Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича,
и през сенките прекрачва.

Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.

Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.

Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.

Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.

Вали подробно, методично,
на дълги успоредни прави.
Отказвам днес да се обличам.
Днес от леглото си не ставам.

Това е главната квартира
на сутрешните ми победи.
Приятна мисъл си намирам,
отвсякъде да я огледам.

Мечтая ли или сънувам –
и има ли това значение.
Завивам се и съществувам
в сънливо, топло настроение.

Аз съм един ленив човек,
загърбил своите задачи.
Светът изчаква, тих и мек,
да вдигнат клепките ми здрача.

Отложеният хладен ден,
когато е готов – да почне.
Какво очаквате от мен?
На мене всичко ми е точно!

Във въздуха,
във стаята –
една голяма и красива празнина
със формата на теб.
Понякога я виждам пред библиотеката,
избира книга,
а е чела всичките.
Бърка с показалец
във розовия крем, който варя.
Прегръща раменете ми
и ако се оставя на леката прегръдка,
ще потъна в нищото.
Ако пристъпя в тебе,
ще изчезна.

Това е речта, която държах на представянето на тази страхотна книга.
Така разбирам литературната критика аз.

Африка му каза тайни
и направи го смирен.
И зелен фасулец готви,
и чинийката си мие.
Той изглежда все по-мъдър,
някак облагороден,
някак по-така изглежда
Бакърджиев, Бакърджиев.

Между зебри той пикае,
вечерта на вист играе,
с чужденци добре общува,
сред саваната нощува.
Мравка, храстче, млекодайно –
нищо не минава метър,
а описва всеотдайно
супер-Петър, супер-Петър!

Има още →

Това е древен шаолински стил на представяне на поезия.

Ето две минути от чудесната вечер в „Куфара“. Благодаря от все сърце на Ваня Могилска и на Биляна Атанасова, че измислиха тоз хубав повод да се видим!

Видеото е тук.

Обилна юнска красота!
Завеян вятър по терлици.
Край пътя – цъфнали цветя
във всички цветове на пицата.

Колко лесно се обича непознат!
Кой не е мечтал за бреговете ни?
Подаряваме му папагали,
злато и цветя.
Изучаваме езика
(първо – частите на тялото)
После си говорим.
И възторжено прегръщаме
новата религия.
А после?
Стари божества
безпокоят съня ни.
По променливите облаци,
по опитомените животни,
по дъждовните следобеди
времето започва да се вижда.
Лодката, която го донесе,
вече е поправена и чака.

Моя обетована земя,
нека някой друг те обитава.

Като деца пред рецитал
са чакали дъждът да почне,
и изведнъж градът е цял
във капки весели и сочни.

Градът от банята излиза
и капки от носа му капят.
Надниква слънце, ниско, близо –
децата за да си отхапят.

Градът спокойно се суши
и като котка се протяга.
Денят, ухилен до уши,
не иска още да си ляга.

Дъжд – слънце, слънце, слънце – дъжд,
дъги с пижамени райета.
Последно, още по веднъж,
и ще се свечери небето.

Каквото виждам, е красиво.
Каквото чувствам, е приятно.
През погледа ми в мен попива
великолепието лятно,

и във очите ми остават
полета, шипки, чисти мисли,
и чак до зима продължават
да топлят и да се разлистват.

Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.

Главата си посипвах с тебешир,
в устата често имах вкус на пепел.
Сбогувах се със вътрешния мир
и чудо е, че никой не утрепах.

Натравях се от своя собствен глас,
а след това мълчах със злоба вкъщи.
Отчайвах се от всеки следващ клас
и често над контролните повръщах.

И се спасих! И радост! Свобода!
Но тресна ме поредната измама.
Не съм в каторгата на ПГЕА,
обаче и колегите ги няма.

Без мен се черпят в неуречен ден.
Без мене псуват бога, МОН и шефа.
И някой друг сега е окрилен
с дежурствата на входа и в кенефа.

Не искам вече да се пържа в клас.
Колегите не спирам да сънувам.
И като клетник-хъш сега съм аз,
загледал със копнеж брега на Дунав.

С перверзен поглед, нощна птица,
една севастократорица
владее петия етаж.
Година, метър и грамаж
изобщо не важат за нея.
Благословена по идея,
и вдъхновена априори
(каквито и да ги говори)
вилнее в родното хранилище
и в скапаното ни училище.
Любов и страх за учениците,
единствена сред историците,
цял век света да покорява,
да ни е хубава и здрава,
и да не бърза да съзрява
божествената Десислава!

Колко пъти го били?
Не учил, не писал, не чел.
Но устата сгрешила,
сама промълвила: „Разстрел…”

Твойто име им казал,
но седмици после мълчал,
даже да му подсказват.
И как ли без вик издържал?

Без да знае да срича,
мечтаел за диплома, бал.
Но във този учител
не срещнал ни милост, ни жал.

„Не човек, бъди даскал!” –
просъскал директор суров.
Ученикът обаче
отчаян въздъхнал: „Попов…”