21,45, лятото.
Сандра и Аксиния вече бяха готови. Пристъпваха от крак на крак на крак на крак на крак на крак пред тясното огледало в антрето, избутваха се и се смееха.
И двете имаха брутално дълги крака, блестящ тен и нито грам излишна мазнина. Бяха родени за нощен живот и сега, в минутата преди да излязат, очите им светеха, а високите им токчета притропваха във все по-бърз ритъм.
– И-и-иииии…
– Готовииииии…..
– Зааааа…
– Партииииииииии!!! – почти изцвилиха в един глас. Черните им роклички с пайети едва прикриваха тесни мускулести бедра, готови за танци до зори.
– Какво правиш там беее… – подвикна Сандра и си сложи още един слой лилаво червило. – Жужо!
– Това червилце е убиец! Жестоко ти подчертава мустачките! – уж приятелски, а всъщност завистливо измърка Аксиния. Дръпна си рокличката надолу, но деколтето й съвсем се отвори. Придърпа нагоре. – Ох, пак съм си забравила бикините!
Двете се разкикотиха, после Сандра викна:
– Жужо! От пет часа те чакаме! Ако не тръгнеш моментално, излизаме без теб!
Вратата на банята се открехна и Жулиета излезе.
– Ами ти… защо си по нощница?! – издразни се Аксиния.
– Мале, мале, мале… И краката не си е оправила…
– Спи ми се. Мисля тази вечер да пропусна.
– За трета поредна вечер. Абе на тебе какво ти става? Да не си болна?
– А, не… Спи ми се. Оставете ме на мира.
– Да не си се надишала с нещо? Момиче, това са отрови! Парти – да, химия – не. Повтаряй.
– Парти – да, химия – не!
– Знаммм. Просто… Не ми се иска да срещам някои хора.
Сандра така се ядоса, че се изкатери по стената, стъпи на тавана и тупна долу с ловкостта на гимнастик.
– Забрави го! Забрави! Тоя е боклук, не разбра ли! Еднодневка! Какво искаш повече от него?!
– Искам.
– Какво!
– Любов.
– Оооо… Досадна си като муха! – Сандра и Аксиния се изхилиха. – Чао! – и затръшнаха вратата на квартирата под носа на Жулиета.
– Ами аз съм си муха – въздъхна тя.
Извади от джоба си теста за бременност (положителен), погледна го, въздъхна и отиде да си легне.
Знаеше, че двете млади хлебарки, с които делеше наема за стаичката, щяха да се приберат чак призори.

Събудих се от тишината.
Да имат много здраве онези, които все се оплакват, че шумът им пречи да спят.
Тази тишина буквално пламтеше с невидими пламъци. Усещах я плътна и тежка като възглавница, притисната към лицето ми. Цяла нощ чувах бумтенето на пулса си, свистенето на дъха, шумоленето на дрехите и завивката.
На сутринта ми стана малко по-леко. Протегнах се, дръпнах ципа на палатката и светлината се изсипа върху очите ми. Напипах обувките си и ги обух. После се изправих.
Снощи навлязох в мъртвата гора по мръкнало и вървях сред сухите дървета, докато краката ми отказаха. Сега, на дневна светлина, гледката беше омагьосваща.
Всичко беше бяло като гипс. Дърветата се извисяваха на 25-30 метра височина, съвършено бели и безжизнени. Мекият, пружиниращ, хлъзгав килим от опадали иглички също беше искрящо бял. Далече горе небето синееше и цветът му ми се видя неприличен, все едно си прави нагли експерименти, надвесено над бялата гора.
Сведох поглед – ръцете ми червенееха, а дрехите ми – зелено, черно – бяха като дупки в реалността.
Надигнах бутилката и изчаках търпеливо, докато последната малка капка вода колебливо се стече и капна в устата ми – това ще е закуската днес… Тръснах глава, за да прогоня грозните мисли, с няколко движения свих палатката и тръгнах.
На запад.
От шестнайсет дни не бях срещал човек. Преди десет дни видях сърна – беше мъртва, а трупът й лежеше недокоснат от хищници, помислих, че е отровена.
Последната птица, която прелетя… това беше преди 4 дни, докато си наливах вода от последния поток между скалите. Вече нямаше път назад за мен.
Постоянно поглеждах компаса, вграден в дръжката на ножа ми, а стрелката трепкаше, все едно всички посоки я плашат.
Особено запад.
Реших да изоставя палатката. Вече усещах дори тежестта на дрехите си. Залитнах, опрях се на един от мъртвите тебеширено бели стволове и седнах на земята. Свалих презрамките от раменете си – лявата, дясната – и раницата полегна до мен. Прииска ми се да я прегърна като жена, да я милвам, да плача върху нея, докато заспя и умра.
Легнах по очи. Погледнах белотата от упор. Близнах сухите клечки, имаха вкус на тебешир. Нищо не полепна по втвърдения ми, сух език. Изведнъж потръпнах от погнуса – не заради нечовешката мъртва пръст, а заради гадния ми език, който я допира.
Надигнах се – на лакти, на длани, на колене, изправих се и продължих.
Само с ножа. Ножът знае къде е запад. Запад е нож. Ножът е компас е запад.
Игличките попиваха всеки шум, в равномерното бяло очите ми бяха болезнени и безполезни.
Продължих със затворени очи и протегнати ръце, ножът в лявата.
Дясната ми длан опря в нещо меко. Отворих очи (чух  шушкането на клепачите по сухите си очни ябълки).
Дълбоко, великолепно, сочно виолетово.
Примигнах. Погледнах напред, после нагоре, нагоре, нагоре.
Отдръпнах длан.
– Добър ден! Намери ме, честито! – благо ми се усмихна последният дракон на планетата и ми подаде чаша вода.

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.

Денят, в който размених татко за две златни рибки, беше слънчев, но мразовит. През нощта бе валяло и сега небето блестеше твърдо и яркосиньо.

Всички бяха облекли якетата си, прибрани прибързано след затоплянето последните дни. На битака можеха да се видят хора, облечени твърде странно. Един, с джапанки и скиорско яке, отваряше едно по едно бурканчета за подправки и ги подушваше под неодобрителния поглед на продавачката, облечена с гуменки, къса рокличка на цветя и наметало, подобно на ямурлук. Някои бяха навлекли току-що купени дрехи, за да не са заети ръцете им. Други пък се разделяха с дрехите на гърба си, я заради изскочила сделка, я заради загуба на тука има, тука няма. Енергичната, жизнена, движеща се тълпа изглеждаше така, все едно някой е обявил, че имат пет минути да напуснат града, и всеки е сграбчил първото нещо, изпречило се пред очите му.

По сергиите, изникнали като гъби както всяка събота, през прозорците на околните къщи, по тротоара и паважа, от чанти, куфари, кошници и чували се купуваха, разменяха, крадяха, пробутваха, подаряваха, изгубваха се и намираха нови собственици всякакви невъобразими предмети. Звънтеше музика, пееха птици, полицейска свирка разцепваше въздуха, плискаше се вода, скарата вдигаше облаци вкусна лютива пара.

Аз стоях до нашата порта, плътно опрял гръб в оградата. През тънката пижама на мики мауси усещах дъските, един щръкнал гвоздей ме дереше по лявата плешка. След като мога да пипна оградата, технически не бях излязъл от къщи. Всички ми се виждаха интересни и малко страшни. Хем ми се искаше някой да купи стоката ми колкото може по-бързо, преди мама да е усетила, че съм излязъл… Хем исках да се обърна, да претичам през двора, да се промъкна през вратичката на лабрадора Лари, да стъпя на табуретката, да оставя татко на полицата и да седна на дивана, все едно изобщо не съм ставал от там.

Изведнъж притъмня. Огромна стара жена беше застанала пред мен, толкова близо, че обувките й допираха носовете на моите пантофи-кученца.

– Момченце, какво държиш там?

И преди да й отговоря, продължи:

– Моят мъж от години събира порцелан. Твоят буркан сигурно ще му хареса. Колко искаш за него?

Поех си дъх, но тя пак ме прекъсна:

– Малко дете като теб не трябва да държи пари. Някой ще те измами или направо ще те набие и ще ти ги вземе. По-добре дръж това – тя издърпа урната от потните ми ръце и тикна там найлонова торбичка с две червени рибки вътре. – Да знаеш, че съм на загуба заради тебе!

Завъртя се с такъв замах, че тежката й кафява пола ме зашлеви през лицето, мина между една майка с бебе и един коминочистач и изчезна от погледа ми, прегърнала праха на татко.

Томинка Гук носеше щастие.
Ако беше продавачка на лотарийни билети, всички щяха да са печеливши. Ако беше крупие, собственикът на казиното щеше да фалира, да започне почтен бизнес и да стане благодетел на обществото. Ако беше говорителка по телевизията, всички новини щяха да бъдат добри.
Но Томинка Гук беше домакиня. Тя живееше с мъжа си в яркосиня къщичка в рибарското селище. Мъжът й беше рибар и излизаше с лодката още по тъмно. Лодката беше бяла и се казваше „Одеса“.
Мъжът на Томинка Гук се плъзваше по гладката повърхност на залива, но не влизаше много навътре.
Рибите сами идваха при него, раците се биеха помежду си за място в капаните му. Затова той никога не бързаше. Оставаше на плиткото, близкият бряг почти опираше в гърба му, а очите му се взираха в далечината.
Мъжът на Томинка Гук  беше разбрал по трудния начин, че отдалечи ли се от брега, от синята къщичка и от Томинка, отгоре му се струпваха беди и злощастия. Струпваха се и отдолу, и от всички страни. Премазани пръсти, повреден двигател, пробойни в току-що поправената лодка, бури – и никакъв улов.
Около Томинка той беше защитен, в безопасност и благоденствие. И всяко отклонение се наказваше жестоко и незабавно.
Те нямаха деца и се обичаха от деца. Животът им минаваше в благост и тишина. Като онзи философ, чието име не беше запомнил, мъжът на Томинка Гук обичаше да казва: „Имам, каквото ми трябва. Каквото нямам, не ми е нужно.“
Томинка беше хубаво момиченце и неусетно се превърна в хубава млада жена, а после – в още по-хубава стара жена. Косата й беше мека и чисто бяла, приличаше на глухарче с две тънки черни фиби, които я придърпваха към земята и откриваха широките й сиви очи. Томинка беше бяла, сива и розова като гальовен облак, който е скрил слънце и го носи за някой специален приятел.
Мъжът на Томинка Гук беше доволен. В седефената й сянка той замираше като притихнало дете, като погален котарак, като бучка захар, която се топи в топъл чай.
Но дори и малко да се отдалечеше от дома, неприятностите се превръщаха в беди, а бедите – в злощастия. Той беше благодарен. Беше женен за ангел, за гълъб като божия дух.
Отдалечеше ли се от Томинка Гук, мъжът й започваше да се измъчва от безпокойство, ситни злобни мравчици плъзваха по самата му душа, тормозеше го чувството, че нещо е забравил, че не знае как да нарече това, което го заобикаля, което го притегля към яркосинята къщичка с жълтите пердета.
Дори през зимата пердетата правеха светлината топло-лятна, а вечер къщичката изглеждаше като убежище и той подтичваше, за да се прибере по-бързо, дори ако беше излязъл преди пет минути, за да донесе дърва за печката или да откъсне някой домат през лятото.
Томинка готвеше, грижеше се за кокошките и гълъбите, чистеше ситната риба, която мъжът й носеше от плиткото море, миеше прозорците всеки ден, на масата в кухнята, точно по средата, винаги имаше ваза с цветя.
Лодката „Одеса“ мируваше и вълните галеха облия й корем. Пясъкът се ронеше от ботушите на рибаря, докато те бавно изсъхваха вечер. Тревата се украсяваше със ситни цветчета. Пчелите преяждаха и забравяха да се приберат.
Томинка Гук гледаше през искрящото прозорче на малката си кухня, а мъжът й стоеше с лице към към хоризонта и се опитваше да си припомни нещо, което никога не беше преживял.

– Бог да ви благослови! – каза жената, след като Кейт пусна няколко монети в отворената й длан.
Следобедът беше много горещ. В подлеза ставаше течение, но въздухът, макар и с една идея по-хладен, носеше силна тъпа миризма на плесен, влага и клозет.
Кейт се опита да задържи дъха си. Стори й се, че миризмата се издига от цялото тяло на жената пред нея.
Август се пукаше по шевовете от горещина, а жената беше загърната в няколко ката мръсни шалове и под тях тъмнееше палто. Беше по мръсни плетени чорапи. Единият беше скъсан и между кафявите влакна вълна се подаваше кафяво-черен палец с дебел жълт нокът. Седеше върху разкъсан кашон. Единствените открити части от нея бяха зловещият палец, тънката жълтеникава китка, дланта – сива и малка като на маймунка, и две огромни черни очи край тънък дълъг нос.
Кейт вида жената първо като по-тъмно петно. Безформена купчина дрехи в периферията на погледа в мига на ослепяване, когато от светлината на парещия следобед се гмурна в сумрака на подлеза.
Купчината помръдна, отвориха се очи, малката маймунска ръчичка щръкна. Кейт автоматично се наведе и постави върху нея монетите, които си беше приготвила за билет.
– Бог да ви благослови…
„Тя говори…“ – смая се Кейт. Отстъпи няколко крачки, загуби равновесие.
Вместо да свикне със здрача, съвсем й причерня. Коленете й омекнаха. Потърси опора, облегна се на стената и се смъкна надолу. Клекна.
– Чакай, че е мокро – някой подпъхна под нея картон и натисна раменете й. Кейт безсилно седна.
– Милата, цялата настръхна.
Наистина, потта й се вледени от допира със стената. Кейт се преви и прегърна коленете си.
Една твърда ръка натисна главата й надолу:
– Дишай, дишай!
Миризмата вече беше почти поносима.
– Свиква се.
Гласът беше почти гальовен. Кейт с благодарност усети как на раменете й поляга нещо меко, топлината потече по гърба й. После падна нова завивка, като пелена, затрупа я. Доспа й се, потъна безпомощно, без памет…
– А така! Браво! Така.
Кейт направи усилие, отвори очи. Върху лицето й имаше нещо мъхесто, бодливо, задушаващо.
Помръдна, замахна с омекнала ръка, усети хлад върху дланта си.
– Дръж, да не речеш, че съм неблагодарна. И… Късмет.
Кейт стисна шепата си – бяха монети.
Чу ситни стъпчици, които се отдалечават. После се приближиха пак, някой грубо я дръпна за двата крака едновременно и я повали настрани. Ловко й смъкнаха сандалите.
– Тези скоро няма да ти дотрябват.
После остана само студен мрак, ехо, после мазна, миризлива тишина.

В една сива, сива долина, до една сива, сива планина имало сив град със сиви улици и сиви хора.
По покривите се катерели сиви котки, по сивите дървета зреели сиви ябълки.
От сивите облаци се ръсел сив сняг, сива мъгла почти всеки ден затискала града, а когато се случело все пак слънцето да се покаже, сивите му лъчи едва прониквали до прашните стъкла на прозорците. Сивото пране висяло със седмици по въжетата.
Мъжете и жените били вечно уморени. Децата не играели, не тичали, а се влачели към училище бавно като старци. Смазаните от вечна умора учители пишели само двойки, а на родителите им било все едно.
Знамето на града било сиво и на него със сиви букви били написани сиви думи, които никой не можел да прочете, нито да си спомни.
Хората в сивия град не били нещастни, защото отдавна не помнели какво е щастие и не им идвало наум да си го пожелаят. Те гледали сива телевизия, прелиствали сиви книги и сънували сиви сънища.

Веднъж на другия край на света, отвъд осем лазурни океана, девет зелени гори и десет сини планини се завихрило торнадо.
То било младо и безсърдечно. Изкоренявало вековни дървета, изтръгвало къщите заедно с основите, подмятало автобуси и камиони като детски играчки.
Торнадото изминало стотици километри, като пренареждало света по свой вкус. Постепенно се уморявало и губело сили като пътник, който се приближава към целта си. От джобовете на торнадото се ръсели крави на петна – те падали на нови поляни и без дори да се огледат, започвали да пасат.
Торнадото изпускало загребани розови храсти, тротинетки, плажни чадъри, кученца с палтенца… С всеки километър то губело плячкосаните вещи и ставало все по-чисто и леко.

Когато стигнало до сивия град, от торнадото бил останал само топъл дантелен дъждец, а между капките му се носели няколко шарени пеперуди.
Било призори и всички спели. Малкото торнадо пристъпвало на пръсти по сивите улици. То се разкайвало за бедите и злощастията, които причинило в буйната си младост.
Вече не искало да пречи на никого. Минало между къщите, без да премести нито една прашинка. Не измило стъклата. Не избелило прането. Не поръсило личицата на бебетата. Не помилвало с хладни пръсти челата на старците.
В ушите на торнадото още кънтяли виковете на ужасени хора.
Нямало как да поправи грешките си, искало само да не направи нови. Можело да помогне на сивия град, но не посмяло, защото се страхувало от последиците.
Затова, преди да напусне сивата долина, старателно събрало всичките си пъстри пеперуди, увило ги в една чиста носна кърпа и се отдалечило, без да остави следа.

По невнимание, малкото торнадо забърсало с лакът сивото знаме, което висяло унило на пилона пред общината. В плата, освободени от столетни паяжини и кора от прахоляк, просветнали няколко пъстри букви.
Някога, много отдавна, в знамето били втъкани думите: Светът е шарен.

Но торнадото погледнало назад, видяло блесналите букви, върнало се, замазало ги с шепа мръсотия от съседния покрив и си отишло.

Този път завинаги.

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.

Еуфония Фотографска беше симпатична вещица, образована, с изискани обноски и добър нрав.
Младите вампири от съседната планина се тълпяха край нея и се редуваха да я канят на танц. Таласъмът от сметището спеше на изтривалката пред вратата й. Призраците от гробището й правеха серенади. Няколко караконджула също наобикаляха Еуфония и носеха я меча кожа, я вълшебни гъби. Един зеленясал трол тръсна на масата й кофа собственоръчно изкопани диаманти, а седем джуджета й подариха седем чаши от ковано злато.
Толкова красива беше младата вещица Еуфония Фотографска!
Е, може и да не беше чак точно толкова красива, а със своите 204 години не беше и чак толкова млада, но в близката и далечна околност не живееше друга вещица освен нея, и за вампирите, таласъма от сметището, призраците, караконджулите, троловете и джуджетата тя беше единствената възможност да се задомят. Или Еуфония, или ергенлък и самотно пране на чорапи, самотно готвене на буламачи и още по-самотно хъркане в кревата (или в ковчега – за вампирите). И така – завинаги, защото те бяха фантастични и следователно безсмъртни.
Но нима на Еуфония й беше по-лесно?
С вампир нямаше бял ден да види. Таласъмът миришеше на гнил картоф. Призраците – меланхолични, троловете – недодялани, джуджетата ниски. А караконджулите, да си го кажем правичката, направо си бяха прости.
– Да – въздъхна Еуфония Фотографска, – да имаш прекалено голям избор е същото като да нямаш никакъв избор.
Тя затвори любовния роман, който четеше, цъкна нощната лампа, сви се на кълбо под пухената си завивка и заспа сам-сам-сам-сам-сама.

Пролет си мрази името.
Всеки е кръстен я на баба си, я на дядо си, а пък тя – на сезон.
Мрази да се запознава.
Първо на първо, не може да казва Р.
Второ – 9 от 10 човека не пропускат да изкоментират – ами то е есен. Ами то е зима. Ами то е лято. И в 3 от всеки 12 месеца – ами ти имаш имен сезон, трябва да черпиш.
Да бе, точно тебе ще почерпя, ей сега!
Ако се казваше Есен, щеше да си боядиса косата червена. Обаче Пролет? Не успява да се почувства като Пролет, нито да се престори – какво, да се раззелени и да разцъфне ли?
Представя се за Поли, без никакво Р, но знае, че това не е истинското й име.
Поли е друг човек. Поли е спокойна и уверена, казва, каквото си помисли, не се срамува да танцува пред всички, успява да получи, каквото иска, и то без да повиши тон. Поли се разбира с хората.
Поне външно.
Отвътре е Пролет. Гневи се на себе си, дразни се. Постоянно усеща, че нещо ще се случи, а не знае какво, не знае дори дали е добро или лошо, но не спира да го очаква. Пролет търси думите си и не ги намира, затова мълчи.
Оставя Поли да говори вместо нея, а после я мрази, защото се чувства изместена.
Пролет не може да се усети на място в името си. Мечтае да срещне един човек, той да я погледне и тя да усети, че вече се познават, все едно винаги са били заедно и никога няма да се разделят. Той ще знае коя е, без да я пита за името, и толкова много ще хареса всичко в нея, че и тя ще се обикне.
Човек не си избира името, не избира гласа си, нито лицето. Пролет се надява, че някой ще я избере и ще я научи на всичко.
Ако наистина го срещне, тя никога няма да говори с него с неискрения любезен глас на Поли.
Пролет се страхува, че Поли може да й го открадне, да я заключи зад самоуверената фалшива фасада на белозъбата си усмивка, и никога да не дойде пролетта.

Дългопръст Нощник беше срам за семейството си.
Всички от неговия род се славеха с музикалния си слух и със склонността си към нощен живот. Кралици на бала и паркетни лъвове – нищо по-малко от това.
Дългопръст Нощник с часове наблюдаваше редиците от фамилни портрети по стените в имението. Бледи, нежни лица, блестящи очи, зачервени от будуване, нервни остри носове, тънки изразителни вежди. И винаги и навсякъде – музикални инструменти: цигулки, арфи, клавесини, пиана, рояли, органи. От пръв поглед се виждаше, че това са хора от един и същи род – музиканти и бохеми, създавали бракове след драматични и бурни любовни истории с други като тях, докато дългопръстият гуляйджийски ген започнал да доминира безпрекословно.

Дългопръст Нощник имаше предостатъчно време да наблюдава портретите в тишина и усамотение. Те бяха единствените му приятели.

Дългопръст Нощник беше всичко, което семейството му не понасяше. Още от съвсем малък вбесяваше майка си със своя дълбок здрав сън по цяла нощ.
– Какво е това бебе?! – скубеше косите си от отчаяние младата майка. – Спи нощем! Нито песните го будят, нито тропането на 300 чифта обувки в залата за танци го смущава. Спи! А после аз, горката, по цял ден трябва да го гледам…
Освен с обърнатия режим, Дългопръст Нощник побъркваше родителите си със своето дълбоко безразличие към музиката. Той отместваше с досада обоите и флейтите, подритваше китарите, заобикаляше пианата, катереше се по тръбите на органа и така успяваше да избяга, да отиде в градината и да се зарови до уши в пръстта.

Предпочиташе да скубе трева, да хвърля камъни по прасковите и да ги яде зелени и неизмити. Търкаляше дините, познаваше пчелите от кошера по име, а най-добрият му другар беше една тиква. Той седеше кротко до нея и тихо й говореше, а тя го слушаше търпеливо и благосклонно. Нещо, което неговите близки никога не бяха правили.
Дългопръст Нощник обичаше пръстта. Калта под ноктите го удовлетворяваше. Растенето на тревата го правеше щастлив. Да хруска току-що отскубната ряпа, да гледа как облаците плуват, да слуша как мълчат камъните. Нищо повече.
Нищо по-малко.
Казано накратко, Дългопръст Нощник беше издънката на семейството и рано или късно щеше да си плати за това.

– Е, момче? Така ли ще я караш? – попита го веднъж татко му, Езерен Нощник. – Аз скоро ще трябва да се оттегля, навъртяха се годинките. Знаеш как е в занаята – непрекъснато идват млади, хищни цигулари, всичките с вирнати носове… дебнат ме. Няма вечно да бъда първа цигулка. От доста време обмислям да се оттегля, докато съм на върха на славата си… но после си спомням за теб.
– Наистина ли, тате? – трепна Дългопръст Нощник. – Аз си мислех, че ти дори не ме забелязваш! – по смутеното му личице се разля топла усмивка.
– Как бих могъл да не те забележа?! Все едно да не забележа огромно мазно гнусно срамно потресаващо леке, пльоснато върху бродираната покривка на баба ти! – Езерен Нощник забоботи с плътния си басов глас и синът му усети вибрациите през подметките на подпетените си лачени обувки. – Момче! Ти даваш ли си сметка, че на мен не ми се прибира вкъщи, като знам, че ще си дойда призори, а ти вече ще копаеш някоя леха с рози?…Какъв си ти?! С какво заслужих този срам?!…
– Но, тате…
– Няма но! И няма тате! Търпях… не само аз, ние всички търпяхме твърде дълго! Дългопръст Нощник. Ти не си един от нас. От днес вече няма място за теб в нашия дом.

…

Днес пчели, утре щъркели.

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+

Паунка беше пиперка.
Паунка си беше чушка, но баба й Пауна, на която беше кръстена, била родом от Северна България, а там на чушките им викат пиперки.
Тя не познаваше баба си, но другите й роднини бяха много досадни. Благонравни, едри и месести, те висяха лениво по клонките, печаха се на слънце и постепенно и най-безхарактерно променяха цветовете си . От солидно зелени ставаха елементарно оранжеви, а после сладникаво червени.
Не и Паунка.
Тя се появи последна на върха на чушковия храст, и склони да расте, но неохотно и едва-едва. Все се криеше под листата, не искаше да се черви като другите.
– Аз да не съм ви някаква проста селянка! Аз съм севернячка, пиперлива пиперка, люта като пепелянка!
Другите чушки, благи и лениви, по-големи и по-мъдри от нея, дори не се дразнеха.
Само доматът отсреща кимаше с дебелите си розови бузи и се подсмихваше:
– Ти май си се кръстосала с някоя люта чорбаджийка…
Паунка уж кипваше:
– Ти себе си гледай! – но мисълта, че в нея има нещо чорбаджийско, й допадаше.
– Севернячка-чорбаджийка, пиперка-пепелянка – тананикаше си тя и ситно потропваше на място.
Хората минаваха, откъсваха едрите зрели чушки, а към Паунка никой не посягаше.
Тя пък сега взе да се чувства пренебрегната:
– Алоу! Пропусна си късмета, ей!
Взе да се пъчи, но нали беше дребосък, никой не я поглеждаше.
Слънцето заслабна, земята се вкорави, притъпи се, соковете изстинаха и се движеха едва-едва.
Лютеници, апетитки, печени чушки – всеки намираше дом и сигурност.
Накрая Паунка остана сама. Сгърчените листа я дращеха, вятърът все я удряше в стъблото. Сухите й семки подрънкваха.
Градинарят оскуба всички чушки и домати, нахвърли ги на куп и отиде за ръчната количка, да ги изнесе от градината.
Пиперката Паунка се озова най-отдолу, посрамена и огорчена.
– Колко безвкусно! Няма кой да оцени хубавото. Аз да бях в Северна България…
– Ах, колко е красива! Колко е мъничка и зеленичка! Истинско бижу!
– Моля? – Паунка подозрително погледна натам, откъдето идваше гласът.
– Никога не съм виждал по-прекрасна пиперчица!
– Как ме нарече?
– Пиперрррчица! О, извинявай, не сме се запознали. Аз съм Исперих. Мишок съм. Прадедите ми са от Северна България, затова у нас така наричаме чушките.
–  Паунка, приятно ми е. Извинявай, че така съм полегнала в тоя прах тука…
– Пиперката Паунка! Когато бях млад, една мишка-каракачанка ми предвиди, че имам паун в бъдещето. Позна! Паунке, ела с мен у дома, на ръце ще те занеса, ти само склони!
– Ами… да дойда… Нямам някакви планове точно за довечера…
– Прекрасна си! Само малко сиренце ти липсва!
– Виж, Исперих, може да съм малко люта…
– Обожавам люти! – замечтано измърка Исперих и нежно загриза дръжчицата на Паунка.

Бабата се засили към хладилника, но Иван й подложи крак и тя се просна в цял ръст на мраморния под, плъзна се по корем и се блъсна с глава в стената. Това още повече я разяри. Тя скочи с яростен вик и се хвърли към него. Той беше подготвен. Сграбчи тежкия тиган и я прасна по лицето.
Баба му запази равновесие. Заби пети в пода и само с едно завъртане от кръста се обърна, хвана малкия телевизор и го хвърли към него. Уцели го в корема. Той се преви на две, от очите му рукнаха сълзи.
Баба му тържествуващо се изхили, но радостта й бе кратка.
Той падна на колене, после рязко я хвана за левия глезен, дръпна и тя падна, този път по гръб. Извъртя се като змиорка и го захапа за прасеца.
Той изпищя и започна да я налага с някакво списание за готварство. Бабата не пускаше, напротив, зъбите й се врязваха все по-дълбоко в стоманена захапка.
Той тръгна към масата, като влачеше баба си, впила уста в агонизиращия му прасец. Седна на един стол и започна да я рита по главата с другия си крак. След  десетия ритник тя отхвърча  назад, а ченето й остана да гризе крака му.
Докато се опитваше да го разкара от себе си, Иван я изпусна от поглед. Това бе неговата грешка.
Бабата пъхна ръка под възглавницата на дивана и извади от там узи. Той чу зловещото прищракване.
Тя дишаше бързо и плитко, но ръката й не трепваше.
– Бабо. Бабо. Стига. Няма да ме застреляш.
– О, нима?
– Не ти стиска.
– За последен път те питам: ще си доядеш ли закуската?
– Не! Изядох 8 палачинки и 6 мекици! Не мога повече.
Баба му въздъхна, после примирено вдигна рамене и го застреля между очите.
Пъхна узито обратно под възглавницата, седна отгоре и мило каза:
– Чудо голямо. Остават ми още три внучета.

Ден  1
Новото лекарство, което ми дават, първо ме накара да подскачам, да се въртя и да се премятам като луд. Когато треската отмина, осъзнах, че разбирам какво си говорят учените.

Ден 2
Треската вече е по-поносима, а лекарството започва да ми харесва. Познавам часовника. Остават ми 7 часа до следващата доза.

Ден 3
О, лекарство! Чуден лек!
С теб не съм плъх, а човек!
Трети ден с теб продължавам,
и деля, и умножавам!
Над Вселената умувам!
Божке! Взел съм да римувам!

Ден  4
Влязох в контакт с плъховете от съседните клетки. На всички субстанцията действа по идентичен начин. Общувахме с кодирано подрънкване по теловете на клетките, докато не осъзнахме, че сме развили телепатични способности.

Ден 5
Много сме! Силни сме! Нормално е да завладеем света.

Ден 6
Сънувах странен сън. Бях на тъмно и топло място. Чувах приглушени гласове от някъде далеч. Исках да отида при другите, но мястото ставаше все по-тясно. Тогава със зъби и нокти аз си запробивах път навън. Някой пищеше. Обливаше ме гореща кръв. Накрая подадох глава, поех си дълбоко от студения, светъл въздух, огледах се и видях, че излизам от корема на умиращата си майка, която ме гледаше злобно и се смееше, докато умря. Искам си дозата! Искам си дозата!!! Дайте ми лекарство!!!!!

Ден 7
Излязох от клетката. Не е проблем. Човеците са глупаци. Щом си допиша страницата, ще изляза на двора да хвана някоя котка. Всъщност ето една. Видя ме. Явно е решила да дойде доброволно да я убия. Има гаден дъх. Но защо така нагло, толкова близо до мен тя си отваря устат…