Подарък

 

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

Готов.

 

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Сън

 

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.
Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

 

И все не е симетрично сърцето…



– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.

Книгите, които те разплакват

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Мравка на море

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

 

 

Хубаво си бяхме решили.

 

Ана затвори телефона и с три крачки стигна до гардероба. Отвори крайната врата. На най-горния рафт беше пътната чанта, дръжката й висеше. Ана подскочи, хвана я и дръпна. Заедно с чантата върху главата й падна папка с документи, които се разсипаха по пода. Без да ги събира, събори в отворената чанта някакви блузи, бельо. От банята грабна четката за зъби и гребена. Напъха крака в маратонките.
Колата запали от първия път. Нямаше движение, улиците бяха пусти в празничния следобед.
Наби спирачки. Лили чакаше на тротоара. Беше с тъмносин официален костюм – сако и много дълги широки панталони. Отвори и седна. Ана видя, че краката й бяха боси.
Не си казаха нищо, не се поздравиха. Ана подкара, като гледаше само напред.
Бързо излязоха от града. Червената лампичка светна точно до първата бензиностанция.
Ана излезе, зареди, взе бутилка вода и бутилка вино, плати.
В колата Лили седеше все така неподвижно, все едно не беше забелязала, че са спирали и тръгват пак.
Пътят вървеше успоредно на брега и морето ту се показваше, ту се скриваше зад дърветата. Листата им едва бяха покарали и през тях прозираше слънцето, което се снишаваше бързо и всеки момент щеше да потъне зад хоризонта като бисквитка, топната в мляко.
Ана посегна да пусне музика, но Лили сложи ръка върху ръката й и я спря.
Пътуваха във вцепенение, без да нарушават тишината, без да позволят нещо да ги разсее от устрема – Лили да се отдалечи колкото може повече, Ана да я отведе колкото може по-бързо.
Светлината изстина и се размъти. На тяхната отбивка потънаха в гората. Пътят се превърна в пътека, клоните деряха вратите и удряха с юмруци по покрива на колата.
Ана помисли, че ще закъсат, но минаха през изровените дупки и спряха на самия плаж. Предните гуми заораха в пясъка.
Чак сега Ана погледна към Лили. Тя отвори вратата, слезе и тръгна по мръсния пясък. От тази страна на залива морето беше натрупало пръчки и всякакви боклуци. Ана се огледа за втори чифт обувки. Мина й през ума да даде своите на Лили, но тя нямаше да ги приеме. „Тогава и аз боса” – реши, но видя, че Лили вече нагазва в студената вода и без да губи повече време се затича към нея, като се препъваше в найлони, плавеи, някаква рогозка.
Хвана Лили за раменете и я дръпна. Неочаквано тя не оказа съпротива и двете паднаха на пясъка, а една вълна ги плисна и Ана видя как тъмносинята коприна попива и почернява. Сухи останаха само раменете на Лили и косата й.
Станаха бързо и хукнаха към колата. Засъбличаха студените дрехи, мокрите крачоли неприятно залепваха за краката.
Ана бутна Лили на задната седалка, хвърли й старото одеяло от багажника, запали двигателя и включи парното. Отвори виното и се промъкна на задната седалка, а Лили я загърна и я зави. Отпиха по глътка от бутилката и Ана най-после се разплака, а Лили се разсмя.
След малко и двете притихнаха. Колата бързо се затопляше, а отвъд тихото й бръмчене се чуваше равномерното пляскане на вълните. Една виолетова ивица светлина над хоризонта боядисваше черната вода в розово.
– Имаме ли нещо за ядене? – попита Лили и отпи още една здрава глътка.
– Нищо.
– Карай.
– Не мога да карам, пила съм – Ана посочи изразително бутилката и за по-ясно отпи пак. – Какво стана този път?
– Същото.
– Дай да видя.
Лили не помръдна.
– Дай.
Отгърна одялото – на бедрото и на ръката над лакътя грозно чернееха следи от удари.
– И сега какво?
– Може ли да останем тук?
– До утре – да. А утре?
– Хайде първо да стане утре – Лили се намести по-удобно, въздъхна и се засмя.
– Какво?
– В пети клас хубаво си бяхме решили никога да не се влюбваме.
Ана не отговори нищо, дори морето се притаи и премълча.

 

 

В интензивното на пролетта

Март е интензивното отделение на пролетта, ама ще я бъде, то се видя вече.
Пиша едни неща, имам си задачи за изпълняване, видях се с какини, Миленка се върна най-после, гледах прекрасна опера – „Италианката в Алжир”, измъчват ме непоносими спомени, но ги понасям някак, обърках една резервация и загубих един чийзкейк, говорих много хубаво с Иво, четох книги, рецитирах поема за мишки няколко пъти, борим разни здравословни проблеми вкъщи, дърветата цъфнаха, календарът ми постепенно се запълва с предстоящи пътувания в близките седмици, един по един се стапят конците на зимата, а не всички рани са заздравели и някои белези са грозни, но се стараят да носят грозотата си с достойнство.
И уших 30 мишки от началото на март. Сметката е проста – имала съм минимум 60 часа вътрешна тишина, радост, то е близо до щастие даже.

Аз ли?

 

Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.

Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.

Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?

 

Прозорец

 

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

 

Ангел

 

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?

 

 

Това е хубавото на неделята

 

Това е хубавото на неделята:
че можеш да започнеш да тъгуваш
от сутринта, без никой да ти пречи.
Тъгата не е свикнала на светло.
Сега със подозрение опитва
кафето, после чая. И разглежда
ръцете ти на дневна светлина.
Поляга в тях, за да не бъдат празни.
Приляга й домът ти. Всяко нещо
й отговаря. Твоята тъга
на дневна светлина се вдетинява,
не спира, всичко пипа, всичко иска,
препъва се, играе си с храната.
Ако заспи, не бързай да се радваш –
ще се събуди малко по-голяма.
Добре, че няма никакви съседи
и близките ти хора са далече,
добре сте си с тъгата, не е нужно
да се прикриваш, да се извиняваш.
Неделя е и има много време.
От твърде много време е неделя
и като цяло е чудесен ден.

 

 

Неудобни за спасяване

Това не е позитивен текст. Целта ми е да ви разваля настроението. Целта ми е да споделя с вас мислите си, за да станат те и ваши мисли. Правя го, защото виждам огромен проблем, а не знам как той би могъл да се разреши. Трябва да се задвижи някакъв обществен механизъм, който в нашата държава не работи ефективно. Въпреки това, знам ли, може един от вас, които четете това, да обърне внимание и макар и с нещо мъничко, макар и само за час или за ден, да подобри живота на друг, който е в нужда.
Няма степени на злото. Всяко зло е абсолютно, всеки ужас, болка и отчаяние са единствени и безкрайни в мига, в който някой страда.
Но в тези дни все по-често си мисля за домашното насилие сред възрастните хора. Когато живеят сами и затворени у дома двама, да речем, 70-годишни съпрузи и мъжът пребива жената… и може дори да няма съседи, които да чуят, защото най-близката обитаема къща е през две улици. Пък и да чуят, и да се намесят, какво? Възрастните хора просто нямат биологичен ресурс да станат, да тръгнат, да променят живота си.
Или още по-тежкият ужас – самотен възрастен родител, пребиван и тормозен от порасналите си деца.
Има много такива случаи. Без да се замислям много, веднага се сещам за примери.
Ето.
Понякога от домашно насилие страдат хора, които не са симпатични.
Ти я срещаш всеки ден тази, не поздравява, или пък напротив – оглежда те от глава до пети и не пропуска да подметне завистлива злобна забележчица. Възрастна жена, може да са се събирали с баба ти да плетат и да си клюкарстват кротко. Баба ти я няма вече от 20 години, а тази злобарка си живее. Дори децата й не я поглеждат, внуците не са идвали на гости кой знае от кога, може и в чужбина да живеят, и тази проклетия кукува с още по-неприятния си мъж. Някой път може и да си се чудил кой от двамата е по-противен – дали тя с нахалството си, или пък той с гадния поглед. Може да си си казвал – така им се пада – цял живот да се търпят, какво по-голямо наказание.
Ами ако не се търпят? Има още

Усмивката на крокодила

 

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Усмивката беше смутена и нервна.
Публиката също.

Хората бяха виждали този крокодил безброй пъти, и то не чак толкова отдавна. От самото начало на кариерата си – млад, зелен, наперен, покоряваше всички още излизането си на сцената. Красив, елегантен, с блестящи очи, той се покланяше сдържано. Приближаваше колкото може повече до първия ред зрители. Винаги запазваше първата минута за тях (тези билети бяха в пъти по-скъпи). Мълчаливо установяваше контакт. Вглеждаше се в лицата. Концентрираше се – вниманието му ги притегляше напред. Те се привеждаха в очакване, затаяваха дъх, дори им се причуваха първите думи.
Напрежението ставаше осезаемо. Крокодилът стоеше в кръг от светлина. Шумовете в залата се слягаха – а залите бяха огромни, с хиляди присъстващи – наставаше тържествена тишина. Крокодилът така приковаваше вниманието, че се случваше да примигне и някой да припадне. После се усмихваше и цялата зала отвръщаше на усмивката му.
Той си поемаше дъх и когато започнеше да говори, хората отпускаха рамене, размърдваха се и с радостно облекчение започваха да попиват думите.

А думите на крокодила! Той разказваше истории, които никога не се бяха случвали, а всеки от присъстващите ги усещаше като свои и се питаше – от къде този крокодил знае това за мен? Как е разбрал, как ме разбира? Как е възможно той да ме познава по-добре и от родната ми майка?
Зрителите се връщаха към времето, когато са били невинни и благородни. Припомняха си отколешни мечти и пред очите им се откриваха пътища; прости, но хитроумни ходове; възможности и удобни моменти за постигане на желаното. Крокодилът разкриваше тайните на света, с няколко думи успяваше да го приближи, да покаже чудесата му, да направи така, че всеки да се почувства вдъхновен и всемогъщ.
И още нещо. Магията на крокодила имаше ехо. Няколко дни след среща с него хората продължаваха да сънуват щастливи сънища, да се държат мило, да ходят из града с безпричинни усмивки по лицата. Някои твърдяха, че срещите с крокодила носели късмет и в работата, и в любовта. Други им противоречаха – а всъщност то си беше потвърждение:
– Истината е, че той не прави нищо повече от това да внуши увереност и от там – смелост. А всеки знае, че който се усмихне, става по-привлекателен, и ето ти късмет в любовта.
Мнозина се влюбваха в крокодила. Искаше им се завинаги да останат потопени в светлата му аура, леки и защитени. Искаха да продължат да се чувстват така безкрайно дълго. Да водят очарователни разговори, да се смеят заедно, да се губят в усмивката му. Да го имат за себе си. Да чувстват одобрението и благата му благосклонност.
Но след всяка среща, докато светлината още не беше угаснала, а сълзите от вълнение мокрееха по лицата на зрителите, крокодилът изчезваше, гмурваше се в улиците на градовете като в реки и се изгубваше.

Когато признанията на крокодила бяха качени в интернет от онзи барман  – крайно непрофесионална постъпка, която му спечели завистта и омразата на хиляди – обществената реакция беше странно приглушена. Повече ропот, отколкото крясъци, повече ръмжене и плясък на крила, отколкото…

Крокодилът не направи изявление. Нито отрече разкритията, нито се извини.
Това наистина бяха чисто лични неща. На никого не влиза в работата, че извън сцената е бил самотен, отчаян, скапан зъл карък, разочарование за родителите си, изоставен от всяка жена, с която някога е пожелавал да бъде близък.
Все едно цялата му сила, опитност, лекота и добър късмет се бяха изливали в думите и чрез тях – у другите хора.

След близо три месеца мълчание крокодилът обяви дата за следващ спектакъл.
Билетите свършиха на часа.

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Замълча за момент, изправен, сам.
После въздъхна и заедно с него публиката се засмя.