То стана малко нещо като „Мило дневниче“ с книги, но какво да направя, така минават дните ми, или поне тази част от тях, която е за пред хора. За книжките, които преведох през януари, ще напиша тук, когато ги публикуват. Има за динозаври, еднорози, русалки, тигри, пингвини и още доста други животни. Може би трябва да спра да казвам, че съм детска преводачка, и да започна да се именувам „ветеринарна / зоо преводачка“.
Във вестник „Сега“ (умът ми отказва да приеме, че не е вестник, а сайт) тази седмица разказвам за две книги, които си приличат само по това, че са интересни. Първата е „Нулева гравитация“ на Уди Алън. Ако и вие като мен го обичате от „Ако импресионистите бяха зъболекари“ насам, няма да ви разочарова. Статията е тук:
Другата книга е поредният удар в десятката на издателство „Бениториал“ – епичната история „Порцелановата кукла“ отКристен Лъш, която ще ни забърка в тайни, бягства и любов от бурния 20 век в Русия и СССР.
Когато стане дума за комикси, сърцето ми е останало при „Дъга“, Дарко и неговото вълшебно копче.
В САЩ комиксите са нещо специално, дебел хартиен пласт история, и повечето момчета в американските романи ги четат, или ги крадат, или ги колекционират. В Англия пак така, съдя по това, което се споменава в биографията на Тери Пратчет. Аз обичам книгите на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Не харесвам обаче манга, човечетата ми изглеждат уродливи, с гигантски очи и кой без нос, кой без уста. Разказвам това, защото моето плахо сърце се събуди от сън и май започна да обиква комикси.
Първо почувствах нещо, докато си четях за приключенията на Пепър и котарака Морков. Поръчах ги предварително от висок старозагорски патриотизъм и от радост, че Никола Райков не спира да създава книги и игри, върви по своята пътека, която вече си е цяла магистрала от тук до Китай, и радва мало и голямо. Книгите дойдоха при мен с подарък – картичка и писмо, и аз първо ги оставих да се поизмиришат на терасата (легендата за опияняващия аромат на нова книга според мен е точно това – легенда), и после с голямо удоволствие ги прочетох. Кратки самостоятелни истории, свързани от общи герои; силни съвременни послания – за екологията, приятелството, значението на традициите; много хумор и картинки, които ти се иска да прерисуваш толкова пъти, колкото трябва, за да можеш после да ги рисуваш и сам, без да гледаш. Кой може да устои на всичко това?
А днес в размекнатата, разнежена почва на моето меко сърце направи първите си стъпчици нова героиня от комикс. Хилда! Хилда живее заедно с майка си в малка къщичка, отдалечена от града. Наоколо няма други хора, но пък има елфи, великани и тролове. Домашният й любимец Съчко е бяло лисиче с рогца. Хилда има тънки крака, обути в големи ботуши, и като я гледаш как тича от квадратче в квадратче, не може да не се разнежиш. Специалното в тази книга е отношението към света, в това число и към читателя. Авторът е един такъв готин, искаш да си му приятел. Видях го ето тук:
и вече освен приятелка искам да съм му и майка, защото ми напомня за моя Иво. Непременно си пуснете клипчето, за да видите, още в самото начало, как от Нетфликс са се свързали с него, за да му предложат да превърнат поредицата в анимационен сериал. Заразително е! Да си играеш и да влизаш в историята, и да си намериш приятели на твоя акъл! Толкова вдъхновяваща приказка! А пък и самият Люк Пиърсън прави първата крачка, като ни показва първоначалните скици, моменти от работния процес и например първата рисунка, на която Съчко е спрял да бъде коте и е станал лисица. И пак нямаше да квича до небесата, просто щях тихо да обичам горския човек (с неговата сложна личност), и факта, че майката на Хилда според елфите е момиче…
Но любовта. Любовта на великаните, които не спират да се надяват, и чакат, докато се превърнат в планини, и пазят планетата, и после се хвърлят в небето, хванати за ръка. Това е най-нежната любовна история, която съм чела напоследък. Никога няма да я забравя. И вече чакам с нетърпение следващите книги от поредицата за Хилда.
Имахме гости, кръстът ми е схванат, врабчетата ядат на терасата, чак ушите им плющят, превеждам една книга, а тя ми се опъва, и междувременно – вижте какви интересни книги чета. Тази седмица разказвам по нещо във вестник „Сега“ за тези двете:
„Москва не е последната гара“ разказва за едно момиче, от детството в Иваново, през студентските й години в театралното училище в Москва, първите й роли на професионална сцена и после – една невъзможно голяма стъпка навън… Животът на обикновените хора в Съветския съюз от 50-те до 70-те години на 20 век.
Втората книга си я купих непредвидено – имам две колони от книги за незабавно прочитане, а си взех „Приказка“ от супермаркета и дадох 30 лева, защото денят ми беше много тежък и имах нужда от награда, да избягам и да се махна за малко. Стивън Кинг знае как да ни заведе другаде и да ни запълни времето, без да ни го губи.
Книгите, за които разказвам тази седмица в рубриката ми във вестник „Сега“, са съвсем различни, нали искам да се разнообразя. Едната е криминална, на Кен Фолет – „Скандалът Модиляни“, издадена от Артлайн Студиос.
Борю Зевзека е български писател, театрал, хуморист и хуманист. Превръщал е всичко в смях, дори войната – при все че е бил раняван там, награден е с ордени и дори след раняването си не се връща в тила. Убит е от партиен функционер с накърнени графомански стремежи след 9.IX.44. И после незаслужено е забравен от нас. Калина Захова и Андрей Ташев са съставили сборник с най-доброто от книгите му в един том, който може да бъде свободно изтеглен от сайта на Издателски център „Боян Пенев“. Заповядайте!
Страницата ми във вестник „Сега“ вече няма да излиза на хартия – свърши хартията, но ще я има на сайта. Така няма да изпращам на хората pdf-и, а линкове. Едно от любимите ми неща беше да съчетавам кориците на книгите по цвят на една страница, или пък по тема, все едно изпращам скрито послание; нещо като писмо в бутилка неизвестно до кого. Имаше брой само с последни неща в заглавието, имаше много сини, зелени и червени корици. Да, това наистина ще ми липсва.
Сега уж продължавам да правя, каквото правих и преди – да коментирам по две книги седмично, само без рубриката „Витрина“, обаче ми е леко тревожно, как ще изглежда всичко на новото място. Ще видим.
Първата статия е за биографията на Тери Пратчет – удивителна като живота му. Заглавието, както много от заглавията на текстовете ми за вестника, е от Анита Димитрова, тя много ги умее!
Когато видя, че преводач на някоя книга е Нева Мичева, първо купувам, после чета заглавието и книгата до самия край. През годините безброй пъти съм се уверявала, че щом е замесена Нева Мичева, няма слаби автори и случайни произведения. Може четивото да се окаже объркващо новаторско или тежко в емоционален план, но винаги си струва отделеното време. Това напълно важи за сборника с разкази на Наталия Мешчанинова. Самото заглавие всъщност е отказ от озаглавяване, до крайност непринуден жест и нежелание да се обяснява и украсява написаното, нежелание да бъде прикоткан купувачът в книжарницата. Все едно авторката казва: „Искаш да четеш? Взимай на своя отговорност. Аз не ти обещавам нищо.“ Така си я представям. Всичко в шестте сравнително кратки разказа от този сборник е картинно и лесно за визуализиране – и читателят се чувства като безпомощен очевидец на престъпление, неспособен да се притече на помощ, почти съучастник. Авторката споделя, че разказите са автобиографични и след написването им е спряла да сънува кошмари. Освобождаващо, пречистващо споделяне на жестоки тайни, пазени от най-ранно детство. Смазващото чувство за вина, което е вменено на жертвата – затова, че е жертва, затова, че не е била спасена. Героинята е дете и разказът проследява живота й от около петгодишна възраст, после на 9, на 13, на 15 – до времето, когато вече е свободна млада жена с професия и собствено семейство. Самата идея за роден дом и роднински отношения е проблематизирана. Семейството е формално, в него липсва сигурност, обич и благост. В дневника си момичето се опитва да редактира живота си, да го разкраси, да му втъкне поне мъничко смисъл. Грозотата в отношенията е неразрушима. Случайните благородни пориви много скоро се превръщат в собственото си отрицание, дори осиновеното бебе е заподозряно за въплъщение на дявола. Героинята се опитва да компенсира с обич, загриженост и старание. Не получава закрила от майка си, затова с цялата си пламенна душа се опитва тя да бъде закрилящата. Насилвана от пастрока си, се хвърля да търси любов сред случайни мъже, които също я насилват. Веднъж осмелила се да каже на глас истината за майка си, за да стигне до край, тя не спестява и истината за себе си. За всички непоносимо срамни неща, които е правила. Без обяснения и без оправдания, като наложено самонаказание. Заради ума и съвестта си става омразна за „близките“ си – защото животът минава в студ и жестокост, все едно винаги е било така и така трябва да бъде, а грозотата става видима заради ужасения поглед на детето, което я осъзнава. Героинята вярва в силата на думите. Има един наистина поетичен разказ, в който като нежен рефрен се изреждат природни образи, красиви феномени, изящни мигове: „Като видя ягода, си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна… Като видя дъга, си намислям желание. Разрази ли се буря, си намислям желание. Ако кажа нещо едновременно с друг, си намислям желание. Щом дойде пролетно равноденствие, си намислям желание. Дано да падне от скала и да го изядат мухите.“ Беззащитно и безпомощно, насилвано от години, молитвата и мечтата на детето е насилникът да умре. В друг от разказите майката обмисля да направи „мокра поръчка“, за да се отърве от голямата си дъщеря, така че… такова им е семейството. Но момичето призовава смъртта само с красиви думи (забележете ритъма – чудесен превод!), и е убедена, че след години с написването им е предизвикала тази смърт. И с тази книга, с оголени, жестоки, смели думи, хвърля тежестта на грозното си детство от гърба си. Тази книга е подвиг.
Статията е публикувана на 25.02.22 г. във вестник „Сега“.
„Дните на Савелий“, Григорий Служител, превод от руски Ася Григорова, изд. „Гнездото“
Савелий е московчанин, роден на една от централните улички, недалеч от три православни храма. От най-ранното детство той опознава архитектурата на града, реката, историческите събития, които са се разигравали на техния фон, изучава обитателите на Москва. Културата, музиката, класическата философия текат във вените му. Той проглежда и има спомени още от времето, преди да се е родил. Надарен с изключителна интелигентност, Савелий проговаря на руски от първия си ден, свободно ползва и френски, разпознава фрази от италиански. И мисли, мисли, мисли. Обича семейството си с нежна и надменна обич, но останалите са му любопитни най-вече заради вродената му любознателност, а не защото са кой знае колко интересни сами по себе си. Савелий е чувствителен скиталец, свободолюбив философ, меланхоличен нехранимайко. Освен всичко това, Савелий е котарак. Котешката гледна точка – от долу нагоре – разкрива необичаен ракурс към ежедневието на многомилионния град. „Очудняването“ прави повествованието свежо и комично. „В битов план положението на леля Мадлен беше от добро по-добро… Но личният й живот не вървеше. Пазачът решил да кастрира леля.“ При цялата си ерудиция и дълбочина на разсъжденията, често пъти Савелий реагира с детска чистота, невинност и наивност. Той често не разбира мотивите на хората, но безпогрешно разпознава добротата и благородството. Като чистокръвен московски котарак, няма проблем с руския език, но кой знае защо не разбира нито дума на киргизки. Едни от спасителите и временните му… (Савелий не би приел думата „собственици“) осиновители са от Киргизстан. Той не разбира думите им, макар че съвестно ги предава, записани фонетично на кирилица, затова пък оценява и великодушно приема помощта им. Котаракът среща и добри, и зли хора, и умни, и глупави. Истината е, че среща и точно такива котки. Разсъжденията му са фойерверк от остроумие и изискани изрази. „Животът на котките не е дълъг. Съдбата винаги ни гали срещу козината.“ „От къде, от какви шумерии и месопотамии е тръгнал този глупав навик хората да затъкват с котките душевните си пукнатини?“ „Отдавна бях забелязал, че колкото по-лош е почеркът на Господ, толкова по-твърда е ръката на изпълнителите на волята Му.“ В крайна сметка, всички пътища и перипетии водят Савелий към върховния смисъл на живота – любовта. Написано е толкова хубаво, че не искам нито да преразказвам, нито да оценявам тази любовна поема. Дори само заради тази част си струва да прочетете книгата, защото е прекрасна. Авторът, Григорий Служител, е известен театрален актьор, а „Дните на Савелий“ е дебютът му в литературата. Книгата е бестселър и е отличена с наградите „Большая книга“ и „Ясная Поляна“.
Статията е публикувана на 07.01.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.
Запознайте се с най-шантавото датско-руско семейство, което живее наполовина в отвъдното и знае от първа ръка, че „магията е илюзия, която човек се опитва да съхранява всеки божи ден с цената на нечовешки усилия“. Романът е класическа, реалистично разказана фамилна история за четири поколения, които живеят по такъв начин, че увивните растения в градината им избуяват под звуците на оперна музика, къщата се рее с блеснали прозорци, в супата къкрят лебеди, а еталонът за любов е „Песен на песните“ и нищо по-малко. Бабата, Варинка Совалска, е родена през 1900 г. в семеен цирк в Санкт Петербург. Когато пораства, тя става красавица с пламтящи черни очи и коронният й номер е в ролята на дама, която фокусникът разрязва на две. Циркът се крепи на ръба на фалита и надеждата за неговото спасение се явява в образа на слон, който ще привлече обратно тълпите под грейналото шапито. Само че вместо слон с главно С, животът им изпраща малък и извънредно смрадлив хипопотам. За хипопотамите знаем, че когато искат да покажат дружелюбност, с бързи движения на малката си опашчица изпръскват всички наоколо с изпражнения. Това е най-доброто, което могат да направят. Най-лошото се случва по време на едно представление, след салто-морталето на джуджето Вадим… Ето такива случки се редят една след друга с невъзмутим и ведър тон, все едно е най-нормалното нещо да срещнеш любовта в небето, да облизваш лицата на хората вместо „Здрасти“, да виждаш духовете на починалите си близки или пък да заспиваш пред стълбите на салона за булчински рокли просто от копнеж по Любовта на столетието. Лудите жени от това семейство имат такава гравитация, че просто е невъзможно да прочетеш романа и да не се влюбиш в някоя от тях, а нищо чудно и във всичките, с цялата им непоносимост, съмнения и експлозивни таланти. Разбитите им сърца звучат като рухнали кристални полилеи, а любовният им зов кара корабите да се разбиват в плитчините на мразовитото скандинавско ежедневие. Човек чете страница след страница и умът му се изпълва с гълъби, звучат оперни арии, пламтят цветове, а думите танцуват („- Съгласните са обувките за фламенко на езика – изкрещява Олга и излиза на силния вятър.“) В този роман открих едни от най-красивите и проникновени страници, посветени на любовта. Започваща, тържествуваща, приключваща с фиаско, цинична, романтична, похотлива, всякаква любов, но най-вече – жизнено необходима, крайна и безкрайна. Цялото това смайващо тържество на четенето не би могло да се състои за нас, ако не беше изключителният превод на Росица Цветанова. Тя е открила толкова чаровни думи на български, уловила е толкова прозрачни и деликатни нюанси, че текстът се рее точно като мечтания дом на Ханибал – пълен с деца и с цветове. „Животът е пълен с хипопотами… Те идват като утешителна награда вместо изначалните мечти за слон. Големи, щури мечти, свили се при прането. Хипопотами, от които човек се опитва да изкопчи максимума, като поразкраси сценария и набие малко надежда в онова, с което разполага.“ И докато се ветреем с героите, покоряваме Париж, оттегляме се на остров в Балтийско море, препускаме с хрътката Игор и разгадаваме песента на цветовете, никак не е трудно да повярваме, че времето на чудесата още не е отминало.
Статията е публикувана на 15.07.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.
Представете си поет, който захвърля лирата, за да се отдаде на счетоводството, и му се посвещава с цялата сила на пламенното си сърце. Финансист, който е душата на всяка компания. Министър, който работи по 12-14 часа всеки ден, вместо да си назначи секретар, за да спести излишни разходи на канцеларията. Администратор, в когото се влюбва най-красивата дама в държавата. Сатирик, който се отнася с дълбока сериозност към брака. Новобрачен, който поема дипломатическа мисия в чужбина и в продължение на дълги месеци всеки ден пише писма на съпругата си. Представете си български политик, обичан от всички партии и от народа. Ако се роди такъв човек, той със сигурност ще бъде убит. Точно такива са личността и съдбата на един от най-светлите строители на съвременна България, Христо Белчев. „Уважаеми читатели, все още сме длъжници на паметта на обещаващия поет, остроумния сатирик, на пламенния патриот, превъзходния финансист и невинен политик Христо Белчев.“ – казва Румяна Пенчева в предговора на документалната книга, в която са публикувани части от личната кореспонденция на Христо Белчев, извадки от дневника му, стихотворения, публицистика, и фотографии. От този добросъвестно написан предговор читателят се запознава с факти от живота на Белчев от детството до трагичната му кончина – убит е по грешка при покушение срещу тогавашния министър председател Стефан Стамболов. Житейският му път е неотделимо свързан с Мара Белчева. Запознават се, когато тя е дете на 10 години, а той работи като писар при баща й. Няколко години по-късно се срещат отново и след сватбата се превръщат в една от най-блестящите двойки в софийския хайлайф. След смъртта му вдовицата прави всичко възможно паметта за него да остане, като се погрижва архивът му да бъде изучен и съхранен, а произведенията му – издадени. В частта „Всяка моя мисъл теб обгръща“ се докосваме до писмата на Белчев, писани в Белград, където е изпратен с дипломатическа мисия. Това са бисери на епистоларния жанр. Когато ги четем, ние надникваме в интимните отношения на двама души, на две души, които са нежно привързани, предани и всеотдайни. Споделеното е толкова лично, че за пореден път възниква въпросът дали е етично такива частни архиви да бъдат предоставяни на широката публика. Но Христо Белчев е убит преди 130 години, само на 34, и писмата му са исторически извор, от който можем да научим за бита, модата, медицината, дома и градината, нравите в тогавашното общество, общоприетите отношения в семейството. Няма маловажни теми, няма и теми, по които двамата съпрузи да не могат да говорят и размишляват. Те търсят и споделят мнения, разсъждават по прочетени книги, разменят си новини. Чарът на писмото е в целия процес на обмисляне, писане, изпращане и очакване, в неговата удовлетворяваща материалност, в това, че можеш да го държиш в ръка, да го целунеш, да се радваш на „тумбестата купчинка“ пликове. Христо Белчев обожава младата си съпруга, обгрижва я, насърчава я да развива талантите си. „Същественото за мене е, че аз съм придобил съзнанието за твоето добро сърце, за дарбите ти, за твоя превъзходен характер…“ Допълнителна стойност и красота на изданието придават фотокопията на оригиналните писма. Почеркът, понякога забързан, почти задъхан, друг път церемониално краснописен, зачеркванията и петната, видимата текстура на хартията позволяват да усетим още от атмосферата на онова време. Снимковият материал и цялостното оформление са изключително стилни и верни на епохата. Книгата се превръща в един може би позакъснял, но красив паметник на Христо Белчев – талантлив човек, любящ съпруг и достоен българин. Томът е част от серията „Личности“ на издателство Кибеа.
Статията е публикувана на 10.12.21 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.
Ето някои от изреченията в „Победителите“, които ме разсмяха, разплакаха, или и двете заедно.
„(Бурята) Изтръгва дърветата с корените, изгася небето, напада къщите и градовете ни като възрастен човек, който бие дете.“ „Моли се на Бог като атеист в окоп…“ „Цялата гора ечи, все едно се намират в консервна кутия, подритвана от великани.“ „Наричат го Глигана, защото така играеше хокей преди години, като полудяла дива свиня, но когато поправя нещо, ръцете му с големината на капаци за шахта са неочаквано нежни и прецизни.“ „Накрая историята ще е толкова преплетена, че ако човек дръпне и най-малката нишка в единия край, ще разшие раните на всички нас в другия край.“ „- НА ТРИНАЙСЕТ? С какво го храните? С ротвайлери? Голям е като къща!“ „Помагаме на тези, на които можем“, винаги прошепва тя в ухото му след най-тежките дни, когато той е изгубил някого на своята работа или тя е изгубила някого на нейната.“ „Не се притеснявай.“ Ама че безсмислен съвет. Широтата на любовта разкъсва гърдите ти, когато чуеш първите писъци на детето си.“ „Копелето може да намери заобиколен път, ако ще да върви по въже.“ „Фрак може и да е тържество на идиотията, но без такива идиоти места като това не оцеляват.“ „Най-трудното на това да си добър родител е, че никога не можеш да се почувстваш като такъв. Ако отсъстваш, правиш една голяма грешка, но ако присъстваш през цялото време, допускаш милион малки, а тийнейджърите броят. Ой, ой, ой, как само броят.“ „Децата ни никога не ни предупреждават, че смятат да пораснат, един ден вече просто са твърде големи, за да ни държат за ръка, и по-добре, че не знаем кога ще е последният път, иначе никога не бихме ги пуснали.“ „… хокеят беше мания, а животът без мания му се струва като да седи в чакалня без врати. Никой няма да извика името ти. Не те очаква нищо.“ „… разбитите ни мечти могат да наранят повече тези, които ни обичат, отколкото нас самите.“ „Ако човек е алергичен към прах, ще си изпати, направи ли ти лоботомия!“ „… някаква измислена справедливост, заради която трябва да назначаваме еднакъв брой компетентни и безполезни пожарникари, та да могат всевъзможните обществени групички да се чувстват представени.“ „Повечето от тях са приятели още от деца, а ако имаш такива другари, не е нужно да порастваш.“ „Времето не чака никого, момчетата стават мъже, талантите овехтяват, а демоните настигат всички.“ „Това бе единственото му оръжие, защитаваше всички членове на семейството едни от други, ползвайки собственото си сърце като щит.“ (Майка му) „После го прегръща така, че гръбнакът му изпуква, и прошепва, че умира без ударите на сърцето му и не смее да диша, откакто е заминал, защото я е страх да не издиша последните глътки от дъха му, останали в дробовете й.“ „Ако искаш да постигнеш това, което никой друг не може, трябва да правиш това, което никой друг не иска.“ „Любовта не е ли това? Да обичаш някого, е едно на ръка, но кой може да издържи двайсет години да бъде ОБИЧАН?“ „Ето защо боли толкова много да си различен. Ако си детето от училищната снимка, чието име никой не си спомня, защото то никога не е било част от друго детство освен от своето. Извън другите хора е толкова студено, че човек измръзва до смърт вътре в себе си.“
Прочетох този текст във фейсбук и си го преведох, защото не зная достатъчно голямо число, за да преброя колко пъти съм слушала тази песен, и другите на Саймън и Гарфънкъл, и много се развълнувах. Ето какво:
„Здравей, мрак, стари ми приятелю…“ Всички сме слушали тази знаменита песен на Саймън и Гарфънкъл, но дали знаете удивителната история, която стои зад първия ред от „Звукът на тишината“? Тя започва преди 62 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл, еврейско момче от Куинс, е приет в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новаците в обстановката, Арт се запознава с един студент от Бъфало на име Санди Грийнбърг и те веднага се сприятеляват, а връзката им се основава на споделената им страст към литературата и музиката.
Скоро след като занятията започват, Санди е сполетян от трагедия. Започва да вижда размазано и макар лекарите да твърдят, че това състояние е временно, проблемът става все по-тежък. Накрая, след преглед от специалист, Санди научава сразяващата новина, че глаукома унищожава зрителните му нерви. Младежът с обещаващо блестящо бъдеще скоро ще ослепее напълно.
Санди е съсипан и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си да стане адвокат и се връща в Бъфало, макар че го измъчва мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което се бори с финансови трудности. Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите с приятелите си и отказва да отговаря на писмата и на телефонните им обаждания.
Неочаквано, за изненада на Санди, един ден Арт изниква пред вратата. Той няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота, така че си купува билет и пристига в Бъфало без предупреждение. Арт убеждава Санди да даде още един шанс на университета, и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да е сигурен, че няма да пропадне – и в преносен, и в буквален смисъл.
Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като вярно изпълнява ролята на негови очи. За него е важно Санди, който е захвърлен в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Всъщност Арт започва да нарича себе си „Мрака“, за да изрази своето съчувствие. Често казва неща като: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт организира целия си живот така, че да бъде в помощ на Санди.
Един ден Арт и Санди вървят през тълпата на Сентръл стейшън. Неочаквано Арт казва, че трябва да отиде някъде, и оставя приятеля си сам и вцепенен. Санди се препъва, блъска се в хората, пада и наранява крака си. След два адски часа, Санди най-после успява да хване правилния влак в метрото. Слиза от на 116 улица и изведнъж се блъсва в някого, който му се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! И разбира, че неговият верен приятел го е придружавал отблизо по целия път до дома, за да се увери, че е в безопасност, и да му даде безценния дар да се почувства независим. По-късно Санди казва: „В този миг усетих искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот, без страх, без съмнения. Точно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“
Санди завършва Колумбийския университет, а след това защитава научни степени в Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става изключително успешен предприемач и филантроп.
Докато е в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал фолк рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те отчаяно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат буквално 404 долара в банковата си сметка, но без колебание Санди изпраща на стария си приятел необходимата сума.
Първият албум на Арт и Пол не се радва на особен успех, но на следващата година песента „The Sounds of Silence“ става №1 в класациите. В първия стих отекват думите, с които Санди винаги поздравявал Арт. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.
Двамата възпитаници на Колумбийския, всеки от които е допринесъл толкова много за света, всеки по своя си начин, и до сега са най-добри приятели. Арт Гарфънкъл казва: „Когато станахме приятели със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи, и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ А Санди описва себе си като „най-големия късметлия в целия свят.“
Адаптирано от мемоарите на Санди Грийнбърг “Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life.“
От юли миналата година всяка седмица споделям радостта си от хубавите книги в предаването за култура „Флашмоб“ по радио Стара Загора. Имам концепция: да избирам за четене разнообразни заглавия и да говоря за тези, които са ми харесали, защото съм научила нови неща и съм преживяла нещо повече, благодарение на тях. И после тичам да кажа: красива работа, обърнете й внимание!
Аз не си говоря сама, предаването има водещи, журналистите от радиото, техните въпроси, гласове и усмивки определят тона и насоката на всеки разговор. Радио Стара Загора е гюл бахче. Розова градина!
Това е първият епизод от подкаста. Не знам дали точно така се казва, но ето го, за „Гладни сърца“ на Веселина Седларска. Може да се влезе и от страницата на радиото, най-долу. Има подкаст на предаването за джаз на Цветомир Цанков, не е за изпускане и е страхотно, че вече ще мога да си го слушам, когато ми е удобно.
Всеки ден от 1 до 23 април от 16,15 четох приказки и стихотворения за деца на живо във фейсбук. От тях – 16 от български автори, плюс деветима поети последния ден. От преводните – 4 преведени от мен. От всичките, 14 са римувани. Пет от прочетените книги още не са издадени, дай боже да излязат с радост и лекота. Бих рекла, че от всичките – всички са хубави, но в 2 от дните четох неща, които съм написала аз, затова просто не мога да го изрека.
Освен това имах две срещи онлайн – едната тройна – Стара Загора-Русе-Прага, и още една с Русе.
И знаете ли какво имах още? РЕАЛНИ СРЕЩИ НА ЖИВО. В Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, Стара Загора и София, общо 12. Успях да хвана края на събитието на библиотека „Родина“ в градската градина на 23 април.
Предизборна кампания, избори, нов парламент; доста лични сътресения – някои радостни, други никак. За едното не искам да говоря, за другото също не искам. Ще се придържам към приказките засега.
1 април, „Врабчова сговорна дружина”, Никола Вапцаров 2 април, „Нетърпение в кутия” 3 април, „Райска ябълка”, Васил Сотиров 4 април, „Куче на име Коте”, Томи Контио, превод Росица Цветанова 5 април, „Приказка ей така, прасешка при това”, Мила Попнеделева-Генова 6 април, „Приспивни песни за феи и чудовища”, Сотир Гелев 7 април, „Болничното куче”, Джулия Доналдсън 7 април, среща с деца в читалището в с. Хрищени 8 април, „Приказки по действителен случай”, Иванка Могилска 9 април, „Зог и Летящите Лекари”, Джулия Доналдсън 9 април, среща с деца в читалището в с. Преславен 10 април, „Пет мили мишлета”, Чисато Таширо, превод Владимир Молев 11 април, „Вечер във Венеция” 12 април, „Добрите стопани”, Асен Разцветников 13 април, „Небивалици с буквите от А до Я”, Цвета Брестничка 13 април, среща 4 класа деца в с. Сотиря, това са си 4 отделни срещи 14 април, „Мог забраваната”, Джудит Кер 14 април, две срещи с четвъртокласници и една – с единайсетокласници в Попово 15 април, „Слончето, което искаше да лети”, Лиляна Дворянова 16 април, „Сиводрешко и Бързобежко”, Леда Милева 16 април, среща онлайн с деца от Русе и от българското училище в Прага 17 април, „Зеленогледите”, Деница Минева, превод в стихове Зорница Христова 18 април, „Рибко”, Джулия Доналдсън 19 април, „Хмутовете”, Ирен Леви 19 април, среща с 8 б клас в ПМГ „Гео Милев” – Стара Загора 20 април, „Жабешки истории”, Йордан Радичков 21 април, „Лече буболече”, Георги Авгарски 21 април, среща с ученици в 12 СУ „Цар Иван Асен Втори“ 22 април, „Небето е на всички”, Джани Родари, превод Валери Петров 23 април, среща онлайн с ученици от Русе 23 април, в градската градина, „Четем поетите на Стара Загора“ 23 април, среща с деца от Второ основно училище „Петко Рачев Славейков“ 23 април, стихотворения от Недялко Йорданов, Елица Мавродинова, Тодор Толев, Александър Белчев, Борис Христов, Румен Денев, Ники Комедвенска, Николай Милчев и Райчо Русев
Ходих на мол! Не бях ходила там от лятото, когато кака беше в Стара Загора, но сега, преди да го затворят, реших да се вдигна и да отида, малко така, за духовен живот. Стигнах до книжарницата на ниво 0 и там останах. Разлиствах книги и си мечтах, а когато намерих ъгълчето с детски заглавия, я това да видя, я онова – и накрая си седнах на пода и се зачетох. Благодаря на милите книжарки, че не ми казаха нищо. Хора, да знаете какви прекрасни детски книжки има в днешните книжарници! Чаровни картинки, красиви истории, приказки по всякакъв повод – ама съвсем всякакви, примерно има енциклопедия „Какво е акото?” Литература за всякакви случаи. Купих си три книги. Сега ще ви кажа за едната от тях.
”Приспивни песни за феи и чудовища” от Сотир Гелев, с подзаглавие – книга за безстрашни деца и родители. Първо си я прочетох на място, после снимах една приспивна песен… после и картинката към нея…. И не я купих. Два дни съжалявах, на третия се грабнах и отидох пак в мола, и ето ме, с книга в прегръдката. Значи, тя е голям формат, горе-долу на едната страница има текст, на другата – картина. Сотир Гелев ни е познат от списание „Дъга”, и от книгите за Илийчо и Август, и от „Приключенията на господин Боровинка”. Има и други книги, които ще си намеря и ще прочета и разгледам, защото това е новият ми любим писател, поет и художник. Рисунките са много изискани и ярки, чак се замислих дали някоя от тях не е бъдещата ми нова татуировка. Хартията е здрава и не е бяла, а е обагрена в жълто към кафяво по ръбовете (тези цветове сиурно си имат специални имена). Прилича на кожа, на стар ръкопис със заклинания и тайни. И приспивните песни са страшни, но и мили и усмихнати. Родителите чудовища приспиват децата си чудовищенца, а горкият Сфинкс се мъчи да се приспи сам себе си. Някои са по-нежни, други – по-строги. Вампирите си лягат с изгрева, когато феите се събуждат и политат. Накрая има смешен справочник за това, кое митично същество какво е. Цялата книга е чудесна!
Можех да си купя някой нов роман, и не си мислете, че не ми се искаше. Но прецених, че романа ще го чета по-дълго, обаче най-вероятно само веднъж. А стиховете се четат кратко и бързо, но много пъти. Затова може би трябва да се опитам да се дисциплинирам и да взимам романи главно от библиотеката, а да купувам само тези книги, които ми се иска да притежавам, да са мои, мои да бъдат. Човек винаги печели с книгите. Ах, моля ви, вижте трейлъра на „Приспивни песни за феи и чудовища”!
Мария Донева 