Не е рожден ден, а така се усеща.
Сама съм, но мисъл със мисъл се среща,
разлиства се спомен, протяга се чувство.
Приятелството е наивно изкуство,
на пръв поглед просто, случайно се ражда,
със точната чаша за твоята жажда,
държи те, помага ти да презимуваш,
подсеща те кротко защо съществуваш.
Например, да кажа за себе си лично,
родена съм, за да се чувствам отлично,
да правя, каквото със радост се прави…
А то не е толкова лесно без здрави,
макар и ефирни подкрепящи нишки,
и без споделени шеги и въздишки,
солени и сладки желани съвети,
прозорче, готово за тебе да свети.
Подаръци скъпи, със нежност подбрани,
един шарен ангел от ангела Ани,
две картички смели по Български пощи.
Не сме се забравили, има ни още,
и още ни бива, и супер сме даже…
Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!

Мечтаното тяло не идва с диети,
ръцете му са от прегръдки заети,
така е родено – напълно безплатно,
уютно, приятно, и плажно, и лятно,
чувствително, нежно, тук-там го боли,
в пуловер се сгушва, развява поли,
то има дефекти и с тях е прекрасно,
със своите слабости то е наясно,
то има стремежи, то вдишва копнежи,
готово е всеки миг да се разнежи,
то носи на страх, то тупти от въпроси,
то гордо минава през погледи коси,
но аз пък го виждам във розови краски –
оформено е от милувки и ласки,
гальовно, усмихнато, лакомо, щедро,
то може да бъде и дребно, и едро,
то може да бъде каквото си ще,
дали се смалява или пък расте,
дали боледува или оздравява,
дали тържествува или се спасява,
докато е живо, докато е цяло,
мечтаното тяло е твоето тяло.

В край далечен чудо има:
мощна армия от трима.
Там, на склада в хладините,
те чертаят бъднините,
определят съдбините
и помагат на добрите.
Впрочем, там то лоши няма.
Славата им е голяма,
силата – непобедима.
Мощна армия от трима,
(за да сме по-точни, три),
справедливи и добри,
и неземно търпеливи,
работливи и красиви,
всяка смята с калкулатор,
кара като авиатор,
действа като медиатор,
бие като гладиатор,
топли като радиатор…
Толкова са мили-драги
тези симпатични ЯГИ,
че направо… че изобщо…
Който с тях е имал общо,
знае. Думите са бледи!
Днес, за общите победи
и за капките китайски,
за усмивките им райски,
и за тайните завери,
и за празника на Гери,
(за рождения й ден)
МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН!

*ЯГИ: Яна, Гери, Ива

Още 200 километра
спорове със джипиеса,
още 200 километра
скучно е, не знам къде съм,
още 200 километра
боже, колко сте досадни,
още 200 километра
с крак изтръпнал, гладни, жадни,
спи ми се, недей да пееш,
много глупаво се смееш,
хайде, натисни газта,
пречите ми да чета,
кучето пърди ужасно,
тлъст си, много ми е тясно,
стига, правиш го нарочно,
казвайте кой пръв започна,
спрете, искам да изляза,
я изпревари камаза,
оставете ме на мира,
бързо, още два-три тира,
кой ти даде тая книжка,
изразителна въздишка,
дупка, дупка, магистрала,
Айседора Дънкан с шала,
(утре ще ти купя шал)
газ, спирачка, ляв педал,
колко е далеч морето,
чак ми липсва бедежето,
виж, дървото, дето бяга!
всички млъквайте веднага,
ще играем ли на нещо?
ох, ужасно е горещо,
ох, ужасно е студено,
аз пътувах споделено
и човекът беше странен,
ако взема влака ранен…
банския не си ли носиш…
брат ми, явно си го просиш…
аз шофирам – аз решавам…
о! това ли заслужавам?!?!
давай, всичко ти се пише,
хора, на какво мирише,
аз ви казах от одеве…
199…

Сутрешни блокове. Къси кафета.
Бързаш за работа с мисъл заета.
Пак сте си легнали в два през нощта.
Имаш да правиш хиляда неща.

Фейсбук залива те с клюки и котки.
Вика те глас със изнервени нотки.
Няма „не искам“ и няма „не ща“ –
трябва да правиш хиляда неща.

Тръгваш си късно и ходиш безцелно,
и вдъхновение блъсва те челно.
Помниш ли? Някога си обеща:
трябва да правиш любими неща.

Този ден напразно мина,
но докато си жив,
радвай се всеки ден, цяла година,
просто бъди щастлив.

Слънцето грее, небето сияе.
Имаш си тайна и хубава тя е.
Спри се. Влюби се. Сбъдни си мечта.
Всеки ден носи любими неща.

Звездите си заплетоха лъчите.
Батерии без електронче ток.
И бяла мечка, вързала кънките.
И меденки с отдавна минал срок.

Пластмасови гирлянди във кашона,
прибрани със замах на две – на три.
От поглед само златото се рони
и чувствам как ще захвърчат искри.

И всичката украса боклучава,
която цяло лято само пречи…
Но дойде ли декември – нещо става.
Дали аз ставам празнично човече,

дали са ме облъчили с реклами,
дали по навик стар ей тъй си плача…
Играчките се галят във дланта ми,
наперват се, накриво се закачат,

блещукат със такава смешна гордост,
искрят с пукнатини като с медали,
и стъкленото жълъдче е орден
за времето – че сме го преживяли.