Чай

 

Спокойна, бледа и красива
е чашата с овално рамо.
На пръстите ти им отива
едва да я докосват само.

Зад ръбчето й като в залив
угасва и изстива чаят.
Дланта ти, жадна да погали,
се вдига леко и замаяно.

Загребваш мед и медна жичка
изтегляш бавно и внимателно
от смешно малката лъжичка,
и се усмихваш несъзнателно.

А чашата въздъхва крехко
и в шепите ти се смалява,
и като уморено ехо
тъгата се отдалечава.

 

Лековито стихотворение

 

Плод ще пасне в моята ръка,
стихче с влажен нос ще ме побутне.
Облаците ще се притекат,
ще закапят топло и уютно.

Само да посегна, ще склонят
розите чела – да ги погаля,
а липите дълго ще цъфтят,
да разсеят страсти и печали.

Щастието си от длан ще храня,
сънищата ми ще ме обичат
и нощта приятел ще ми стане,
а денят на ден ще заприлича.

И тъгата ще се приглуши,
краят ще отмине с крачки груби.
И земята ще ме утеши
за небето, дето го изгубих.

 

Край стадо къщи…

Край стадо къщи – стадо крави.
Нощта е близо, но се бави.
Под хлътналите керемиди
какво прозорчето ще види –
немито, старо, запердено?
Полето диша уморено.
Преживят къщите тъгата.
Стените ги боли снагата.
Пристъпват. Скланят се. Приклякат.
Щурците сънено тиктакат.
Минават цигански каруци.
Кривят се снимките на внуци
до пукнатото огледало.
Отдавна времето е спряло.
Звездите необрани капят
и страхове ръмжат и хапят.
Растат дърветата. Тревата.
Във паметта расте мъглата.
Смъртта е близо, но се бави.
Край стадо къщи – стадо крави.

Гневът прекипява

Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?

Най-добра тъга

 

Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,

че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,

ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?

Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?

Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.

И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.

Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,

разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.

 

Лятото…

 

Изгоряло, наранено,
смазано и наводнено
свито, костеливо, болно,
сгърчено и недоволно,
жарко, хванато на тясно,
беззащитно и опасно,
вяло, със ръце примрели,
разсъблечено до скелет,
тъжно, изтощено, грешно,
безпросветно-безутешно,
стиснало във зъби мрака –
лято. А така го чаках…