Макар че не разбирам нито от политика, нито от икономика.
От години крещя, или мълча обидено и си представям, че това е начин да си спася достойнството, или гласувам, или не гласувам.
Има толкова далавери и тайни, които аз не знам, и човешки съдби, и история, и технология, и традиции, и пари, събрани в темата БДЖ, че не би трябвало да отронвам нито сричка.
Но толкова много съм пътувала с влакове. И съм се разболявала от студа, и съм била на ръба на топлинен удар от жегата. Чакала съм с часове заради закъснения. Била съм благодарна за човещината на кондукторите, или пък съм отклонявала неприлични предложения. Стигала съм до най-топли и любими приятели. Прибирала съм се у дома. Плакала съм си тихичко в купето след тежка раздяла. Яла съм и са ме черпили, и съм черпила. Шила съм играчки и съм ги продавала, и съм ги подарявала във влака. Заспивала съм с чувството за пълна безопасност и съм се събуждала със скок от паника, че съм си пропуснала гарата.
Железниците са български и държавни, а аз съм българка и съм български поданик.
Искам да кажа, тия влакове са моите влакове.
Гледам как една гаричка като тази в Пазарджик с месеци и месеци не можем да ремонтираме. Не да построим, да ремонтираме. През 21 век, с всичките технологии, машини, нови материали и в рамките на Европейския съюз.
Едни пикливи няколко десетки километра между Нова Загора и Ямбол ги ремонтираме с години.
Цялата железопътна мрежа, цялата железопътна система е построена след Освобождението, нали така? И след Девети септември – една голяма част от нея?
Нашите майки и татковци, специалистите, трудоваците, затворниците, бригадирите, войниците, бомбаджиите в планината, инженерите, майсторите на релси и траверси са положили този път през цяла България.
БДЖ ми е наследство.
Безразсъдно съсипваме нещо, което не ни е по силите да създадем, нито дори да поправим частичка от него.
Ако започна да давам примери колко е зле тази фирма, ще разкажа половин абсурден роман. Аз, със скромния си личен опит. Еми няма начин случайно да има толкова абсурди, глупости и простотии в рамките на една фирма.
Мисля, че нарочно зли хора съсипват моето БДЖ, за да спечелят много пари. Нямам дори идея кои хора и колко пари. Само виждам и казвам.
Не че думите ми имат значение.
Но не е правилно и не е справедливо. България има нужда от своите влакове и тези, които нарочно, злоумишлено съсипват БДЖ, са престъпници и вредят на всеки от нас лично.
Пред очите ни.
Пред нашите виждащи, безпомощни очи.

В моя сухоземен град
вихри се един пират.
Едноок, накуцва с крак –
страшен черен котарак.
Без стопанин и настойник,
скандалджия и побойник,
търси жертва да нападне,
нещо вкусно да открадне.
Чак до третия етаж
качва се на абордаж.
Сред море от аромати
на кюфтета и салати
Мърко плюе на закона,
Мърко дебне от балкона.
Похищава без да чака
риба-тон, салам и мляко.
А когато спи на припек
и потрепват му ушите,
то това е ясен знак –
скоро ще нападне пак.

Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,

че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,

ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?

Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?

Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.

И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.

Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,

разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.

А когато вятърът затихне, се чува как потропват еднорозите.

Разбрах нещо за самотата.
Тя е вътрешно присъща на човека и представлява тежест от любовта, която имаш нужда да дадеш, а по някаква причина не можеш.

Самотата може да се нарича с името на някой, който те е напуснал, някой, за когото мечтаеш, а също и да няма име, защото никога не си срещал този човек.
Тя се състои от любовта към непознатите родители, които са оставили детето си за осиновяване и то мъчително се стреми към тях, дори да си мисли, че ги мрази.
Тя може да бъде копнеж по дете, или по още едно дете, което някоя добра майка никога няма да роди.
Такава любов кара пубертетите да стискат зъби, да крещят на близките си и да правят глупости.

Тази любов е вътре в сърцето и има свой конкретен получател, който обаче не е наблизо. Тя расте, тупти, ферментира, а не може да излезе навън. Не може да бъде дадена на друг и всички опити това да стане са неудовлетворителни.
Понякога адресатът на любовта е наблизо, но е неспособен да получи това, което е предназначено за него.

Хората произвеждат много повече любов, отколкото могат да дадат.
Светът страда от свръхпроизводство на любов.

Не можеш да упрекваш някого, че си нарекъл самотата си с неговото име. Не може да бъде вина това, че някой те обича, и че те обича много.
И присъствието не решава нищо.
Любовта е в повече и затова самотата е в повече.
Непоносима.

Може да донесе облекчение, ако не мислиш само за любовта си и ако не мислиш само за себе си. Ако правиш нещо и я влагаш тази любов някъде, в това, което правиш.
Подозирам, че е като кърменето (извинете за физиологичния пример) – колкото повече суче бебето, толкова повече кърма има майката.
Все пак да, това е някакво решение.

— Не ми върви — каза фенерджията. — Добър ден. — И угаси фенера.

— Този човек — каза си малкият принц, продължавайки пътешествието си — би бил презиран от всички други — от царя, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той е единственият, който не ми се вижда смешен. Може би защото се занимава с друго нещо — не със себе си.

Той въздъхна със съжаление и продължи:

— Той е единственият, когото бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двамина…

През 2014 година
пътувах, за да казвам стихотворения на глас пред публика, за концерти или представления в Стара Загора, Раднево, Пазарджик, София, Русе, Казанлък, Сливен, Дупница, Шумен, Разград, Бургас.

В театъра в психиатрията в Раднево поставих „Благородният испанец” от Съмърсет Моам и „Голямото наследство” от Алън Ейкбърн, играхме ги и в Стара Загора. Беше толкова хубаво… Явихме се на фестивал в Шумен и получихме награди. В момента репетираме „Шантави пари” на Рей Куни.

Имахме концерти с Марина, Венци и Антони.

В края на годината излезе книжката „Чисти стихотворения”.

Уших доста играчки, но напоследък не ми се шие. Пак започнах бавно-бавно да плета, изморена съм, искам да се прибера. То си личи и по блога, рядко пиша.

Иво завърши училище и стана студент. Той е чудесен.

Станах на 40 години, свалих двуцифрено число килограми. Видях и Бяло, и Черно море.

Много пъти ми помагаха много хора.

Благодаря за всичко.

Готова съм за 2015.

(и малко яркорозови снимки за яркорозов финал)

Вън искрят светлините
и блещукат елхите.
Сред кучешки лай и радост без край
София по Коледа е рай.

Светъл и тържествен е момента.
Без тълпи градът излъчва чар.
Няма протести пред парламента.
Няма го и Женския пазар…

Без уроци децата
махат ти се от главата,
излизат навън. Дълбок зимен сън –
лягаш и заспиваш като пън.

София по празник опустява
и тогава я обиквам пак.
Тя е много хубава такава –
стихнала под падащия сняг.

И без нерви шофираш,
да паркираш намираш,
без ядове грам, чудесно е, знам,
даже във метрото слизаш сам.

Витоша на хълбок се изляга.
Черни връх като кристал блести.
Хайде, усмихни ми се веднага –
коледният дух за мен си ти.

Вън искрят светлините
и блещукат елхите.
Сред кучешки лай и радост без край
София по Коледа е рай.

В София по Коледа се диша.
Празничният дух е оцелял.
Даже картичка ще ти надпиша –
на хартия и със химикал.

Хлъзгаво е. С малки стъпки крача.
Аз самата ставам малка пак.
Имам важна коледна задача –
да посрещна падащия сняг.

Любовта ми лети.
През пространства огромни,
с пълен куфар с мечти.
Той лети. И ме помни.

През небето пътува.
Как е чудно да зная –
тази нощ ще нощува
пак във своята стая.

С часовете расте.
Аз какво се тревожа –
това малко дете
и без мен вече може.

Моят син. Той е мъж.
Аз се давя във трепет.
Боже Господи, дръж
самолета във шепа.

София е най-красива по празници.
Улиците опустяват, задръстванията намаляват, дори съм чувала за хора, които са се возили в градския транспорт, без да бъдат притиснати в тълпата.
Витоша се очертава с красиви снежни контури на фона на ранния здрач.
Минувачите мислят за празника и усмивките им са сладки като баклава.
Коледа идва!
Но какво е Коледа без музика и без срещи с близки и любими хора?
За нас ще бъде щастие да сме част от празника.

„Коледа носи любими неща”
На 20 декември от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София

джазът ще пее на български

с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева. Телефон за резервации: +359887051080

Мили, любими, добри,

Започнах 2014 година с премиера в книжарница „Приятели“ – Стара Загора. 
Така и ще я завърша.
С помощта на библиотека Родина, книжарница „Приятели“, Ренета Кирилова, която ме изкара толкова хубава (вж. снимката по-долу) и издателство Жанет 45.
Каня ви от сърце, заповядайте на премиерата на книгата „Чисти стихотворения“ на 17 декември в 18 часа на същото място.