Хората те гледат.
Трябва да внимаваш
при кого отиваш,
от къде минаваш.

Зърнат ли загадка,
свършено е с тебе –
ще те хапнат сладко.
После ще разтребят.

Трябва да изглеждаш
плосък и прозрачен.
Думи ако казваш –
нищо да не значат.

Трябва да запазиш
радостта си скрита –
да не я полазят,
за да я опитат.

Да не я размътят,
да не я омачкат.
Да не я настъпят
със безгрижна крачка.

Но ако трепериш,
как ще съумееш
радост да намериш,
с радост да живееш…

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.

.

Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?

Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.

Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни

безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…

****

Имам този блог от четири години. 🙂
Направих го заради Ан, по нейно настояване и с нейна помощ.
Аз не го исках, защото не мислех, че имам какво толкова да кажа и не вярвах, че ако кажа нещо, ще има кой да го чуе.

През изминалите 4 години блогът се превърна в уютно и топло място, на което суетата ми пусна корени, израсна, разлисти се и разцъфтя.
Интересувам се от посещенията в блога. Радвам се на вниманието. Вълнувам се от имената на държавите, от където някой е надниквал тук. Представям си – какви ли хора намират нещо за себе си… Сигурно предимно жени… Какви жени ме четат? Какви мъже?
Да бе, какви ли? Познавам лично някои от тях – достойни и възхитителни личности.
За мен е чест, че се отбивате тук.

А дамите? Предполагам, че между вас има майки и баби. Поетеси, с цялата красота на думата, с нейния изправен гръб, вирнат нос, смях и дълбочина. Има библиотекарки, не много учителки. Има дами със строги професии. Може би някоя студентка? Вълчици от една и съща глутница, които никога не са се срещали, но това съвсем не означава, че глутницата няма да се отзове.
Благодаря ви.

Знам, че съм поканена да пия кафе с много от вас всяка сутрин. Нали?
Аз от Нова година насам сутрин не пия кафе, а чаша гореща вода с мед. Ритуалът обаче остава.
Усмивка.

Мисля да си наложа пост, две седмици да не пиша нищо тук. Да не слагам и картинки.
Чувствам се уморена и изприказвана. Прекалено насочена навън, прекалено вслушана в чуждите гласове, отдалечена от своя собствен глас.
Ако имам хубави мисли, ще ги пиша в тетрадка.
Давам си сметка, че много от написаното през последните 4 години е извикано от блога – мястото му го е чакало, затова то е дошло. Стара истина – работата се учи с работа, писането се учи с писане. А когато успея да кажа нещо вярно и точно, веднага получавам награда – вашето внимание.

Не замълчах по-рано, защото исках да отбележа рождения ден на блога. Може да не сдържа думата си за мълчанието – ако не успея, ако изникне нещо спешно за казване или пък ако променя намеренията си. Умният човек е гъвкав, нали така? Ще видим.

Прегръщам ви за чао, ще дойда пак след няколко си там дни, към 18 април.
Честит рожден ден, блогче!

Нева е неуловима,
но я има, но я има!

Кой я има? Не е ясно.
Нева не стои на тясно.

Тя е жилка. Тя е шило
Тя е нещо крайно мило.

Тя пътува и превежда.
Или бомби обезврежда?

Или пише? Или снима?
Значи – явно, че я има.

Тя е залез. Тя е роза.
Тя превежда кратка проза.

Тя превежда и обширна.
Рядко се поспира мирна.

Как без нея ще намерят
повод да ни срещнат с Керет?

Има тя идеи смели.
Монтеросо, Манганели,

Вилялобос, Албахари
вече са й дружки стари.

Вдъхна каталонски вятър
и във нашия театър

с драмите на Галсеран.
Тя е стройна като кран!

Кран строителен, със рамо…
(тази рима имам само.)

Пак чрез нея са познати
разказите на Будзати.

А и други, още доста.
С нея два пъти във Коста

аз кафе съм пила даже.
Твърдо може да се каже –

Нева е неповторима.
И я има! И я има!

Ето го отново зайчето на Нели. Те продължават да пътуват заедно.
Много са сладки!

🙂

Луната през деня е бяла
като отлитнал сливов цвят.
Замаяна и премаляла,
мълчи и се топи от глад

и, в меки облаци завита,
се сгушва тихо и лежи.
За слънцето, което скита,
луната мисли и тъжи.

Зарича се, че няма вече
да се измъчва и ревнува,
да наблюдава отдалече
как то със всички се целува.

Откъсва се и заминава…
Решава пак да се завърне.
Срамува се, но продължава.
Не може гръб да му обърне.

Луната слънцето обича.
Луната други не поглежда.
Тя е отчаяно момиче
с прозрачна рокля от надежда.

Толкова дълго пътувах към теб,
че пътят е моята същност.
Моля те, чуй ме! Ръце за ръце
връщат се птиците в къщи.

Моля те, виж ме! Блясва светът,
щом разбереш, че ме има.
Жалко е да биеш толкова път
и да не бъдеш любима.

1987

Този старец е бавен
като слънчев следобед.
Той разходка си прави.
Между къщите броди.

От кръга във квартала
той не се отклонява.
Щом пристегне си шала,
и светът се стеснява.

След това се отпуска
на една крива пейка.
Всяка кост в него хруска.
Като мъркаща грейка

свойски в скута му ляга
древна питомна котка.
Паметта му се сляга –
гладка, с хлътнали нотки,

мека, рехава, сива
като дъжд върху книга.
След това си отива.
И за сбогом намига.

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

Жена да пише стихове е като да е гола
и да минава тихо пред гостите във хола,
и погледи да лягат под стъпките й боси,
към нея да посягат обиди и въпроси,
и всичко да се знае, и да се вижда всичко –
каква е и коя е, и пак ли е самичка.
Жена да пише стихове е като да е луда –
на въздуха да вика и своята заблуда
да уплътнява с думи и с рими да окичи,
възторжено безумни и плашещо логични.
Жена да пише стихове е като да е сляпа
и пак да се усмихва, и без да се изцапа
по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.
На който му е свидна – за нея да изтръпва,
а никой да не може за дълго да я пази –
ще си напусне кожата, живота ще намрази,
завинаги ще млъкне, ще спре да съществува –
докато се измъкне, докато отпътува.
Жена да пише стихове е като да лекува
със мигове душата си. И всичко да си струва.

Небето синьо – за момче.
И розов облак – за момиче.
Прохладна светлина тече
и по прозорците се стича.

Започва свеж и дълъг ден.
По-дълъг от нощта – отскоро.
Усмихнат, разцъфтял, зелен,
без повод подарен на хората.