Всяка буква в думата копнеж,
вкопчена във точното си място.
Имаш ли любов да ми дадеш?
Спомените бухват, и е тясно,

и преливат вън като тесто,
като хляб за тъжни и за гладни.
А гладът е толкова жесток,
че посяга чуждо да открадне.

Силите, ако ги има, спят,
радостите днес не са си вкъщи.
Чакам. И ръцете ме болят
от това, че нищо не прегръщам.

.

Първа сладостна смокиня.
Август – удостоверен.
Няма скоро да отмине
мекият слънчасал ден.

Няма с мигли кой да трепне
във следобеда дълбок.
Даже въздухът ми лепне,
гъст и напоен със сок.

Твърда като камъче,
остра като пламъче,
раковина вита, от къде се взе?
Аз почти се сещам,
аз си спомням, само че
споменът залита с пясъчни нозе.

Явно от дълбокото
и от синеокото
свят му се завива. И му се лети!
И му става опако.
Я кажи, ами ако
нещо недовършено вика и кънти?

Там, под керемидата
шарена на мидата,
май че е останала капка от море.
Мисля да я занеса –
нека си отиде –
у дома морето да си я прибере.

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.

Заоблен ален небосклон.
От него светлина течеше,
а слънчицето бе бонбон
от мед, лимони и череши.

Под залеза се озова
едно стипчиво, дълго лозе
със ръб от боцкаща трева
и меки прецъфтели рози.

Разшумоля се. Засладни
и си протегна редовете.
Такива ярки юлски дни
дори след залеза пак светят.
=

 Мария

Подстригано поле
със щъркел зад ухото.
Деца със колелета –
забързани, защото

дъждът се е засилил
и всеки миг ще скочи.
Две мравки мерят сили
на каменните плочи.

Два облака се сбутват,
разплискват се небрежно.
Вали – като наужким,
разсеяно и нежно.

Обира прахоляка.
Лозниците изпира.
Развява си байрака,
разкършва се и спира.

ТТ

…

Разрошено поле
със клечки и със драки,
един раздърпан орех
и две-три вехти свраки,

събрани клюн до клюн
да си обменят клюки,
стърнища в цвят тютюн
и прахоляк от скуки.

А облачният свод
изцапан е във сиво
и мравчият народ
бере храна, топливо,

че лято – пък вали
и чуй – ветрецът свири.
Надежда ли? Или…
Дано не се съсири!

🙂

Една малка любов във леглото се сгушила,
лавандула цъфтяла и тя я подушила,

едно крайче от слънце като зъб се подавало,
ромоляли щурци и почти се смрачавало.

Любовта била радост, смях и жестове мили,
непризната все още от великите сили,

а денят й бил кратък. Тя мълчала. Притихнала.
Нещо се замечтала, нещо се поусмихнала.

Кръг от чаша разлята – нейната територия.
Тя си нямала още нито път, ни история,

даже ясни желания не била си избрала.
Тя била като капка, съвършена и цяла.

Една малка любов, кротка, с пръсти изстинали.
Ще остане ли тук? Ще боли ли? Ще мине ли?

=

Под липите прецъфтели
плочките са пожълтели.
Въздухът е като чай.
Чувство за тъга и край.
Топло, сладко и протяжно.
Под езика ми е влажно,
и солено, и горещо.
Искам да си спомня нещо,
да завяхна като рана,
нещо сигурно да хвана,
някак нещо да направя,
да се спра, да се избавя,
да забравя всеки страх.
Под липите – цвят и прах.

Докато се усетим – и кестен ще изтропа,
и орех ще извае горчивата си ядка.
Във гроздето прозрачно ще се свари сиропът,
оси ще се замаят – лютиви, сухи, сладки.

Докато се усетим, ще се търкулне – обло,
безценно, тънко, златно, със звън – като монета,
като бисквитка – слънце – във пяната на облак,
и ще сме пак без лято – докато се усетим…

Пустош плодородна. Жегата души.
Стръкче кой ще бодне – да я утеши?

Стълбовете гледат вяло настрани.
Под небето бледо мараня звъни.

Въздухът е мазен и възпламенен.
През полето гази дълъг празен ден,

през трева бодлива, в спечени земи,
и прахта горчива пари и дими.

Под небето свети щъркел тъмно-бял.
Той е бил свидетел. И е оцелял.

Изгоряло, наранено,
смазано и наводнено
свито, костеливо, болно,
сгърчено и недоволно,
жарко, хванато на тясно,
беззащитно и опасно,
вяло, със ръце примрели,
разсъблечено до скелет,
тъжно, изтощено, грешно,
безпросветно-безутешно,
стиснало във зъби мрака –
лято. А така го чаках…

Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;

прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.

Какво така те огорчи?
Не светят твоите очи.
Поеми спря да рецитираш.
Утеха в книгите намираш.
Историята те вълнува.
Дали доброто съществува?

Два часа всекидневно – вяра.

Да бъдеш в ролята на звяра,
на агне, ангел, демон лек,
добър човек и лош човек,
различна личност с всяка дреха,
да даваш смисъл и утеха…

Червена кадифена зала
в прегръдката си е побрала
човеци. Непознати. Близки.
Те всички да те видят искат,
да им говориш, да научат
какво накрая ще се случи
с Тартюф, със Куцар, със кръчмаря…
Прожекторите път отварят.
Завеса тежки клепки вдига.
Миг мрак… На сцената пристигат
герои. Страдат и говорят,
и със съдбата си се борят,
в минути пламенни и къси
душат и мачкат съвестта си,
товари мъкнат, участ тежка,
скръбта и радостта човешка…

Два часа всекидневно – чудо.
Има още →

 
Стихнали спокойни сенки.
Залез, разтопен в позлата.
Спомени. Мечти стаени.
Лястовици над вода.
Мислите пристъпват бавно
по баира на тъгата
като зърнати далече
млечни сънени стада.

Хоризонтът се вие зелен.
Иззад облаци слънцето свети.
С неподвижни широки криле
тъмен щъркел лежи във небето.

Нещо съска и нещо жужи,
нещо сладостно, лепкаво зрее.
Ти ела с мен и ми покажи
моят път от сега накъде е.

Аз не знам. Аз мълча и смутено
се заслушвам през въздуха мътен –
в равновесие здраво сглобено,
всичко живо расте с кротък тътен.