Всяка пролет някой се съмнява
в компетентността на цветовете.
„Подраняват!“ или „Закъсняват!“
Или едновременно и двете?

„Ами ако падне сняг?“ „Или
ако вихър някакъв се вдигне?“
„А ако изобщо не вали!“
Ами ако пролет не пристигне?

„Ама че година!“ Всеки път.
Дъжд, поледица, вихрушки, суша…
А пък цветовете си цъфтят,
нашето мърморене не слушат.

Всеки цвят гайлето си бере,
но не се отказва и успява.
Аз работя друго, но добре
ще е също като тях да правя.

Как бих могъл да бъда сигурен, че точно аз съм точно аз?
А ако друг на мен прилича на вид, по мирис и по глас?
Дали ще стана друг човек, гласът ми щом мутира?
Сега съм най-добър на шах. А ако ме матират?
Да, знам си името, обаче си имам и адаши.
Ами ако са ме откраднали в родилното апаши?
Преди бях бебе, а сега съм метър и половина.
Преди живеехме във къща със куче и с градина,
сега живеем в друг квартал, а кучето остана.
През лятото си счупих крак – как тъй юнак без рана? –
сега кракът ми оздравя и постоянно тичам.
Преди обичах пиле с грах, но вече не обичам.
Преди стотинките пестях, но после ги похарчих.
Сега съм малък, след години ще се превърна в старче.
Щом постоянно се променям на вид, по мирис и по глас,
тогава как да бъда сигурен, че точно аз съм точно аз?

В един ноемврийски безрадостен ден,
градът се събуди от сън уморен.
Той трупаше тази умора отдавна.
Не беше приятна, не беше забавна.
По-тежка и грозна от кал по ботуша.
Градът потрепери. – Дойде ми до гуша!
Дърветата скърцаха с клони корави:
– Откакто се помним, стърчим тука прави.
И къщите охнаха: – Писна ни вече
от студ и от зима. Безкрайно далече
е Коледа. Толкова ни се празнува,
а все едно Коледа не съществува.
А по документи все още е есен!
Животът усеща се безинтересен.
Досада и скука. Кога ще ни мине?
Дали сме останали без витамини?
И дъжд, и мъгла. Може грип да ни хване.
А може и нещо по-лошо да стане.

Какво да направи един тъжен град?
Да тръгне на път, без да гледа назад?
Или да се прави, че нищо му няма?
Или да направи от зимата драма –
да легне, да рита… или да стачкува?
Нали ще му кажат: – Недей се преструва.

– Вкопан съм в основи, димя със заводи,
по моите улици диша и ходи,
живее си градското ми население.
Създава ми грижи, но и настроение.
Такива са меки, и топли, и малки,
със чанти, със чаши и със химикалки,
на токчета, боси, с коли, със колички.
Дори не си спомням кои бяха всички.
Човечета дребни, закътани в мен.
Започвам да мисля, че съм уморен,
че съм натъжен, разтревожен и плах,
защото по цял ден се грижа за тях.
И нощем ги пазя, под покрив ги крия.

Дали, ако имаше как, със магия,
за месец поне да изчезнат от тук,
да спрат да ме цапат, да правят напук,
да викат, когато на мен ми се спи,
без никой обяви по мен да лепи,
без някой злодей да ми реже дърветата,
без някой левак да разваля паветата,
дали щом за месец остана без хора,
ще се отърва от тъга и умора?

– Обмисляш го просто тъй, хипотетично?
Или е конкретно и искрено-лично?

– Кой пита? – градът изненадан подскочи
и сам си разби тротоарните плочи. –
Досаждат ми хората и си мечтая…
Но аз съм съвременен град и си зная,
вълшебствата не съществуват наистина,
магията в приказките е измислена.

– А има във тебе сто библиотеки!
Магията не е достъпна за всеки,
но ако понякога книги четеш,
ти сам ще научиш и ще разбереш:
възможни са, случват се и чудесата.
Е, искаш ли да ти се сбъдне мечтата?

– Но кой ми говори? Защо не те виждам?

– Защото не гледаш! Не ти се обиждам.
Кой би забелязал сив плъх като мен?
Аз имам причини да съм спотаен.
За тебе съм нищо. Но все пак съм нещо.
А лошите хора ме мразят горещо.
Преследват ме, тровят ме. Няма да спрат,
докато един по един не умрат
горкичките плъхове. Малките плъхчета,
от първия дъх чак до сетните дъхчета
не знаят какво е да си поиграят
на воля. Плъхкините също не знаят
покой, и в разплаканите им очи
тъга и умора и ужас личи.

– Кошмар! Та това е направо война!

– Да, бойно поле от стена до стена,
от покрива – в избата – чак до канала.
Но моята нация е оцеляла,
защото сме умни и книги четем.
Аз скоро открих как да се отървем,
но твоята помощ е необходима.

Градът се зарадва: – Спасение има?
Кажи как да стане? Какво си решил?

– Преследван, убиван – не бих аз убил.
Не искам да бъда проводник на злото.
Решение мирно потърсих, защото,
макар и живял във гонения, в страх,
не искам да бъда жесток като тях.

– Какво да направим? Ти много ме трогна
и аз с удоволствие ще ти помогна.

– Открих една малка невинна магия
за местене. Ще се избавим от тия
човеци, без даже те да разберат.
Довечера, след като кротко заспят,
ще идем с мишленцата ми на площада
и после, без никой човек да пострада,
след като прошепна две думи вълшебни,
ще видим как хората стават по-дребни,
без нищо да чувстват, те ще се смалят
до степен – да могат да се поберат
във кукленска къщичка, в точен макет.
Направихме всичко това по-напред,
огледахме всеки площад, всяка къща,
дори катедралата има я, същата,
училища, кметство, тролеи, колички.
С усилия общи направихме всички
съвсем като истински, само че малки.
Столове, легла, залъгалки, запалки…
Отне ни години, привършихме днес.
Кажи, проявяваш ли ти интерес?
Остават ни две-три финални поправки.

– И хората просто ще станат на мравки?

– Да, както преди ще живеят, обаче
огрени от слънце с размер на петаче,
в изкуствена, но безопасна среда.
Но ти ще помогнеш ли? Казваш ли „да“?

– Добре, но какво се изисква от мен?

– Не много. Ти вече си предупреден.
Щом видиш, че хората вече ги няма,
не трябва да правиш от случая драма.
Живей си, почивай си, отпуск вземи.
На мирно и тихо по цял ден дреми.
Но трябва грижовно да бдиш над макета
и над омагьосаните човечета,
докато не свърши магията. Тя е
за кратко. И точно един месец трае.
А ние ще бъдем цял месец рахат,
и мисля да тръгнем по белия свят,
да се насладим от сърце на простора,
да идем на място, свободно от хора.
Ще водим живот без опасности вече.
Щом се размагьосат, ще бъдем далече.

– Това ми звучи извънредно добре!
Цял месец… и никой да не разбере.
И те ще се върнат, а вие – не. Значи
тук няма да има зловредни гризачи.

– Зловредни? Така ли?

– Прощавай, сгреших!
Не бих те обидил нарочно. Не бих!
Довечера действаме! Ами макета?

– В момента, насред кабинета на кмета
сглобяват го плъховете инженери.
След месец, щом кметът ей там го намери,
ще се изненада, и, може би, може
в музея пред хората да го изложи.
Това е за сбогом, прощалният дар!

– Подарък за мен, ей така? Ти си цар!

– Не, град най-любим и обичан си ти! –
плъхът, просълзен, изведнъж се смути. –
За нас занапред всичко ще е различно.
Усещам, че вече ми е носталгично.
Така ще ми липсваш… любимо градче.

Без думичка повече да изрече,
подсмръкна, а после, навирил мустак,
се фръцна и тръгна. Но върна се пак
и каза: – Довечера, без да слухтиш,
ти трябва дълбоко и дълго да спиш.
И ще се събудиш на другия ден,
от хора и плъхове освободен.

Как стана магията? Лесно ли беше?
Градът не разбра – той старателно спеше.
Събуди се – тихо. Каква тишина!
По-плътна и здрава от градска стена.
Надникна във кметството. Във кабинета
на дългата маса стоеше макетът.
Градът го разгледа отблизо под лупа.
Видя как тълпа на площада се трупа,
как тичат децата, и всеки работи,
една малка котка ей там се окоти,
във мънички тенджерки бобче варят,
по-ситни от мравчици хора вървят,
и всички живеят нормално, културно,
най-обикновено, но миниатюрно.

– Получи се! Стана! За пръв път – почивка!
Една тънка беличка снежна покривка
сега ще си метна и ще си доспя.
И без изненадата им да търпя,
и без да ми цапат чудесното бяло.
Ноември започна с досадно начало,
но малко преди да приключи, накрая,
без хора, без плъхове, аз съм във Рая!

Заводите кротко си спряха машините.
Престанаха дим да издишват комините.
Потънаха къщите в дрямка безгрижно.
Стрелките часовникови неподвижно
застанаха мирно и времето спря.
Градът топло чело в небето опря,
във снежни чаршафи спокойно се мушна,
потъна във сън и дърветата гушна.

Събуди се бодър, почти като нов,
за радостни срещи и празник готов.
Блещукаше сняг, недокоснат от стъпки.
Града го полазиха някакви тръпки.
Врабчетата клюмат от глад, без трошица.
Училища тъмни, без жива душица.
Замръзнали пътища, пусти, без трафик.
Безлюдно… А Коледа идва – по график!
Декември е, а без искра от украса.
Без лампички и без сребриста пластмаса.
Без коледни песни, без ярки реклами.

– Ах, онзи вълшебен плъх май ме измами!
Къде са ми хората? Искам децата!
Мъжете с ботуши, жените с палтата!
Кутии с подаръци, панделки златни.
Задават се празници, но неприятни.
Къде са ми хората!

После се сети.
Надникна. Макетът във кметството свети.
Жужи от мелодии. Май го огря
пожар? Не, една подранила заря!
Във малката църквичка мигат свещички.
Рисуват се картички с цветни боички.
Ботушките тупкат към бели пързалки.
И весели бебета с майчици малки
посрещат във къщите малки бащи.
В камините огънче топло пращи.
Невидими ангели тайно надничат.
И всички са заедно и се обичат.

Градът си избърса окото с ръкав.
Внимателно, бавно изправи се прав.
Нави си часовника горе във кулата.
Видя термометъра – точно на нулата.
Видя календара. Добре. Бъдни вечер.
– Е, време е. Свършва магията вече.
Починах си. Стига. Прибират се скоро
любимите, топлите, моите хора!

А после добави, стаил нежно дъх:

– Дано си добре, мой магически плъх!

Страх ме е да напиша ново стихотворение.
Все едно ще отворя една тайна врата
и там няма да чакат радост и приключения,
а болезнени и забравени от мен самата неща.

Страх ме е, че нямам достъп до собствената си стая,
до собствените си мисли и до моя собствен живот.
И се срамувам, че не зная дали искам да зная;
и ми е гузно, а даже не подозирам защо.

Като сън, като нещо току-що изтървано,
като катастрофа, която не може да се върне назад,
като нещо прекрасно, което няма да стане,
като копнеж, като остро желание, като глад.

Може би е още малко рано, но искам едно по едно да си завърша годината, за да се събера и прибера, да се успокоя и да си помълча малко, без да се налага да бързам за нищо.

И през 2023 работата ми беше свързана с музика и с книги.
МУЗИКА
Имахме няколко концерта с „Джазът пее на български“. С трио „Дивертименто“ също, дори за програмата „Сезони в музика и стих“ получихме награда: „Музикален проект на годината“.
Водих концерти в Държавна опера Стара Загора – концерта на Генко Гешев, на Петя Петрова и Симона Кодева; и преди дни – на Младежката оперна студия.

Много хубаво събитие беше „Бохеми и пеперуди„, в което разказах за живота на Пучини и по-конкретно за операта „Бохеми“, с участието на солисти на операта.

Имаше още две заглавия, по които ми беше много интересно да работя:
Написах текста, с който превърнахме балета „Фантастичното магазинче“ в оперета за деца, за детската школа към старозагорската опера.

Радост Младенова пък ме покани за проекта „Пътешествие във времето. Орисниците“. Получи се превъзходен спектакъл.

Още нещо за сцената: пиесата „Принцесата и граховото зърно“ беше селектирана на Шуменския фестивал.

КНИГИ
Говорих и писах за книги.
Продължих да водя рубриката си в „Сега“. Вестникът спря да излиза на хартия и се пренесе онлайн, така че аз продължих да препоръчвам книги на страницата. На 31 декември ще станат точно 100 заглавия, за които съм писала през 2023.

Да добавим към това и предаването „Флашмоб“ по радио Стара Загора, и там си имам рубрика - „За книгите“. В подкаста има записи на част от тези предавания.

Превеждах книги.
Не знам по-хубаво нещо от това.
Всяка от тях ми е скъпа и любима.
Ето ги тазгодишните.

Книгата, която написах, е „Боядисвам в бяло лятото“. Издателство Жанет 45, редактор Здравко Дечев, коректор Мария Венедикова, художник Люба Халева.

Освен това написах една коледна поема, мечтая си след време да излезе в отделна красива цветна книга.
Преди това обаче ще дойде редът на най-любимото ми: с художничката Елена Панайотова подготвихме „Писмото на мравката“. Цялото ми сърце очаква това.

ПЪТУВАНИЯ
Срещи с читатели и концерти.
Имах много срещи на север, юг и във всички посоки: в София, Хасково, Силистра, Голямо Дряново, Балчик, Варна, Деветашкото плато, Бургас, Русе, Сопот, Горна Оряховица, Велико Търново и безчет в Стара Загора. С деца и с възрастни; на открито и на закрито, в училища, библиотеки, книжарници, читалища, клубове и барове.
Особено се откроява гостуването в Кьолн, за пръв път бях в Германия.

Други пътувания.
Видяхме Бяло и Черно море.
Успяхме цял един път да отидем на гости на кака в Гърция.
Направихме прекрасно пътуване до Вроцлав, пак бих отишла.
Данко ме заведе да видя Чудните мостове.

НОМИНАЦИИ, НАГРАДИ

Значиии, напукахме ги номинациите тази година!
„Мишките отиват на опера“
– беше номинирана за наградата „Константин Константинов“, Кирил Златков получи тази награда за илюстрациите.
– беше в краткия списък за наградата „Перото“ за детска литература
– номинация и за „Златен лъв“ на АБК
– за „Бисерче вълшебно“
+ още 4 номинации за „Бисерче вълшебно“ за четири от моите преведени книги (и само едно спечелено бисерче – за „Най-елегантният гигант“)

Обаче пък Съюзът на учените в Стара Загора каза, че съм Будител на Стара Загора за 2023 година.

Не знам какво пропускам. Да си припомниш една цяла година и да избереш снимки и линкове се оказа много трудоемко.
Има нещо огромно и страшно, което се случи, но то си е мое и аз няма да говоря за това.

Годината свърши. Хайде да си починем малко и да продължим нататък.
Благодаря за всичко.