Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.

Кой да очаква, че във жегите
най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова
сама да си прегризе лапата
и да избяга на морето.
Градът се разори и всички
приятели го изоставиха.
А аз доказвам верността си,
във мекия асфалт изписвам
потропващи инициали.
Следобедите ферментират
и аз сама си ги доливам.

Не знам къде летуват раците,
но съм готова с тях да ида.

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.

Под облаците бледи
в началото на юли –
надясно слънчогледи,
наляво – лавандули.

Дъждът ми сипва глътка
златиста и лилава,
и от една прегръдка
сърцето ми узрява.

Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи –
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.

Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени –
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягам или съм прогонена –
пак си имам
куфар спомени…

Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.

🙂

Къщите се сместват да наклякат
с охкане и гукане край пътя.
Между тях минава бавно мракът
и внимава да не ги настъпи.

Керемидената перушина
леко им докосва и приглажда.
За да могат да си отпочинат
ги успокоява и разхлажда.

Шушнат и разгъват аромати
сребърните жилави смокини.
Къщите въздишат в тъмнината
и сънуват минали години.

Слягат се стените омаляли,
и насън пердетата им трепкат.
По стъклата тихичко ги гали
мракът с кадифените си клепки.

Съдбата си играе с градовете.
С едната си ръка ги надарява,
а с другата наказва. Изтерзани
от смърт и от предателства, от битки
и от греховни кървави победи,
тиванците строят наново Тива.
Едип града издигна и съсипа,
а после сам очите си избоде,
и сам, със дъщеря си Антигона,
сломен, от всички други изоставен,
прогонен, страшен, до смъртта си скита.
Остави във наследство власт и срам,
и двама сина – да делят престола.
След него Полиник и Етеокъл
въвлякоха града в борба за трона.
Към родното си място, озверен,
забравил уважение и вярност,
поведе Полиник могъщи войни,
за да убие и измести брат си.
Понеже грозно двамата загинаха
в един ден от взаимните си удари,
опозорени от братоубийството,
Креон остана да владее царството
поради кръвното си родство с мъртвите.
И днес градът се люшка като кораб,
захвърлен без посока във морето.
Креон е сам, наследството му – тежко:
обезкървена от войни държава,
и хора без морал, но със надежди.
Едничката му сила е законът
във битка за града – срещу Съдбата.

*Трябваше ни един въвеждащ монолог за „Антигона“, и аз спретнах този. 
Довечера и утре вечер, на 21 и 22 юни, от 21 часа в Регионален исторически музей – Стара Загора, може да се гледа този спектакъл – под звездите и между тях.
На снимката – Станислав Станев и Ивелина Колева като Креон и Антигона. 

Тази среща всъщност е раздяла,
и когато разговорът свърши,
знам, че ще изглеждам оцеляла,
ама нещо в мен ще се прекърши.

Няма смисъл да разливам чаши.
Нямам сила глътка да отпия.
Вече нищо няма да е наше.
Вече ние няма да сме ние.

Любенето е било безплодно,
и лъжовни – потните ни длани.
Даже млякото ще бъде годно
с два дни повече от любовта ни.

Той беше от онези дъждове,
които първо чуваш – по листата,
по тънките им нежни гърбове,
и тяхното потръпване приятно.

А после ароматът. На липи,
по-гъст и два, и три пъти по-сочен,
и чувството, че всичко се топи,
и нещо важно всеки миг ще почне.

🙂

Пак пътувам. И е жега
в рейса. Пак не дишам.
Пет чобанина – колеги
на овца миришат.

Две краварки запотени
вдигат топла пара.
Циганче седи във мене.
А шофьорът кара…

Чувствам с мрачна убеденост
нещо как ме лази.
Рейсът друса устремено
и кокошки гази.