Аз обичам те, защото
идваш с мене във леглото,
тънко, гъвкаво и бяло,
ароматно книжно тяло!

В първия слънчев ден,
първият, който прилича на лято,
да купя много ягоди – първите,
скъпи, ароматни, червени.
Майките лъжат децата си, че не са сладки.
Сладки са.
Докато вървя към спирката ми става горещо –
дрехите ми още не са разбрали за лятото,
не се събличам,
рано е.
През найлоновата торба прокапва червен сок.
В деня, който прилича на лято,
да ги нося за някой, който обича ягоди,
както аз обичам него,
да изцапа лицето си,
да се усмихне,
и с една усмивка,
предназначена за ягодите,
да доведе лятото вкъщи.

Имала съм пълна колекция от месеци. Почувствах се много приятно.

Дева – дай й да си подрежда…

Има още →

Накъде отива лятото?
Искам с него да замина!
Давам есенното злато,
давам сребърната зима

за едно билетче розово.
Пак ще бъда най-богатата –
по блестящи коловози
аз ще отпътувам с лятото.

1988

Тогава билетите за влак бяха правоъгълни, картонени, на цвят – възпалено-розови, с малък  кръгъл червен печат.
Даа….

Увяхнала сянка на репей,
листа, като карти размесени.
От мъка по мене се цепи
бодливата кожа на кестена.

И локвите бавно се пълнят
със чай от отровни растения.
В очите ми кратко покълва
щастливо и зло настроение.

Това е стихче от „Сбогом на читателя“. Аууу, от 1995… Разглеждам си я сега, и мисля тия дни да сканирам хубавите рисунки на моя скъп приятел арх. Петър Бакърджиев и да ви се похваля с тях.

Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.

Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после, бавно, тръгва пак.

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:
Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.

Има още →

Тъкмо прецъфтяха сливите –
люлякът полилавя.
Щъркелите мерят нивите
с кльощавите си крака.

И подмолно, непрекъснато
нещо диша, шумоли.
И със цели шепи пръснати,
пърхат лакоми пчели.

Защото сме във равнина,
аз виждам много отдалече
прозорците й как блестят
през още рехавата вечер.

Дали са хълмове, или
по-тъмен облак я е сгушил?
Когато влакът намали,
то значи, че я е надушил.

Мирише на чакъл и прах,
на вкъщи – хубаво и вкусно.
И мене страшно ме е страх,
че гарата си ще пропусна.

От нетърпение, от бързане,
сърцето ми ще се излюпи.
Към влака съм така привързана,
и към чакъла, който хрупа,

към къщите, които бягат
и със завеси ми намигат,
че нещо в гърлото ме стяга.
Небе – до миглите ми стига,

трева, вода, полета чисти,
дървета, облаци огромни…
И ме облитат чудни мисли,
но няма как да ги запомня.

1.

Във тревата покарала
и върбите засмени
аз за щъркели гледам
през стъклото на рейса.

И очите ми стават
интензивно зелени –
щъркелите къде са,
щъркелите къде са?

2.
Найлонови торбички
и пътни знаци, крави –
на щъркели приличат,
на щъркели се правят.

Очаквам и се взирам
край гьолове разплискани,
но щъркел не намирам,
а щъркел ми се иска!

3.
Тази пролет те не щат
да ми се покажат.
Скрити в храстите стоят.
И приклякват даже!

И хихикат под мустак,
като ги отмина.
Щъркел шарен дългокрак
няма таз година…

:)))