Защото нямат другите момчета смешни раници с джуджета

Картинка

 

Ето една доста бързо сбъдната мечта. Така направихме: купихме една готова мешка, за да не се налага да измислям презрамки и токи и каишки или пък ципове да шия, не дай си боже.
Трябваше да реша джуджето така, че и в свит, и в разтегнат вид да изглежда добре, и когато раничката е пълна, то пак да е хубавко.
Иво избра какъв цвят да бъде шапката. Аз сигурно щях да избера друг плат, този е тънък и мек на пипане, но е много труден за шиене, трябва много тънка и остра игла, тя пък трудно се вдява. Майчинството е постоянно правене на жертви (и джуджета).
И ето. Доста ловко се справих. Помпонът на шапката е като електрическа крушка. Тропосах на едро, защото не бях сигурна дали Иво ще хареса резултата. След като го одобри, здраво залепих всичко със силикон, пъхнах пистолета между всички бодове от тропоската.
Накрая се поддадох на натиска и им сложих очи. Даже дребния сам залепи очите на раницата, накриво така. Имам си бодра смяна – човек, който разбира, че лекинката кривина вдъхва живот на предметите.
Малко ми е мъчно, че сложих очите все пак. Мисля, че загубих нещо от характера на джуджетата. Пак си имат, само че друг.

  • Честно, чак ми е малко неудобно, толкова съм щастлива.
    Все едно всичките часове и опити да шия са били заради днешния ден, заради лекотата и чувството, че точно днес мога да направя каквото си поискам.

Следващата стъпка към коледната ми радост

Картинка

 

Иво рядко иска нещо от мен. Когато пък поиска, аз от радост се престаравам, историята помни тежки случаи.
Вчера обаче детето взе, че поиска да му направя раница – джудже.
Това беше сложна задача по две причини – такива джуджета не бях правила преди, а полезни неща не правя по принцип.
Тези скандинавски гномчета с нахлупените шапки ме очароват точно защото са скандинавски – как да направя старозагорско и да разваля магията?
Ама за Иво щом е.
Що се отнася до това, раницата да е истинска раница, здрава и добре ушита, за да може да се използва по предназначение, без да се криви и да се разпада, измислих хитрина. После ще кажа каква 🙂

И тъй, първо направих малко джудженце.
После направих голямо кльощаво дългокрако, да подхожда на получателя си. Иво беше навън и аз ших като бясна, за да му го покажа готово, когато се прибере.

Иво се засмя, като го видя!
Обаче според него не става за раница, защото краката и ръцете му много щели да се мятат във всички посоки.
– Е да де! – викам аз, но кой да ме разбере…
И нали все пак сатисфакцията на мющерията е на първо място, реших, че тоз джудж ще си живее така, в свободно състояние. Изглежда много добре, закачен на стената. Египетската му походка е много добра, впрочем.

Има надежда

 

Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.

По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка,  минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат,  някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.

На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:

– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.

Поглеждам си сина, а той се усмихнал, и ми вика:

– Имало и нормални хора тук! Има надежда!

Значи и за мен има.