Гореща рибена чорба

Картинка

 

поради Елка Стоянова

 

Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.

Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.

Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,

лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща

препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.

Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!

Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.

Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.

И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,

Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”

незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада

аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред

ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен

напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.

Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли

предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.

И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,

и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…

Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,

морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.

Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.

Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.

Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,

и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас

открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.

Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.

Носталгия тъй остра и безкрайна…

Картинка

***
Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна – по това, което имам.

Хуан Рамон Хименес
превод: Стоян Бакърджиев

Резово, Синеморец, Караагач, Варвара…

Аполония 2019

Картинка

 

Лято е, от онзи вид лета, в които нищо не върша, а все съм заета, чакам да се случи нещо, Нещо!, и като не знам какво точно е то, представям си го като новата книга.
Може би ми е малко мъчно и защото няма море това лято, никакво море – за себе си говоря – на тази клавиатура пък никъде й ги няма скобите, и изобщо – копнеж и едно такова… Ям праскови, грозде и сладкарски марципан направо от пакета – и  са равностойно сладки – и усещам как времето бавно-бавно се оттича в посока, която не ми харесва.
Но, надявам се, отговорът на всичките ми въпроси, тъги и желания, ще дойде скоро – море и книга и радост! – на Аполония.
За пръв път отивам там и очаквам да е хубаво.
Ние с книгата ще се появим на 4 септември от 17 часа в галерията.
Пълната програма на Аполония 2019 е тук.

Мравка на море

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

 

 

Варналит, лит към Варна!

 

 

Отивам на морето!
Първо моренце за годината, и още една мечта ще ми се сбъдне – да видя морския бряг, потънал в пролетни цветя, преди жегата да ги изгори. Пред очите ми е Шофьорският плаж от един май преди няколко години – не можех да повярвам колко пъстър и преливащ от цветове можел да бъде.

 

 

Но това са вълнения за по пътя натам и обратно.
А във Варна ще участвам във фестивала. Имам срещи в ОУ „Панайот Волов”, ОУ „Отец Паисий” и в СУ „Найден Геров”. Ще рецитирам поемата за операта, сто на сто, поне един-два-три пъти.
Има също предвидена разходка с ветрохода „Калиакра”. Вет-ро-ход!
Също така се вълнувам и че ще присъствам на среща с Нарине Абгарян. Миналата година тя дойде в Стара Загора точно на рождения ми ден, но ние с Иво точно тогава бяхме тръгнали да пътуваме.
Програмата е интересна, участниците – също, ще се опитам да посетя колкото може повече събития. Ще видя и приятели от Варна, които там си живеят – ако не съм ви звъннала аз, звъннете ми вие и ще се намерим.
Това важи и за Бургас. На първи юни като си тръгна от фестивала, ще спра за една вечер в Бургас и няма как да не отида в 8mama’s, да гушна Дима, да послушам музика, и каквото още се прави в такива вечери.
Море, стихотворения, приятели, деца и ветроход. Добре ми звучи на мене.

 

 

Хубаво си бяхме решили.

 

Ана затвори телефона и с три крачки стигна до гардероба. Отвори крайната врата. На най-горния рафт беше пътната чанта, дръжката й висеше. Ана подскочи, хвана я и дръпна. Заедно с чантата върху главата й падна папка с документи, които се разсипаха по пода. Без да ги събира, събори в отворената чанта някакви блузи, бельо. От банята грабна четката за зъби и гребена. Напъха крака в маратонките.
Колата запали от първия път. Нямаше движение, улиците бяха пусти в празничния следобед.
Наби спирачки. Лили чакаше на тротоара. Беше с тъмносин официален костюм – сако и много дълги широки панталони. Отвори и седна. Ана видя, че краката й бяха боси.
Не си казаха нищо, не се поздравиха. Ана подкара, като гледаше само напред.
Бързо излязоха от града. Червената лампичка светна точно до първата бензиностанция.
Ана излезе, зареди, взе бутилка вода и бутилка вино, плати.
В колата Лили седеше все така неподвижно, все едно не беше забелязала, че са спирали и тръгват пак.
Пътят вървеше успоредно на брега и морето ту се показваше, ту се скриваше зад дърветата. Листата им едва бяха покарали и през тях прозираше слънцето, което се снишаваше бързо и всеки момент щеше да потъне зад хоризонта като бисквитка, топната в мляко.
Ана посегна да пусне музика, но Лили сложи ръка върху ръката й и я спря.
Пътуваха във вцепенение, без да нарушават тишината, без да позволят нещо да ги разсее от устрема – Лили да се отдалечи колкото може повече, Ана да я отведе колкото може по-бързо.
Светлината изстина и се размъти. На тяхната отбивка потънаха в гората. Пътят се превърна в пътека, клоните деряха вратите и удряха с юмруци по покрива на колата.
Ана помисли, че ще закъсат, но минаха през изровените дупки и спряха на самия плаж. Предните гуми заораха в пясъка.
Чак сега Ана погледна към Лили. Тя отвори вратата, слезе и тръгна по мръсния пясък. От тази страна на залива морето беше натрупало пръчки и всякакви боклуци. Ана се огледа за втори чифт обувки. Мина й през ума да даде своите на Лили, но тя нямаше да ги приеме. „Тогава и аз боса” – реши, но видя, че Лили вече нагазва в студената вода и без да губи повече време се затича към нея, като се препъваше в найлони, плавеи, някаква рогозка.
Хвана Лили за раменете и я дръпна. Неочаквано тя не оказа съпротива и двете паднаха на пясъка, а една вълна ги плисна и Ана видя как тъмносинята коприна попива и почернява. Сухи останаха само раменете на Лили и косата й.
Станаха бързо и хукнаха към колата. Засъбличаха студените дрехи, мокрите крачоли неприятно залепваха за краката.
Ана бутна Лили на задната седалка, хвърли й старото одеяло от багажника, запали двигателя и включи парното. Отвори виното и се промъкна на задната седалка, а Лили я загърна и я зави. Отпиха по глътка от бутилката и Ана най-после се разплака, а Лили се разсмя.
След малко и двете притихнаха. Колата бързо се затопляше, а отвъд тихото й бръмчене се чуваше равномерното пляскане на вълните. Една виолетова ивица светлина над хоризонта боядисваше черната вода в розово.
– Имаме ли нещо за ядене? – попита Лили и отпи още една здрава глътка.
– Нищо.
– Карай.
– Не мога да карам, пила съм – Ана посочи изразително бутилката и за по-ясно отпи пак. – Какво стана този път?
– Същото.
– Дай да видя.
Лили не помръдна.
– Дай.
Отгърна одялото – на бедрото и на ръката над лакътя грозно чернееха следи от удари.
– И сега какво?
– Може ли да останем тук?
– До утре – да. А утре?
– Хайде първо да стане утре – Лили се намести по-удобно, въздъхна и се засмя.
– Какво?
– В пети клас хубаво си бяхме решили никога да не се влюбваме.
Ана не отговори нищо, дори морето се притаи и премълча.

 

 

Моренце на ревера – свръхлесни брошки

Картинка

 

Тъй като копнея за морето и колкото по-дълбоко в зимата навлизам, толкова повече ми трябват утеха и обещание, че лятото ще дойде пак.
Избрах няколко миди и рапанчета, че и една малка шишарка от фиорда в Стрьомстад, взех силикон и им залепих игли.
Дори не търсих пистолета за силикон, ами запалих една коледна свещичка и на нейния пламък нагрях пръчката лепило.
Предполагам, че няма да е лошо, ако мидичките се позлатят или посребрят със спрей, но на мен ми се иска да ги гледам, както са излезли от морето.
Цялото правене ми отне няколко минутки, чувствам се лятна и хубава, а ако някой ми хареса брошката – веднага мога да му я подаря, защото имам много, а като свършат, ще направя пак.

 

 

 

Alfonsina y el mar

 

Тя достигна късно, съвсем сама
брегове далечни, покрити с мрак
и донесе своята тайна горчива тъга
до морето дълбоко.
И остави сълзите си да се стопят
в чистата пяна.

Само бог знае колко самотен път
води тук. И как го измина тя,
за да стъпи боса на пустия пясъчен плаж
с раковините остри.
Да потъне в най-тихото
тъмно море
и в свободата.

Тук си, Алфонсина, и във самота
но поеми нови ли търсиш пак?
Древни думи, пропити с болка и сол
те тревожат пак и вълните идват
тук за теб.
Ти заспи и сънувай, заспи, Алфонсина,
във гроб от вода.

Пет русалки теб ще те поведат
в лабиринти алени от корал,
морски кончета, риби и морски звезди
пътя ти ще огряват.
Ще забравиш за тежката черна тъга
там, във морето.

Приглушено слънце и тих прибой.
Отдъхни. Заспи, отпътувай в мир.
Ако пита детето – кажете:
безкрайно далеч,
Алфонсина отиде.
С нея нямаше никой, замина сама,
няма я вече.

Тук си, Алфонсина, и във самота
но поеми нови ли търсиш пак?
Древни думи, пропити с болка и сол
те тревожат пак и вълните идват
тук за теб.
Ти заспи и сънувай, заспи, Алфонсина,
във гроб от вода.

В Стрьомстад

Картинка

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!

Църква на рибарите

Картинка

 

Вчера за пръв път влязох в църква в Швеция. Манана и Георгий ме заведоха, ако не бяха те, можеше да пропусна, защото аз отивам в църква само когато имам силно желание за това и ми се струва прекалено повърхностно просто да се отбия от любопитство.
Щях да сгреша, ако не бях отишла. В 10 започна неделната меса. Посрещна ни лично свещеникът. За пръв път срещнах лично жена-свещеник, ние нямаме дума за това, нали? Блага жена над петдесетте с лек грим, кестенява коса, подстригана на черта. Беше с бяла дреха, върху нея зелена, без други украси освен един златен кръг на гърба. Раздадоха на всички псалтир и по една тънка принтирана книжка с текстовете и нотите на песните, които ще се пеят точно на тази служба, номерата на псалмите бяха написани на две табла от двете страни на олтара, нещо като 1, 89, 268, 389, 269.
Дамата застана отпред, имаше безжичен микрофон, и започна да говори спокойно и бавно. Аз защо не мога да говоря пред публика нито спокойно, нито бавно? Може би защото нейната публика вече е спечелена. Абе не знам, но реших и аз да се опитам другия път да говоря по-бавно.
Всеки с грижите си.
Службата звучеше като детска приказка, прекъсвана от песни, които всички припяваха. Нямаше много хора. Стените са бели, украсени нарядко с пластики, картини, тъкани пана, но наистина бялата светла стена преобладава, а някои от украсите са съвсем светски на вид. Два витража. Един възрастен мъж и едно момиченце по едно време излязоха и прочетоха съвсем кратки откъси, може би бяха библейски текстове. Имаше специално място с микрофон и разтворена книга. За момиченцето дори имаше приготвено едно малко червено столче, на което да стъпи, но понеже то беше височко, може би това лято се е източило, нали знаете онези малки руси до бяло деца с покафенели крака и с ръце, тънки като клечки. Така че без столче не стигаше до микрофона, а върху столчето пък ставаше твърде високо, затова чете приклекнала, със сериозно лице, все едно чете старателно написано домашно.
Беше много хубаво да съм там, макар че и дума не разбирах, мисля, че всичко разбрах и добре си поревах, имам си аз за кого да плача. Всеки си има.
А следобед с едно червено корабче отидохме със Свежа на остров Костер, където видях много красотички, но сега мисля за църквата (две за един ден). Снимките по-долу са на църквата на острова. Това е малка църква на рибарите, с камък в памет на загиналите в морето в двора, а вътре – регистър на загиналите рибари от острова – от началото на 18 век до днес, последната жертва от 2004. Не е лесно.
Ние сме толкова достъпни пред всички сили, които ни обгрижват и застрашават, толкова открити и оголени в меките си дрехи, във веселите си лодчици, в къщите. Старци, родилки, деца, болни, пътници, хора на работа и хора, които се събуждат, влюбени, уморени хора.
Имаше къде да запаля свещичка, а на двора от двете страни на онзи камък две хубави кучета толкова тържествено чакаха стопанките си, че цялата ми мъка се стопи.

След залеза

Картинка

Гледахме тази вечер един много хубав филм – „Необыкновенная выставка“, прекрасен. След цял ден дъжд и вятър, точно по време на филма и една минута преди залез слънцето се показа.
Излязох да го изпратя.
Нали знаете онова чувство, когато човек стане свидетел на недостижима, невероятна глупост и/или грозота, и си казва – няма дъно.
Ами тази вечер беше същото, само че напротив. Няма таван.

Sandefjord

Картинка

 

И тогава се появи норвежкият бряг. Кога минаха два часа и половина, не усетихме – минаха неусетно.
В Сандефьорд
Просто беше щастливо време.
Седяхме по пейките като безгрижни българо-грузински цигани и се наслаждавахме на слънцето.
Видях лъжицо-вилицо-нож, има си и име – spork.
Видях „Зог“ на Джулия Доналдсън в норвежка книжарница на норвежки език; надявам се скоро да я имаме в българските книжарници на български, преведох я и съм много радостна затова. (Преведох също и Monkey pyzzle, дори Манол още не знае.)
Постояхме до църквата в гробището, вече имам ясна идея как искам да изглежда гробът ми, когато му дойде времето, трябва да си поприказваме с Иво на тази тема.
Видях възрастни хора да се държат за ръце, и то не защото е ветровито. Те така правят.
Разгледах подробно три книжарници, четири магазина за детски играчки и пет магазина за домакински съдове. Не купих нищо, защото желанието ми за притежаване на неща беше напълно удовлетворено от подаръка, който Дали ми направи сутринта – бронзово копие на фигурка на едно божество от преди… много хиляди! години, да ме пази и да ме краси. Дано и по влаковете и летищата да ми е така спокойно, както на ферибота (скоро ще се прибирам, скоро, скоро). А нямах и норвежки пари де.
После батерията на фотоапарата свърши окончателно.
После с друг ферибот се прибрахме и ядохме и пихме и се веселихме като в приказките.
15 август 2018 година.

Открито море

Картинка

 

То си лежеше там и чакаше да бъде открито. От време на време малките вълнички се надигаха на пръсти да видят не идва ли някой откривател. Чайките се тълпяха край рибарските корабчета, но рибарите бяха на работа и не им се откриваше море, те си го знаеха отдавна. Фаровете по островите мислеха за свои фарови неща.
Тогава дойдохме ние.
Преди няколко дни Дали се запозна с един норвежец и той й подари билет за петима души за ферибота до… до един град в Норвегия и обратно. Направихме резервация и ето ни. На 15 август, в мек слънчев ден – като прозорец хубаво време между два дъждовни дни, моят непостижимо светъл и красив имен ден.
Отидохме и открихме морето.