С пръсти, изцапани със химикалка,
мила, бъбрива, и смешна, и малка.
Още на пътя отчупва от хляба.
Боже, и тя е на някого баба?!
То е направо дори неприлично –
другите баби изглеждат различно –
повече мрънкат и повече шетат,
щом ги погледнеш – накуцват и кретат,
бабешка мафия от поучителки,
с грохнали кокали, пра-пра-родителки.
А пък ей тази, с палтенцето врабешко,
не е прихванала нищичко бабешко,
вечно заета да ръси вълнения,
смешки и мръснички стихотворения.
Нещо с дантела, на слънцето проснато,
нещо невинно, добро, недокоснато,
хубава мисъл, небрежно изпусната,
в миг неуверен – прехапана устната,
вкусно живее, дори допълнително
иска да вземе. И нищо мъчително,
тъжно, погубено тя не споделя.
Тя си живее в безкрайна неделя.
Смешна и шантава бабичка. Само че
има във нея подскачащо пламъче.
Странна е и я избягват съседите.
Тя сам-сама си поправя повредите.
Внуците идват един път в годината.
Тяхната баба за тях е родината,
тяхната малка и весела бабичка,
странна и смешна, и крехка, и слабичка,
бабичка-огън със нейни си навици.
Вечер във скайпа им праща наздравици.
Толкова умна, в добро настроение.
Да e далече си е разхищение.
Плаче на ум, а на глас се шегува
и във един екземпляр съществува.
Мария Донева 