поради Елка Стоянова

Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.

Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.

Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,

лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща

препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.

Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!

Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.

Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.

И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,

Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”

незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада

аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред

ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен

напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.

Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли

предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.

И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,

и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…

Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,

морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.

Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.

Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.

Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,

и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас

открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.

Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.

***
Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна – по това, което имам.

Хуан Рамон Хименес
превод: Стоян Бакърджиев

Резово, Синеморец, Караагач, Варвара…

Лято е, от онзи вид лета, в които нищо не върша, а все съм заета, чакам да се случи нещо, Нещо!, и като не знам какво точно е то, представям си го като новата книга.
Може би ми е малко мъчно и защото няма море това лято, никакво море – за себе си говоря – на тази клавиатура пък никъде й ги няма скобите, и изобщо – копнеж и едно такова… Ям праскови, грозде и сладкарски марципан направо от пакета – и  са равностойно сладки – и усещам как времето бавно-бавно се оттича в посока, която не ми харесва.
Но, надявам се, отговорът на всичките ми въпроси, тъги и желания, ще дойде скоро – море и книга и радост! – на Аполония.
За пръв път отивам там и очаквам да е хубаво.
Ние с книгата ще се появим на 4 септември от 17 часа в галерията.
Пълната програма на Аполония 2019 е тук.

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!

Тези са ми от най-любимите.

Вчера за пръв път влязох в църква в Швеция. Манана и Георгий ме заведоха, ако не бяха те, можеше да пропусна, защото аз отивам в църква само когато имам силно желание за това и ми се струва прекалено повърхностно просто да се отбия от любопитство.
Щях да сгреша, ако не бях отишла. В 10 започна неделната меса. Посрещна ни лично свещеникът. За пръв път срещнах лично жена-свещеник, ние нямаме дума за това, нали? Блага жена над петдесетте с лек грим, кестенява коса, подстригана на черта. Беше с бяла дреха, върху нея зелена, без други украси освен един златен кръг на гърба. Раздадоха на всички псалтир и по една тънка принтирана книжка с текстовете и нотите на песните, които ще се пеят точно на тази служба, номерата на псалмите бяха написани на две табла от двете страни на олтара, нещо като 1, 89, 268, 389, 269.
Дамата застана отпред, имаше безжичен микрофон, и започна да говори спокойно и бавно. Аз защо не мога да говоря пред публика нито спокойно, нито бавно? Може би защото нейната публика вече е спечелена. Абе не знам, но реших и аз да се опитам другия път да говоря по-бавно.
Всеки с грижите си.
Службата звучеше като детска приказка, прекъсвана от песни, които всички припяваха. Нямаше много хора. Стените са бели, украсени нарядко с пластики, картини, тъкани пана, но наистина бялата светла стена преобладава, а някои от украсите са съвсем светски на вид. Два витража. Един възрастен мъж и едно момиченце по едно време излязоха и прочетоха съвсем кратки откъси, може би бяха библейски текстове. Имаше специално място с микрофон и разтворена книга. За момиченцето дори имаше приготвено едно малко червено столче, на което да стъпи, но понеже то беше височко, може би това лято се е източило, нали знаете онези малки руси до бяло деца с покафенели крака и с ръце, тънки като клечки. Така че без столче не стигаше до микрофона, а върху столчето пък ставаше твърде високо, затова чете приклекнала, със сериозно лице, все едно чете старателно написано домашно.
Беше много хубаво да съм там, макар че и дума не разбирах, мисля, че всичко разбрах и добре си поревах, имам си аз за кого да плача. Всеки си има.
А следобед с едно червено корабче отидохме със Свежа на остров Костер, където видях много красотички, но сега мисля за църквата (две за един ден). Снимките по-долу са на църквата на острова. Това е малка църква на рибарите, с камък в памет на загиналите в морето в двора, а вътре – регистър на загиналите рибари от острова – от началото на 18 век до днес, последната жертва от 2004. Не е лесно.
Ние сме толкова достъпни пред всички сили, които ни обгрижват и застрашават, толкова открити и оголени в меките си дрехи, във веселите си лодчици, в къщите. Старци, родилки, деца, болни, пътници, хора на работа и хора, които се събуждат, влюбени, уморени хора.
Имаше къде да запаля свещичка, а на двора от двете страни на онзи камък две хубави кучета толкова тържествено чакаха стопанките си, че цялата ми мъка се стопи.

Гледахме тази вечер един много хубав филм – „Необыкновенная выставка“, прекрасен. След цял ден дъжд и вятър, точно по време на филма и една минута преди залез слънцето се показа.
Излязох да го изпратя.
Нали знаете онова чувство, когато човек стане свидетел на недостижима, невероятна глупост и/или грозота, и си казва – няма дъно.
Ами тази вечер беше същото, само че напротив. Няма таван.