Паякът с кривите пръсти във ъгъла кляка,
дъвче устата му, нещо говори, но нищо не чака.

Много е стар. Няма внуци. Не ги и обича.
Спи във един крехък вестник и вяло го срича.

Май че решава да тръгне, поклаща се, спира.
Връща се пак при праха от мухи. И умира.

Има още →

Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.

Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.

И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.

Влюбеният мъж е ергономичен,
по-удобен от кресло, по-уютен.
Влюбеният мъж поема твоето тяло,
мускулите намекват за приятна заплаха,
потъваш,
замаяна от собствената си лекота.

После
мъжът се начупва на ъгли,
невидими пружини скърцат оголено,
появяват му се лакти и нокти,
ръцете му те прегръщат
като изсъхнали клони…
И накрая
всичко се чупи.

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.

Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Мен само идиоти ме привличат.
Те също доста силно ме обичат.

Намират ме в метрото и на плажа.
Напират нещо важно да ми кажат.

Заспиват ми на рамото във влака.
Със шлиферчета в парка мене чакат.

Обливат ме с възторжени идеи
и настояват с тях да се гордея.

Чаровни са, но взеха да ми писват.
И чудя се – те как ли ме описват?

Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.

Кой ме кара да излизам?

Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.

Във кутия от обувки
и завити със хартия,
сред трошици от целувки
и искрици от магия,

те дискретно се протягат,
лъскат си огледалцата,
блясък и брокат си слагат
и примигват им сърцата.

Колко е ноември? Скоро
ще му се изниже краят.
Този шкаф ще се отвори,
лампите ще засияят.

Щом декември се разсъмне –
идва празник, свършва мракът.
С нетърпение, на тъмно,
старите играчки чакат.

🙂

Мария
Целият подут от гордост,
бързал, уморен, без дъх,
той се връща, и ми носи
заловен на пътя плъх.

Друг път ми сервира жаба,
развълнуван и щастлив.
Просто думите са слаби
за възторга му игрив,

за вкуса на радостта му
от примъкнатата плячка.
Вчера охлюв гол ми хвана,
утре гущер ще довлачи.
Има още →

Тази сутрин,
докато се къпех, видях,
че твоята четка за зъби
на моята нещо прошепна.

Моят ангел е далече.
Гледа от високо
разни къщички, с човечета,
щъкащи наоколо.

Чакам го, заспивам после,
някой път сънувам.
Моят ангел е на гости.
Другаде нощува.

И понякога, по навик,
хвърля поглед само.
Той не ме е изоставил.
Но сега го няма.

И е малко по-студено,
с пет-шест нежни градуса.
Щом помисли си за мене,
ме полъхва радост.

Аз не искам да го губя –
пърхащ, неустроен,
моят личен много хубав
ангел неспокоен.

Това е една от страхотните картички на Камелия, има още тук.

Той излезе сърдит, а навън вали сняг
и прозорците тракат със зъби.
Подранилият здрач смесва чая с коняк
и потропва с крака синкав гълъб.

Той излезе сърдит, а над хляба трепти
и ще капне ръждивата лампа.
Тишината виси като паяк крадлив
и изпива, каквото открадне.