От няколко дни поглеждам и дебна в кой момент статистиката ще покаже милион посещения в блога, а точно вчера да пропусна.
Приятно е да си милионер.
Благодаря!

🙂

Морето ме изхвърли на брега
на пъстър и невиждан още юли.
Във всяка капка пърхаше дъга.
Към хълмовете с профил на акули

подскачаше по камъни и прах
пътеката, накриво закопчана.
Къде съм – отначало не разбрах,
а как ми се прииска да остана…

От всякъде до всякъде – море,
и пак се чува как земята зрее.
До юли щом човек се добере,
поне за месец топло ще живее.

На пролетта безсолната вода
изчезна, изпари се и изтече.
Перо от страх и стъпка от беда –
били са тук, но вече са далече.

И весели щурци, родени днес,
се смеят и се бутат във морето.
На остров Юли – звънкият адрес,
на който ще си приютя сърцето.

Слънцето отдавна се е скрило,
а морето още розовее.
Аз си мисля все за тебе, мило.
Помни ли ме… Знае ли… Къде е…

Меки и напевни са вълните.
Въздухът е гъст като мастило.
Липсваш ми. Затварям си очите
и писмо наум ти пиша, мило.

🙂

В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.

През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!

Лава от лилава лавандула,
плисната по мек, заоблен склон.
Слънцето полека се потули
в тих и благосклонен небосклон.

Пътят е спокоен и познат.
Само светлината се променя.
Дъх на предстояща благодат.
Сладко, ароматно лятно време.
*

Имаме си нов тираж 🙂

🙂

Сколько смутно знакомых людей
сколько лиц в этом городе новом.
Сколько милых, чужих мне детей.
и веселых друзей незнакомых.

Замечаю я их по пути,
и на миг, на мгновенье ревную.
Но внезапно влюбляюсь в ту жизнь,
в тайне что от меня существует.

Превод: Мария Ширяева

Ето го на български тук:

https://mdoneva.com/2010/11/13/kolkosmytnopoznati/

(по действителен случай)

Тази сутрин Магелан
плесна челото си с длан.
Нещо… Нещо бе забравил,
нещо бе недонаправил…
Куфарът му е готов.
Джаджите за риболов,
пушката, шишето с рома.
Дънките от корекома
и удобните обувки.
Няма тука плувки, джувки
или женска глезотия.
Магелан не бе от тия.

Все пак глождеше го нещо.
Пийна си кафе горещо.
Докато е още млад,
искаше да види свят.
Заверил си бе билета…

Да бе!
Бабата си клета
Магелан бе пренебрегнал,
чувствата й бе засегнал –
ходеше незадомен,
вечен пътник и ерген.

„Бабо, бабичко любима,
не ръмжи, надежда има!
Аз съм още доста млад.
До Чикаго и назад
още малко ще пошаря,
после ще се окошаря.
Ти не си старица слаба.
Ти си Вечната Ми Баба.
Чакай. Потърпи. Потрай.
Бабо, ти си земен рай.
До ще време и за сватба.
Магелан ще те зарадва –
някога, но не сега.
Тръгвам вече към брега.
Любя, тача края наш,
но сега ме чакат в САЩ.
Този свят ми е на длан.

Подпис: Весел Магелан.”

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

Не е измислица на краеведи,
не е преструвка на дамички бледи,
не е това емигрантска въздишка,
не е рисунка от шарена книжка –

истина, истина казвам ви, хора –
вече липите във Стара Загора
цъфнаха и ароматът нахлува,
и е страхотно да се съществува

точно във град, който листи разтваря
и непременно напролет повтаря
своите топли, добри ритуали –
да разцъфти и със цвят да ни гали…

Ярка светулчица здрача опарва
и става лесно човек да повярва –
даже това да са мигове кратки,
даже това да са митове сладки,

да са откъслечни, малки моменти,
пак са реални, добри аргументи:
истина, истина казвам ви, хора,
много е хубава Стара Загора.

Във леопардовия мрак
на улиците летни
един любовен котарак
зеници ще присветне.

Една светулчица любов
над него ще прелитне.
Сърцето – липово листо –
ще трепне беззащитно.

То иска да се предаде
съвсем без бой, самичко.
Луната да го отведе.
Довиждане на всичко.

Дано, дано не се спаси
и пътя му да мине
луна със сребърни коси,
луна със дрехи сини.