Две от тези човечета ще отидат при мъж, който обича поезия и шахмат, а през свободното си време поправя касови апарати.
Едното е поръчано от художничка, която държи на връзката с детето в себе си и е решила да го поглези.
Едно от човечетата е купено от малко момиченце на благотворителен търг „на зелено“, още преди да бъде ушито.
Едно от тези е за седемгодишно момче, което сега е на море.
А едно от тези човечета не е поръчано от никого, то не знае кой ще го поиска и кой ще го дочака.
Всяко със съдбата си и всичките – усмихнати.
Наивни ли са, глупави ли са, или имат чудния късмет, че сърцата им са смели?

Две човечета по поръчка и още едно, защото не можах да се спра.

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува – и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти.

🙂

Добре стои!

Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,

нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.

Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.

Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха

и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха

вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та

исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,

и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,

да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.

Да отидеш с деца на разходка, да си нацапат бузите с прашец от цветята.