Всеки, който е бил край мен в последния месец, със сигурност знае, че ходих на курс по рисуване и колко хубаво беше, и какво чудо е сухият пастел!
Благодаря на Тошо Стефанов и на момичетата, и искам пак!
Това са малко снимки от изложбата в края на курса, плюс специална снимка на този пламенен, почти осветителен слон.
Две от тези човечета ще отидат при мъж, който обича поезия и шахмат, а през свободното си време поправя касови апарати.
Едното е поръчано от художничка, която държи на връзката с детето в себе си и е решила да го поглези.
Едно от човечетата е купено от малко момиченце на благотворителен търг „на зелено“, още преди да бъде ушито.
Едно от тези е за седемгодишно момче, което сега е на море.
А едно от тези човечета не е поръчано от никого, то не знае кой ще го поиска и кой ще го дочака.
Всяко със съдбата си и всичките – усмихнати.
Наивни ли са, глупави ли са, или имат чудния късмет, че сърцата им са смели?
Две човечета по поръчка и още едно, защото не можах да се спра.
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува – и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.
В сърцето ти витаят божества
и навестяват старите олтари.
Във чашите отекват тържества,
каквито никога не се повтарят.
През входове и сводове, отвъд
извивките на падналата памет,
замръкналите божества вървят
и сенките ги плашат и ги мамят.
И като санитар кръвта снове
и носи слухове за чувства нови
на плахите сиротни богове
на миналите-свършени любови.
Хайде да излезем на открито.
Лятото на тишина е щедро.
Изветрява чаят от липите.
Виж светулките какви са едри.
Всяка сянка има двойно дъно,
с по една звезда, наум прибрана.
В тази тишина ако потънем,
само два щуреца ще останат.
Нещо хубаво градът сънува
и изглежда мирен и вълшебен.
Помогни ми да си дотъгувам.
И прощавай, че не е за тебе.
Мария
Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?
Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?
Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?
Тошко
А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.
За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.
За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂
13.07.2013
This gallery contains 7 photos.
Всяко едно листенце –
с негово си зелено.
Всяко едно местенце –
спретнато оплевено.
Бабичката е малка,
но е многогодишна.
Само че свърши, жалко,
силата й предишна.
Пъпли съвсем безшумно,
сипва им по водичка.
Казва по две-три думи
и се разбира с всичко.
Бабичката е мравка.
Вейките път й правят.
Ситните незабравки
пият, за да забравят.
Лятото иска далеч да пътува,
но е объркано и се страхува.
Как да замине само. И с кого ли.
Как уморително е да се моли.
Има и работа. Има да шета…
А си мечтае за всички морета!
Гледа ръцете си. Още са млади.
Лятото млъква и почва да глади.
Парата пари. Вън птиците… Чуват се.
Хората ходят. Говорят. Сбогуват се.
Дишат. Прегръщат се. Плуват. Живеят.
Лятото ляга на пода. Сивее.
Чака. Не знае какво. Но не спира.
Нито живее. Нито умира.
От няколко дни поглеждам и дебна в кой момент статистиката ще покаже милион посещения в блога, а точно вчера да пропусна.
Приятно е да си милионер.
Благодаря!
🙂
🙂
Морето ме изхвърли на брега
на пъстър и невиждан още юли.
Във всяка капка пърхаше дъга.
Към хълмовете с профил на акули
подскачаше по камъни и прах
пътеката, накриво закопчана.
Къде съм – отначало не разбрах,
а как ми се прииска да остана…
От всякъде до всякъде – море,
и пак се чува как земята зрее.
До юли щом човек се добере,
поне за месец топло ще живее.
На пролетта безсолната вода
изчезна, изпари се и изтече.
Перо от страх и стъпка от беда –
били са тук, но вече са далече.
И весели щурци, родени днес,
се смеят и се бутат във морето.
На остров Юли – звънкият адрес,
на който ще си приютя сърцето.
Слънцето отдавна се е скрило,
а морето още розовее.
Аз си мисля все за тебе, мило.
Помни ли ме… Знае ли… Къде е…
Меки и напевни са вълните.
Въздухът е гъст като мастило.
Липсваш ми. Затварям си очите
и писмо наум ти пиша, мило.
🙂
В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.
През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!
Мария Донева 