чакат.
Премитат облаците вкъщи,
наливат дъжд, изтупват мрака.

Заспиват рано, рано стават,
и си мравучкат суетливо.
И там, оттатък, продължават
с вниманието си грижливо.

08/09/2010

Бабичка една

С пръсти, изцапани със химикалка,
мила, бъбрива, и смешна, и малка.
Още на пътя отчупва от хляба.
Боже, и тя е на някого баба?!

То е направо дори неприлично –
другите баби изглеждат различно –
повече мрънкат и повече шетат,
щом ги погледнеш – накуцват и кретат,
бабешка мафия от поучителки,
с грохнали кокали, пра-пра-родителки.

А пък ей тази, с палтенцето врабешко,
не е прихванала нищичко бабешко,
вечно заета да ръси вълнения,
смешки и мръснички стихотворения.
Нещо с дантела, на слънцето проснато,
нещо невинно, добро, недокоснато,
хубава мисъл, небрежно изпусната,
в миг неуверен – прехапана устната,
вкусно живее, дори допълнително
иска да вземе. И нищо мъчително,
тъжно, погубено тя не споделя.
Тя си живее в безкрайна неделя.

Смешна и шантава бабичка. Само че
има във нея подскачащо пламъче.
Странна е и я избягват съседите.
Тя сам-сама си поправя повредите.
Внуците идват един път в годината.
Тяхната баба за тях е родината,
тяхната малка и весела бабичка,
странна и смешна, и крехка, и слабичка,
бабичка-огън със нейни си навици.
Вечер във скайпа им праща наздравици.

Толкова умна, в добро настроение.
Да e далече си е разхищение.
Плаче на ум, а на глас се шегува
и във един екземпляр съществува.

ако

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз, ако остарея…
Ти дали ще ме имаш,
както той има нея?

старостта

Старостта ще ме осакати
с тежък ум и изхабено тяло.
Без посока тихо ще трепти
мисъл със избягало начало.

Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.
И кръвта ми бавно ще пълзи,
за да топли минали надежди.

Като сух и овехтял вързоп
меко одеяло ще ме гушне.
Тъжно бебе на годинки сто –
кротко, мълчаливо и послушно.

Ще ме унизява старостта,
ще огъва крехките ми кости.
Спомени за хора и места
ще ми идват като живи гости.

Залезът със светлина от мед
в кехлибара си ще ме облее,
ако имам страшния късмет
просто да не спирам да живея.

Висок и кльощав

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Буболечка

Бабичката като буба
готви разни зелении.
Дреме, мислите си губи.
Плакне сивите чинии.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Спомените й са нишки
от износена коприна.
Сиви, заядливи мишки
дъвчат булото й в скрина.

Бабичката е протрила
на килима си пътечка.
Тихо вкъщи се е скрила
като стара буболечка.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Бархет от преди години,
мъхав като лист мушкато.
Крехки снимки на роднини
на бюфета зад стъклата.

Тук не идват много гости.
Тук се пазят скучни тайни.
Старите неща са прости,
но са хубави и трайни.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.

Паякът с кривите пръсти

Паякът с кривите пръсти във ъгъла кляка,
дъвче устата му, нещо говори, но нищо не чака.

Много е стар. Няма внуци. Не ги и обича.
Спи във един крехък вестник и вяло го срича.

Май че решава да тръгне, поклаща се, спира.
Връща се пак при праха от мухи. И умира.

Има още

Тези възрастни хора

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз като остарея,
ти дали ще ме имаш,
както той има нея?

Вятърът ме дотъркаля…

Вятърът ме дотъркаля
до врата, която
е изметната и зее
цяло лято.

До вратата има пейка,
маслено-зелена.
Там една засмяна баба
чака мене.

Да не беше тоя вятър,
нямаше да мина.
Всичко тук ми е познато
от години.

И любимо, и досадно,
и не ми се връща.
Виждам, че съм остаряла
като къща.

Натежала съм, с обувки
уморени.
Бабата я няма, мястото й
чака мене.