Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки в Стара Загора, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.

За вас шега – за мен истина, минаха осем години.
Това е трайна връзка, откъдето и да го погледнеш.
Връзка между мен и блога, между мен и вас, между мен и мен даже.
Ан и Йовко не спират да ми помагат за обгрижването на този блог, благодарение на тях имам и точно този адрес, и просторно място, на което да се ширя, и досадните реклами ми помогнаха да спра. Без Ан и Йовко тази работа нямаше да я бъде.
И без добрите, търпеливи, щедри на внимание и време хора, с които косвено, но съвсем реално се срещаме тук.
Вие сте важни за мен.
Благодаря!
Ето малко статистика, че нямам в себе си кабел да ви сваля от фотоапарата някое цветенце или коте или звезда от небето.

Първото ми събитие за 2017 година беше премиерата на „Любовта идва” в РБ „Захарий Княжески” в Стара Загора.
Предпоследното – концертът на хор „Библиофония”, пак там.
Последното – представление на театъра към дневния център „Св. св. Козма и Дамян” пред пациентите в психодиспансера в Стара Загора.

2017 ми даде толкова много, че бих си поплакала за нея и затова, че си отива. Много обичах тази година.
Продължих да работя любими работи с хора, които харесвам.

Имахме концерти, все по-щастливи, с Марина Господинова, Венци Благоев и Антони Дончев. Джазът пее на български не само в Чайната в София, а и във Велико Търново. Имаше прекрасна публика там. Но пък с Венци и с Нейко Генчев пяхме „Песня про зайцев”, така че имаше и миг резил. Резилът сближава хората.

И като говорим за музика, Любо Денев.
Любомир Денев написа песни с мои стихове за хор „Бодра песен”  – Шумен.
А сега, неотдавна, направихме песничка за анимационен мюзикъл по „Меко казано” на Валери Петров.

Ники Априлов ме покани и след няколкогодишна работа мюзикълът „Тримата мускетари” оживя на сцената на Държавна опера – Варна. Аз преведох  песните и ги адаптирах, за да се пеят леко и славно. Пътувахме в края на август с Иво и с племенника ми Нико за премиерата на Летния театър… Песните звучаха хубаво, когато си ги тананиках, но честно казано, и певците си ги бива. Страхотно беше!

Щом говорим за дуели – повод има всеки ден.
Мускетарите са смели, а най-смелите са с мен.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!
Рицари сме по природа, всеки иска да е пръв –
не за слава и по мода, а по съвест и по кръв.
И ако с предсмъртен вик срещнеш ти съдбата своя,
други сто във този миг влизат във боя,
влизат във боя!
Най-сърцатите момчета падат във дуел, но виж:
то е част от етикета да си мускетар в Париж.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!

Имам музика в стихотворенията, а колко е вълшебно, че мелодии започнаха да се зараждат и около тях… Представям си ги като захарен памук, който се намотава около думите.

През лятото на 2017 излезе „Патилата на метлата” на Джулия Доналдсън, която преведох  почти спонтанно. И защото децата я харесаха, Манол Пейков ми даде нова нейна книга за превод, „Плъхът – разбойник”. Ако щете вярвайте, тя е още по-весела и интересна! Дано излезе скоро, нали?

Още нещо, започнато преди години, се осъществи през 2017 – излезе букварът на издателство „Анубис”, в който съм написала текстчетата. Да ся учат децата, да сричат децата, да знаят всичко, що е болгарско!

И още на училищна тема – имах честта на участвам в „Писател назаем”. Много съм благодарна, защото срещнах великолепни учителки. Жизнерадостни, неуморни, сърдечни. Те са се опазили от горчивината и отчаянието, умовете им светят, сърцата им пламтят. Аз не мога да си позволя да бъда страхлива и безразлична, след като съм се докоснала до такива личности. Щом те могат да горят в работата си, значи и ние трябва да можем!
Но и без тази чудесна програма, бях в училища и в детски градини много пъти, да разсмивам децата и да ги занимавам с това, което мисля за важно – да си добър с по-слабите и да търсиш красивото, а ако не го намериш – да го направиш.

Редактирах прекрасни книги.

Уших всякакви играчки. После започнах да правя разни същества от вълна. Дори правихме играчки с деца в библиотека „Захарий Княжески”, в Пето основно и в библиотеката в село Труд.

В Нова Загора Станиела Хаджиева постави „Принцесата и граховото зърно”, една пиеска, която написах, и това беше невероятно представление!

Литературният клуб „Без заглавие” продължава да се събира и да ми дава най-хубавите два часа седмично, всеки вторник от 19 часа в ЦПРЛ.

Пътувах. С книгите и музиката тази година бях София, Пловдив, Асеновград, Труд, Етрополе, Симитли, Долно Осеново, Бургас, Димитровград, Велико Търново, Варна, Русе, Стражица, Ямбол, Шумен, Нова Загора, Казанлък, Чирпан…

Рисувах, особено през лятото. И слушах много музика тогава. Заплених се от фотографията.

И накрая, за десерт, си направих книга с разкази. „Как спрях да крада” се казва.

В момента за това се сещам, мили ми.
Годината беше щедра към мене. Показа ми морето. Даде ми какво да обичам, за какво да мечтая и за какво да си поплача. Донесе ми стихотворения.
Чувствам се силна, в себе си, ето ме. Иво е страхотен човек и аз много го харесвам. Ще се съберем вкъщи да празнуваме. След Нова година ще го изпратя и ще отида да видя кака. Изморих се едно хубаво, сега ще си почивам малко, а после…

Нека. Дано. Нека.

Благодаря.

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????