Заради чувството за чудо го пиша това – то заслужава да бъде забелязано. През есента получих подарък – един комплект за рисуване. Не точно за рисуване, а за оцветяване по цифри. Детско занимание, но аз обичам да си играя. Пък и се оказа, че и в тези неща има степени на трудност. Схемата е отпечатана върху платното и започваш да нанасяш цветовете – 30 цвята и три четчици, най-дебелата – колкото кибритена клечка. Платното е 40/50 см, човек все едно бродира гоблен. Аз лично не съм бродирала такова нещо, защото дори мисълта непрекъснато да броя ми е неприятна. Освен това, докато нанасяш всяка боичка – точки и чертички, и започваш с бяло, по-бяло, по-малко бяло, светло бозаво, бозавеникаво… никакви линии не се открояват, никакви форми. Не зная дали е творческо занимание, но е много възпитателно. Изисква да се отдадеш с внимание и доверие в този, който е направил схемата, да приемеш, че той те води и ти изпълняваш волята му – а той е направил това за теб. Трябва да положиш повечето бои, преди да започнеш да виждаш какво ще се получи. Но докато рисуваш, мислиш за рисуването; а когато мислиш – започваш да разбираш нови неща и да ги научаваш чрез собствените си действия. Спомням си как една нощ, сигурно към 12 е било, се скарах на Иво: – Виж колко е късно, защо не си лягаш? Утре си на училище! И без това седиш и не правиш нищо! А той ми отговори: – Напротив, повишавам си културата! – Е, как си я повишаваш?! – Като мисля за Хамлет! Като ми мина смешното, осъзнах, че той е прав – ние измисляме, разсъждавайки върху нещата. Научаваме собствените си мисли и извеждаме наяве знания, които не сме знаели, че знаем – но трябва да си оставим време за мислене. Не знам разбира ли се какво се опитвам да кажа. И тъй, оцветявах тихо и кротко и се чуваше само скърцането на горкичкия ми гръб, защото все не успявам да си намеря удобно място, и след общо десетина часа запълване на поленца, от това:
получих това:
Чудо. Сега остава да лакирам картинката. Много ми стана смешно, че в упътването пише нещо в смисъл – вие сигурно ще искате да впечатлите роднините си, затова в комплекта има и метална кукичка, с която да закачите картината си на стената. Какви роднини имат хората! Мислех да повторя с боичките там, където прозират числата, но после реших, че така ми харесва повече, леко да прозира, че произведението ми се е получило чрез игра.
Мислех, че година № 2020 е похабена и пропиляна, но се огледах и видях, че е била и добра. Най-важното е, че още сме тук и сме заедно, а има дни, в които просто да си още тук е победа и надмогване на обстоятелствата. Почти нямаше пътувания, представяния на книги и срещи на живо. Много неща нямаше, но да видим какво е имало и какво ще остане.
Книги В началото на август направихме чудо и резултатът от него беше „Книга за първолаците”. Илюстрациите са на прекрасната Елица Сърбинова. Тъй като книжката беше специален подарък за първокласничетата от Стара Загора, допълнихме я и вероятно през януари ще излезе „Нетърпение в кутия”, ще я има по книжарниците. Мога да кажа, че няма толкова голяма кутия, която да побере нетърпението ми.
В момента се печата и до ден-два ще излезе „Книга за нас”. Според мен стихотворенията в нея са предимно два вида – много смешни и много тъжни. Когато някой я прочете, ще види кое преобладава според него. За пръв път работя толкова задълбчено и безжалостно, с Марин Бодаков направихме много промени. Този път се съобразих с всички забележки и малко мислих варианти, а повече съкращавах. Реших да сменя и заглавието насред път, но при моите книги съм забелязала, че всичко – и лошо, и хубаво, в крайна сметка е за хубаво. А корицата на Христо Гочев е корица-мечта.
Преведени книги Приятно ми е – Мария Донева, детска преводачка. През 2020 излязоха цели три книги на Джулия Доналдсън, които съм превела – „Какво каза калинката, „Кучето детектив” и „Зог” (отпечатана е и пътува насам). Предстои през януари да видим на бял свят и „Грозната петорка”, после ще дойде „Рибко”. Много съм щастлива, че Манол Пейков ми дава възможността да превеждам тези книги и той да ги издава, а колко е весело и интересно, когато ги редактираме – не, няма как да си представите, непредставивуемо е. Благодаря! Съвсем скоро издателство „Лист” ще отпечата „Мог забраваната”. Освен нея, преведох още една книга на Джудит Кер – „Тигърът, който дойде на чай”. От фонд „13 века България” ми се довериха да преведа един роман за деца, ще го очакваме догодина.
Музика Нито един концерт с „Джазът пее на български”. Нула. Никак. Хич. Затова пък Марина Господинова записа песента „Без”. И от тогава телефонът ми звъни така за най-хубавите обаждания.
Четене пред публика Нито едно пътуване. Много намислени, намечтани, уговорени – и отложени за неопределено бъдеще време. През април направих своя Личен Маратон на четенето – онлайн. Беше ми много приятно – цели три седмици се събуждах с мисълта какво да прочета, как да се облека, каква картина да закача на стената зад мен. Чувствах се обкръжена от добронамерени хора, които ми се усмихват. В началото на октомври заедно с академик Крум Георгиев организирахме Есенен литературен салон. В Стара Загора дойдоха Елка Стоянова, Иванка Могилска, Ина Иванова и Камелия Кондова и заедно четохме стихотворения в РИМ. Славен ден! Участвах и в Нощта на литературата, от РБ „Захарай Княжески” ми направиха честта отново да ме поканят да чета при тях.
Куклен театър Продължиха да се играят „Банда бацили” и „Въздушната принцеса”. С Янчо Иванов написахме нова пиеса – той я измисли и ми каза къде според него ще е хубаво да има песни, и аз ги написах. Радвам се, че го направих, особено защото в един момент мислех, че няма да мога. Беше в някакъв напрегнат и труден период за мен и аз направо се бях отказала. Но в деня, когато вече щях окончателно да му кажа Не, си казах – а бе я да опитам, и една по една песните си станаха. Сега ги препрочитам и се радвам. Пиесата ще бъде за полезните храни, за пример ще ви дам направо финалната песен с поуката в нея: Тъй както е пъстър широкият свят, цветята са всяко със свой аромат, така и храните са разнообразни, със форми различни и с вкусове разни. И ти за да станеш голям здрав човек, ще трябва да хапваш месце и геврек, и тънка филийчица със лютеница, и супа гореща в дълбока паница, домати и краставици на салата, картофи и морковчета от тавата, соленко, горчивичко, киселко даже, попитай и доктора – той ще ти каже, в лехи, по поляни, в овощни градини растат и изпълват се със витамини добри плодове и добри зеленчуци за възрастни хора, дечица и внуци. За здраве, за младост, за дълъг живот хапни зеленчуци, хапни си и плод.
Училище за словесни магии Едно от големите и важни неща от тази година за мен беше, че написах помагалото за Валери Петров. „Книга за първолаците” стана благодарение на Гери, която повярва, че ако се мобилиризаме и работим заедно, ще я направим, макар че на пръв поглед изглеждаше невъзможно. Отново Гери беше човекът, който ме покани за написването на помагалото. С това госпожица Гергана Георгиева се превърна в моят личен герой, пак. Работихме много вдъхновено с Красимира Тенчева от Британския съвет и Яна Генова от Книговище. Когато текстът стана готов, имахме и четири срещи онлайн, за да го представим. Беше чудесно. Благодаря!
Анимационният филм ”Последният ден” на Далибор Райнингер от поредицата „Щрих и стих” излезе на екран. Премиерата му беше през юни. Една нощ неотдавна дори го засякох по телевизията. Много ми харесва. Гледала съм го много пъти и всеки път плача. Но защото е хубав, не за друго!
Играчки Ших. В някои месеци – десетки играчици, в други месеци – нито една. Много ми харесва, като започна да шия, не мога да спра, толкова ми е увлекателно.
Други занимания От първата карантина насам се захванах да редя пъзели. Това не е особено творческо занимание, но ми допада, защото с часове редя, без да ми омръзне и без да се сетя да се тревожа, унасям се в подреждането и сигурно се залъгвам, че така поне една малка част от света е подредена, с хубава картинка, красиви цветове и никакво напрежение.
Започнах да си отбелязвам в гудрийдс какво съм прочела, събуди ми се колекционерската страст, и се оказа, че не съм се занемарила толкова, че да не чета. Прочела съм 45 книги, като видях обобщението в сайта, направо се издигнах в очите си. Потуп-потуп по рамото ми.
Инсталирах си крачкомер на телефончето и през една голяма част от годината вървях отдадено и амбициозно, в преследване на 14 000 крачки дневно… или 10 000… или 7 000. Не може да ми е навредило, нали?
Здраве През 2020 имахме нужда от помощ много пъти и за щастие, имаше прекрасни лекари, които бяха на мястото си и ни спасяваха и спасяваха. Доктор Борислав Милев, доцент Атанас Йонков, доктор Иван Йонков, професор Евгения Христакиева, доктор Пламен Атанасов, доктор Дончо Славов и колегите му от отделението, милата ми доктор Румяна Йорданова, доктор Толев. За никъде сме без вас, хора.
През 2020 понесохме жестоки удари. Проляхме много сълзи. Борихме се за живота си. В същото време аз получих огромни жестове на добрина, внимание и любов. Видях Черно море, видях и Бяло море. Иво е в София и рисува по цял ден всеки ден. Имам най-страхотните приятели. Семейството ми е добре. Имам толкова много мечти, толкова много неща искам да направя, хубави и интересни неща, полезни, красиви, хубави. Това е и добър край, и добро начало.
Ето една доста бързо сбъдната мечта. Така направихме: купихме една готова мешка, за да не се налага да измислям презрамки и токи и каишки или пък ципове да шия, не дай си боже.
Трябваше да реша джуджето така, че и в свит, и в разтегнат вид да изглежда добре, и когато раничката е пълна, то пак да е хубавко.
Иво избра какъв цвят да бъде шапката. Аз сигурно щях да избера друг плат, този е тънък и мек на пипане, но е много труден за шиене, трябва много тънка и остра игла, тя пък трудно се вдява. Майчинството е постоянно правене на жертви (и джуджета).
И ето. Доста ловко се справих. Помпонът на шапката е като електрическа крушка. Тропосах на едро, защото не бях сигурна дали Иво ще хареса резултата. След като го одобри, здраво залепих всичко със силикон, пъхнах пистолета между всички бодове от тропоската.
Накрая се поддадох на натиска и им сложих очи. Даже дребния сам залепи очите на раницата, накриво така. Имам си бодра смяна – човек, който разбира, че лекинката кривина вдъхва живот на предметите.
Малко ми е мъчно, че сложих очите все пак. Мисля, че загубих нещо от характера на джуджетата. Пак си имат, само че друг.
Честно, чак ми е малко неудобно, толкова съм щастлива.
Все едно всичките часове и опити да шия са били заради днешния ден, заради лекотата и чувството, че точно днес мога да направя каквото си поискам.
Иво рядко иска нещо от мен. Когато пък поиска, аз от радост се престаравам, историята помни тежки случаи.
Вчера обаче детето взе, че поиска да му направя раница – джудже.
Това беше сложна задача по две причини – такива джуджета не бях правила преди, а полезни неща не правя по принцип.
Тези скандинавски гномчета с нахлупените шапки ме очароват точно защото са скандинавски – как да направя старозагорско и да разваля магията?
Ама за Иво щом е.
Що се отнася до това, раницата да е истинска раница, здрава и добре ушита, за да може да се използва по предназначение, без да се криви и да се разпада, измислих хитрина. После ще кажа каква 🙂
И тъй, първо направих малко джудженце.
После направих голямо кльощаво дългокрако, да подхожда на получателя си. Иво беше навън и аз ших като бясна, за да му го покажа готово, когато се прибере.
Иво се засмя, като го видя!
Обаче според него не става за раница, защото краката и ръцете му много щели да се мятат във всички посоки.
– Е да де! – викам аз, но кой да ме разбере…
И нали все пак сатисфакцията на мющерията е на първо място, реших, че тоз джудж ще си живее така, в свободно състояние. Изглежда много добре, закачен на стената. Египетската му походка е много добра, впрочем.
Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.
По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка, минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат, някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.
На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:
– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.
Имах късмета да пътувам по места, на които никога не съм била преди.
Имах и щастието да споделя по-голямата част от пътешествието с детето си.
Щастието разхубавява и хората, и местата.
Всяка сутрин излизахме с Иво, всеки със своя фотоапарат, и вечер си разменяхме снимките, сравнявахме си улова и се състезавахме кой е хванал по-хубави моменти.
Ето този мост в Будапеща. Той е паметник, свързан с мрачните събития от 1968 (Така чух от един екскурзовод. И повече щях да чуя, но се препънах – мостът бил отливка от следите от веригите на танковете, аз се препънах и едно момче от групата прекъсна беседата, за да ми подаде ръка, много приятно.)
Пък на нас ни беше хубаво, щастлива майка с детето си.
После, Иво като отлетя в друга посока, ми се отщяха снимките, а пейзажите помръкнаха. Малко.
Пътуването разширява границите на съзнанието на човека.
Заха Хадид сигурно е пътувала между звездите.
Отидохме да видим библиотеката на Виенския университет по икономика и бизнес. Видяхме я отвън, после влязохме вътре.
Сградата е много голяма. Отвън е странна, но грозна. Вътре е извънземна. Все едно си на круизен кораб, а ти иде да доближиш китката си до устата и да кажеш: „Джена, телепортирай ме.“
Чувството е неописуемо. Дезориентиращо е. Знаеш къде си, а не знаеш кога си.
Колко много свят има за откриване!
С джип до Свети Илия, с челник и гумени ботуши в Лепеница, с изумление към себе си – ама аз верно ли се спуснах с въжения тролей?!
За три дни минахме през един връх, две ждрела (новата ми най-любима дума -ждрело), три пещери – Лепеница (окаляни от горе до долу и навсякъде); Ягодинската (удивителни форми от капеща вода, досадни смешки на екскурзоводката); Дяволското гърло (къде се губи водата, все пак?!).
Най-свеж изгрев – през прозореца на влака.
Най-вкусна храна – пататникът в Триибрия (хотел за душата).
Най-много крещях – отзад на джипа към Орлово око.
Най-гнусна гадост – препарираните лисици в народни носии.
Най-щастлив миг – всеки път, когато Иво се засмее на шегите ми, когато ми изпревари мисълта и когато просто той съществува.
Най-весела изненада – когато и аз се спуснах по на Батман пряката пътека.
Най-красив боб – онзи, дето цъфтеше в Борино.
Най-неочаквано уютно – край огъня в Триград с лица, изгорени от слънцето.
Най-кално дупе – моето в Лепеница.
Хора, никакво умиране! Знаете ли колко хубости очакват да ги видим.
Мария Донева 