Стопи се последният сняг,
съвсем неусетно изчезна –
спестявания на бедняк,
трогателни и безполезни.

Задават се дни – на тълпи,
със тропане, с ропот и с трепет.
И как ще ги изтърпи
душата ти с празни шепи…

Изгледаха ми се очите от гледане,
но щъркел не видях.
Полетата се зеленееха,
а между боровете смело
заравяше ръце небето
и ги приглаждаше на път.
Огромни щъркови гнезда
като изсъхнали сладкиши се ронеха,
а край реката
по-ярко слънцето блестеше.
И аз се носех по водите
на придошлата ранна пролет,
макар че щъркелите бяха
на среща с някой друг, не с мен.

Отново си далеч от пролетта.
И нямаш ни една любовна мисъл.
Какво да си прикриват със листа
дърветата? И както ходиш кисел,

по миглите снежинки се лепят,
а къщите са бели като булки.
Не хора, а кокичета вървят –
със преспи върху шапки и качулки.

Палта дебели – топличко под тях.
Примижват замъглени очилата.
И вместо яд, на теб ти идва смях
от капката, полазила в яката.

И вместо в лед, снегът минава в кал –
кафява, сочна и мекосърдечна.
О, явно ти не си добре разбрал,
и пролетта не е съвсем далечна.

Изящна смърт,
бъди любезна.
Дари ми кротко да изчезна.
В теб като бебе да се гушна.
Бъди със мен великодушна.
Прегръдката си не спестявай,
не бързай.
И не закъснявай.

Бадемовият цвят моржува –
със сняг си мие личицето.
Сега ще видим колко струва
желанието, със което

напираше да се излюпи
и на света да се покаже.
Бадемовият цвят се къпе
с вода от пресен сняг. И даже

се радва и поруменява,
и бухва като морска пяна.
И пролетта внезапно става
хиляда пъти по-желана.

Наскоро върнатите книги
във градската библиотека
си имат специална маса
и там в безредие отдъхват.
Така са още по-желани,
като жени, които правят
редовно секс, и очевидно,
че са го правили току-що.
Започнеш ли да ги разгръщаш,
ти осъзнаваш – преди малко
и някой друг ги е докосвал.
Поглаждал е със показалец
и буквите, и редовете.
Отблизо всичко е разгледал,
разбрал е всичките им тайни.
Които ти не знаеш още.
Те са сънливи и достъпни
по начин, който те привлича.
Една със себе си щом вземеш,
спокойно другите заспиват.
От удара на поглед в буква
искрата щом се уталожи –
ще бъде вече безопасно
да сложат книгите на рафта.

Търся най-меки думи –
да кажа, че не издържам.
Мракът тежи върху ми.
Има ли как да свържа

облите, чисти звуци
с грозните, болни мисли?
Криви дървета куцат,
охкат и се разлистват.

Сенките тропат. Пукат
техните стари стави.
Влачат ми страх и скука,
мачкат ме и ме давят.

Толкова съм нещастна,
колкото всички хора.
Търся една прехласната
дума – да проговоря.

Гладно. Студено. Шумно.
Сам-сама. Не заспивам.
Търся си сладки думи.
Даже да са горчиви.

Чаровен слънчев предиобед.
За мъничко поне, до двора,
излизат вън, за да походят
забравените стари хора.

Висок и тежък е бастунът.
От всичко им сълзят очите.
По устните ще ги целунат
сега на слънцето лъчите.

И котките ще ги погалят.
И светлинката ще ги зърне.
Земята те наобикалят,
а скоро тя ще ги прегърне.

Със криви пръсти пипат нежно
листата, храстите наболи
и тези стръкчета надежда,
които се броят напролет.

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Когато трябваше да се полее пролетта,
не бяха останали снегове за топене.
Никой не се трогваше от кокичетата –
нямаше лед,
за да го разбият с глупавите си зелени главици.
Дърветата цъфтяха старателно,
кокалести барбита в сиво и розово.
Вятърът влачеше найлонови торбички,
залепнали за подметките му.
Топлото време се промъкна гузно,
като някой, който се измъква от магазина за климати,
без да си плати.
Но пролетта все пак трябваше да се полее.
Затова се събрахме
и зачакахме нещо да ни зарадва.

Тази тромава, умна любов
като слон развълнуван
в сърцето ти
плахо пристъпва.

Тя те прави несръчен
и толкова плътно тежи,
че оставаш на място –
не можеш да мислиш за нищо.

Любовта ли е в теб,
или ти си във нея, щом вече
нито виждаш,
ни чуваш?

Къде си? И кой си?
Какво ще остане от теб,

щом реши да си тръгне
този тих
и ефирен
и пламенен слон
от сърцето ти.

Пътищата са премазани
и посоките се скриха.
Който страда, е наказан,
който лъже, пише стихове.

И небето се отвори,
ала никой не повярва.
Не погледнахме нагоре.
А пък ангели ни трябваха.

И дъгата разкривена
си превиваше гръбнака.
От смеха си уморена,
аз усмивката си чакам.

1989 г.

*
Самотата готви страхове
и с неудоволствие ги хрупа.
Нервничи. Из кухнята снове.
И огромна тенджера със супа

й остава. Няма към кого
да поглежда, докато се храни.
Тя избягва хладното легло
и купа със дрехите изпрани.

Тя е по пижама втори ден
и дори косата си не сресва.
Залезът е скучен и студен.
Тя се гледа и не се харесва.

Драсва с пръст в натрупания прах.
Пак отива в кухнята по навик.
И пореден сандвич с резен страх
и със сладко от тъга си прави.

*

Защо тъгата се изостря и продължава да боли?
Къде, по дяволите, ходи проклетото лечебно време?
Не помня откога е зима. Димят замаяни мъгли.
Надеждите мълчат студено като съкровища подземни.
И тази тежка самота във вечерите се стоварва,
премазва тънката мечта, която някакси покарва,
и бледо, стръкчето пълзи и по зелен корем се влачи,
и времето едва сълзи, и нищо силата не значи.
И сякаш вечно ще остане, инертна и непоклатима,
отпусната, във лед скована,
огромна неуютна зима.

Между прогизнали селца
шосето кротко лъкатуши.
Гугутки с гащички с перца
и сиви щъркели с ботуши.

И чапла, глътнала бастун.
И омърлушени соколи.
Криле и хвъркане, и шум.
А даже още не е пролет.