Откакто си взех тоя телефон, пропускам повечето обаждания. Дори на най-силно звънене почти не се чува. Аз си знаех, че телефон от захарен памук ще ми създаде повече неприятности, отколкото приятности.
Ето пак. Една част от телефона се беше разтопила, някой направо го беше загрял от звънене.
Дисплеят се беше замъглил. От раздразнение пуснах нокти и го заковах.
– Мяу.
– Къде си?
– Кой се обажда?
– Йофчо се обажда. Ти къде си!
– Спокойно де. Вкъщи съм. Къде е пожарът?
– В библиотеката.
– Мяууу… Вярно, че трябваше да се видим там.
– Йоф значи, изобщо не може да се разчита на тебе.
– Стига де. Ей сега идвам.
– Ей сега може да е късно.
– Да не идвам ли? Ако искаш, ти ела.
– Да бе. И да изпусна самоубийството.
– В библиотеката?
– Да! Нали ги знаеш онези сандали, дето живеят пред вратата?
– Аха. Много са зле, брат. Сигурно са 50 годишни.
– Толкоз. Щяха да правят златна сватба през лятото.
– И какво?
– Разделили се. Левият сандал си хванал пътя и половинката му иска да мре.
– Тя ли ти каза?
– Ами то и аз съм малко забъркан тука… Дясната сандала ме помоли да проследя нейния и по следата, по следата стигнахме до библиотеката. Някъде между науката и техниката го изгубих.
– Аз съм си го мислил това!
– Кое?
– Защо се казва ту „сандала”, ту „сандал”.
– Защото са женени бе, бълхар.
– Ти си бълхар! А знаеш ли тогава защо се казва и „сандалети”?
– Защо?
– Защото се носят лете!
– Да, ама не. Защото летят. Дясната сандала в момента е на покрива и заплашва, че ще скочи. Не можела да живее сама.
– Чак пък да не може… Трябва само да си намери някой пират с дървен ляв крак.
– Какво?
– Какво?
– Какво?
– Чакай, че тоя телефон тука съвсем…
– Ало? Само някакво мляскане чувам.
– Да бе, опитвам се да изближа телефона от ухото си… и от рамото… и от лапата…
– Ти сега ще говориш ли, или ще ядеш? Ела помогни. Искам да се качиш на покрива и да убедиш тая депресирана сандала да не се хвърля.
– За любовта и аз бих се качил на покрив. Правил съм го.
– Ти си котарак, за теб е нормално.
– Чакай, че някой рита по вратата. Опа!
– Какво?
– Брат, жена ти ще скочи от един покрив всеки момент!
– Какво?! Сийке!
– Йоф? С кого говориш там?
– С младоженеца.
– С кого?!
– Със златния сватбар. Върна се.
– Сийке! Сийке!
– Спокич бе, недей ми припада тука!
– Йоф, йоф! Грабвай го и го носи насам! Не, чакай! Питай го първо къде е бил до сега!
– Къде беше сега?
– Четох любовна лирика, търсих стихотворение за Сийчето.
– Чел е любовна лирика!
– Сийке! Лельо Сийке! Не скачай! Мъжът ти те обича!
– Не ме обича!
– Обичам я!
– Обича я!
– Обича те!
– А защо тръгна сам? Защо ме изостави?
– Защо я е изоставил?
– Защо си я изоставил?
– Аз?! Никога!
– Той – никога!
– Той тебе никога ма, Сийке!
– Исках да й направя изненада!
– Искал да й направи изненада!
– Искал да ти направи изненада!
– Да докаже!
– Кажи му да докаже!
– Докажи!
– Ще! Ще! Ще! Ето! Стихотворение! Йофчо, пусни ме на говорител! Ето!
Без теб светът изчезва цял.
Без теб снегът е черна кал.
Без теб не бих и ден живял.
Без теб съм дупка от сандал.
Върни се, не прави скандал.
Не бих те никога предал.
Със теб се чувствам като крал,
старея като катедрал,
ухаеш ми на портокал,
въздигаш ме по вертикал,
докосваш ме – погал-погал,
и аз със мозък изветрял
не, ненапразно съм живял,
не съм живял, а съм горял
за теб, за моя идеал…
– Мяууууу…. Ти това в библиотеката ли го преписа?
– Сега го измислих. От зор…
В този момент вратата изскърца и на прага цъфна Йофчо. Стискаше със зъби сандалата леля Сийка. От устата му капеха лиги, от очите й се ронеха съзи.
Старият ляв сандал се надигна на пръсти.
– Сийче, ти си тук!
– Тука съм, Санде.
– Ти си ми чула стихотворението.
– Не съм, Санде. Аз си го знам.
– Ама цялото ли?
Старите сандали се прегърнаха и мъжкият любовно закопча каишката си в токата на поувехналата си половинка.
А ние с Йофчо деликатно се отдалечихме и отидохме да се поогледаме из магазините за нов телефон, че тоя за три дни ми се скапа. Били пуснали някакви нови, от наденички.

Имах възможност да прочета есета, написани от деца на възраст между 14 и 18 години. Те са от различни градове, от разни краища на страната.
Всички есета бяха на една и съща тема.
Освен темата, те имаха още няколко общи особености:
– Отвлечен стил. В изреченията са нанизани абстрактни съществителни, които се плъзгат по повърхността на темата, без да се задълбочават дори в изясняването на понятията, за които става дума.
– Приповдигнат, патетичен тон. Прилагателните са силни, настойчиви и пламенни, все едно са писани от човек с висока температура. Целият този патос обаче не заразява читателя с вълнение, по-скоро създава чувство на напрежение и неудобство.
– Авторите на есетата са деца, но заразени от устрема на текста и като следват високия фалшив тон, те не се притесняват да говорят за заблудите на детството, за погубената си младост, споменават за смазаната си вяра, горчивите, непоносими предателства и злите беди, които са ги сполетявали, но благодарение на това са постигнали мъдрости и прозрения. Все фрази, които биха подхождали повече на 100-годишна любителка на стари шлагери, отколкото на 14-15 годишни момичета.
– Общи приказки и дежурни фрази.
– Липса на хумор и каквато и да е усмивка в текста. Явно за да пишеш есе, трябва да си минимум някакъв Гандалф в лошо настроение, заключен в подземие, и, сърдит на света, да обвиняваш другите за (каквато е темата на есето).
– В повечето есета имаше груби правописни грешки, що е запетайка и къде й е мястото също беше видимо неясно на авторите. Честно казано, патосът ми беше много по-непоносим от правописните грешки.

От всички изброени общи особености на есетата, които прочетох, само последната си беше откровена неграмотност.

Всичко останало се слива в едно общо лошо чувство за липса на откровеност, за фалшивост и желание да се харесаш на някакви много скучни хора с дървени глави.

Но нали всички тези деца са от различни градове!
Значи те на това са учени. Това е правилото, така се пише есе в наши дни – абстрактно, кухо, драматично към истерично.
Не можем да се сърдим на децата, че са научили това, на което ги учат.
Впрочем, с тези есета те са готови за политици: да редят лъскави фрази без грам съдържание, да си дават умен вид, да имитират ангажираност и чувствителност, без да влагат нищо лично.
Това не са текстове, които човек би писал доброволно и от сърце. Нито пък някой би ги чел, ако не му е повинност. Учителите учат децата да пишат така, после за наказание пак същите тези учители четат написаното. И явно колкото е по-кухо, но пък ефектно, толкова по-висока е оценката.
Това е болезнено.
Аз не съм в образователната система и не знам какви са формалните изисквания за ученическо есе… но дълбоко вярвам, че текстовете се пишат от един човек, за да стигнат до друг и да му кажат нещо.  Нещо важно, нещо искрено, мисъл, чувство, идея, нещо, в което вярваш и искаш да го споделиш или да го защитиш.
Имам впечатление, че писането на есе се е превърнало в състезание по редене на клишета с важен тон.
Сигурно някъде има и спокойни, умни, естествено звучащи есета, може би само моят лош и зъл късмет ме сблъсква с такива, каквито описах. Може! Дано!
Безпокоя се, че тези деца, които така правилно са се научили да пишат каквото се иска от тях, може би мислят, че това е хубаво и добро. Може би не знаят, че им е даден грешен тон, и пеят ли пеят старателно, и колкото е по-старателно, толкова е по-фалшиво.
Мисля, че есето в този му вид е изчадие, родено от хубави букви и хубави думи, от хубави деца по изискване на работливи учители, и че всичко това е една голяма грешка.

Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

– Къде е заекът?
Ниският дрезгав глас се понесе из подземието, зави по най-близкия тунел и ехото продължи да обикаля и да се завръща. Отделни думи и срички кръжаха из това подземие от години, срещаха се сами със себе си, преплитаха се противоестествено и образуваха нечестиви сквернословия и благословии, които се сбъдват.
– Къде е заекът?
От тавана се изрониха около два и половина квадратни метра мазилка. Някакъв плужек се отлепи от фаянсова плочка със звук като от целувка и пльокна в една локва.
Двамата бандити знаеха от опит, че когато босът им заговори с този глас, смъртта е близо. При предишното му избухване бяха осемнадесет, не двама.
– Вас питам.
– Заекът… има едно нещо…
– Какво нещо? – от хрипкавия стържещ глас арматурата в бетонните плочи се покри с ръжда.
– Има едно…
– Едно има…
– Едно какво? – този тембър отвинтваше болтове, човек. – Пратих ви да откриете и да доведете любимия ми заек, и след 8 дни с неограничени ресурси, включително хеликоптерен отряд, 6 танка, 14 бели нинджи и 12 черни, се налага да задавам въпроса за трети път. Да го задам ли?
– Не знаем къде е заекът! – двамата бандити се пречупиха психически и едновременно рухнаха на колене и се обляха в сълзи. – Намерихме само едно око! Ето го!
Единият бандит бръкна в джобчето на жилетката си и извади хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Вътре наистина имаше малко кръгло бяло око със сив ирис. Окото гледаше втренчено, но и игриво.
Босът гледаше окото и окото гледаше боса. Босът първи не издържа и мигна.
– Значи все пак го направи. Вие двамата, станете. Не сте виновни.
Бръкна в сака, който стоеше на пода до стола му, извади две дебели пачки и ги хвърли на горилите си.
– Вземете това като компенсация за неудобството.
– Но… ние не го намерихме.
– Заекът не е бил нито отвлечен, нито откраднат, нито убит. Той сам е пожелал да замине. Когато баба ми го подари на смъртния си одър, тя ми каза: „Този заек не е обикновен. Той ще изпълни всичките ти желания, ще те направи всемогъщ и безсмъртен, ако наистина искаш това, но…” – и изпадна в кома. После излезе от комата и завърши: „Но ако реши да се махне, не го търси повече. Той би дал едното си око за свободата.” След тези думи баба ми си умря окончателно.
Мутрите плачеха, дали от жал за бабата, дали от радост, че са живи и богати. Шефът им плачеше за заека, а окото на заека не плачеше.