High Bet Casino Slots

Все съм си мислела, че „искам да правя компютърни игри и да си цъкам на компа по цял ден“ е новото „искам да стана космонавт“.
Мислех си така буквално до преди няколко месеца, и продължих да си го мисля, но потайно и подмолно до преди три часа.
Иво каза, че с един приятел ще правят игричка… и после като го питам какво прави, все ми казваше „рисувам детелинки“… или пък ми пращаше картинки с димящи искрящи колби… и буци прозрачен зелен лед с черепи вътре… и „гледаме за бъгове“…
И днес какво?
– Майко, от преди 8 минути синът ти е на пазара.
На пазара на труда? На пазара на любовта? На Женския пазар?
Играта им е в Google Play!!!
– Душо моя, дай да сложим при мене някой банер-манер, нещо?
– Не бе, маме, това си е твоето блогче, хората влизат там, за да четат стихотворения, не ти трябват банери.
Но аз имам нужда да се похваля!
Синът ми е космонавт!
Искам да кажа, синът ми е нарисувал цяла игра! Съвсем истинска. Аз лично си я свалих и цъках от 1 следобед до сега.
Минавам само да се похваля и пак ще въртя ротативки, докато напълно си профукам последните години от младостта.

Защото нямат другите момчета смешни раници с джуджета

Картинка

 

Ето една доста бързо сбъдната мечта. Така направихме: купихме една готова мешка, за да не се налага да измислям презрамки и токи и каишки или пък ципове да шия, не дай си боже.
Трябваше да реша джуджето така, че и в свит, и в разтегнат вид да изглежда добре, и когато раничката е пълна, то пак да е хубавко.
Иво избра какъв цвят да бъде шапката. Аз сигурно щях да избера друг плат, този е тънък и мек на пипане, но е много труден за шиене, трябва много тънка и остра игла, тя пък трудно се вдява. Майчинството е постоянно правене на жертви (и джуджета).
И ето. Доста ловко се справих. Помпонът на шапката е като електрическа крушка. Тропосах на едро, защото не бях сигурна дали Иво ще хареса резултата. След като го одобри, здраво залепих всичко със силикон, пъхнах пистолета между всички бодове от тропоската.
Накрая се поддадох на натиска и им сложих очи. Даже дребния сам залепи очите на раницата, накриво така. Имам си бодра смяна – човек, който разбира, че лекинката кривина вдъхва живот на предметите.
Малко ми е мъчно, че сложих очите все пак. Мисля, че загубих нещо от характера на джуджетата. Пак си имат, само че друг.

  • Честно, чак ми е малко неудобно, толкова съм щастлива.
    Все едно всичките часове и опити да шия са били заради днешния ден, заради лекотата и чувството, че точно днес мога да направя каквото си поискам.

Следващата стъпка към коледната ми радост

Картинка

 

Иво рядко иска нещо от мен. Когато пък поиска, аз от радост се престаравам, историята помни тежки случаи.
Вчера обаче детето взе, че поиска да му направя раница – джудже.
Това беше сложна задача по две причини – такива джуджета не бях правила преди, а полезни неща не правя по принцип.
Тези скандинавски гномчета с нахлупените шапки ме очароват точно защото са скандинавски – как да направя старозагорско и да разваля магията?
Ама за Иво щом е.
Що се отнася до това, раницата да е истинска раница, здрава и добре ушита, за да може да се използва по предназначение, без да се криви и да се разпада, измислих хитрина. После ще кажа каква 🙂

И тъй, първо направих малко джудженце.
После направих голямо кльощаво дългокрако, да подхожда на получателя си. Иво беше навън и аз ших като бясна, за да му го покажа готово, когато се прибере.

Иво се засмя, като го видя!
Обаче според него не става за раница, защото краката и ръцете му много щели да се мятат във всички посоки.
– Е да де! – викам аз, но кой да ме разбере…
И нали все пак сатисфакцията на мющерията е на първо място, реших, че тоз джудж ще си живее така, в свободно състояние. Изглежда много добре, закачен на стената. Египетската му походка е много добра, впрочем.

Има надежда

 

Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.

По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка,  минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат,  някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.

На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:

– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.

Поглеждам си сина, а той се усмихнал, и ми вика:

– Имало и нормални хора тук! Има надежда!

Значи и за мен има.

 

Какво е късмет и какво е щастие

Картинка

Имах късмета да пътувам по места, на които никога не съм била преди.
Имах и щастието да споделя по-голямата част от пътешествието с детето си.
Щастието разхубавява и хората, и местата.
Всяка сутрин излизахме с Иво, всеки със своя фотоапарат, и вечер си разменяхме снимките, сравнявахме си улова и се състезавахме кой е хванал по-хубави моменти.
Ето този мост в Будапеща. Той е паметник, свързан с мрачните събития от 1968 (Така чух от един екскурзовод. И повече щях да чуя, но се препънах – мостът бил отливка от следите от веригите на танковете, аз се препънах и едно момче от групата прекъсна беседата, за да ми подаде ръка, много приятно.)
Пък на нас ни беше хубаво, щастлива майка с детето си.
После, Иво като отлетя в друга посока, ми се отщяха снимките, а пейзажите помръкнаха. Малко.

В сграда, проектирана от Заха Хадид

Картинка

 

Пътуването разширява границите на съзнанието на човека.
Заха Хадид сигурно е пътувала между звездите.
Отидохме да видим библиотеката на Виенския университет по икономика и бизнес. Видяхме я отвън, после влязохме вътре.
Сградата е много голяма. Отвън е странна, но грозна. Вътре е извънземна. Все едно си на круизен кораб, а ти иде да доближиш китката си до устата и да кажеш: „Джена, телепортирай ме.“
Чувството е неописуемо. Дезориентиращо е. Знаеш къде си, а не знаеш кога си.

 

От къртичи гъз до Орлово око за три дни

Картинка

 

Колко много свят има за откриване!
С джип до Свети Илия, с челник и гумени ботуши в Лепеница, с изумление към себе си – ама аз верно ли се спуснах с въжения тролей?!
За три дни минахме през един връх, две ждрела (новата ми най-любима дума -ждрело), три пещери – Лепеница (окаляни от горе до долу и навсякъде); Ягодинската (удивителни форми от капеща вода, досадни смешки на екскурзоводката); Дяволското гърло (къде се губи водата, все пак?!).
Най-свеж изгрев – през прозореца на влака.
Най-вкусна храна – пататникът в Триибрия (хотел за душата).
Най-много крещях – отзад на джипа към Орлово око.
Най-гнусна гадост – препарираните лисици в народни носии.
Най-щастлив миг – всеки път, когато Иво се засмее на шегите ми, когато ми изпревари мисълта и когато просто той съществува.
Най-весела изненада – когато и аз се спуснах по на Батман пряката пътека.
Най-красив боб – онзи, дето цъфтеше в Борино.
Най-неочаквано уютно – край огъня в Триград с лица, изгорени от слънцето.
Най-кално дупе – моето в Лепеница.

Хора, никакво умиране! Знаете ли колко хубости очакват да ги видим.

 

Диамант

Картинка

 

Професия – чудо.
Чертаеш си едни неща на компютъра, а после отиваш и виждаш, че са се превърнали в сграда. Сигурно е страхотно чувството, че имаш принос за такова нещо.
Иво до Диаманта.

И повече от небето

Картинка

 

Вярно, че напоследък не пиша тук. Аз и не говоря, с тази ангина, дето ми трови живота от известно време. Може пък да пропиша. Имам някои започнати неща.
В момента повече гледам, даже не е сигурно дали мисля. Каквото си искам, това гледам. Каквото си обичам.