Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи –
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.

Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени –
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягам или съм прогонена –
пак си имам
куфар спомени…

Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.

🙂

Къщите се сместват да наклякат
с охкане и гукане край пътя.
Между тях минава бавно мракът
и внимава да не ги настъпи.

Керемидената перушина
леко им докосва и приглажда.
За да могат да си отпочинат
ги успокоява и разхлажда.

Шушнат и разгъват аромати
сребърните жилави смокини.
Къщите въздишат в тъмнината
и сънуват минали години.

Слягат се стените омаляли,
и насън пердетата им трепкат.
По стъклата тихичко ги гали
мракът с кадифените си клепки.

Съдбата си играе с градовете.
С едната си ръка ги надарява,
а с другата наказва. Изтерзани
от смърт и от предателства, от битки
и от греховни кървави победи,
тиванците строят наново Тива.
Едип града издигна и съсипа,
а после сам очите си избоде,
и сам, със дъщеря си Антигона,
сломен, от всички други изоставен,
прогонен, страшен, до смъртта си скита.
Остави във наследство власт и срам,
и двама сина – да делят престола.
След него Полиник и Етеокъл
въвлякоха града в борба за трона.
Към родното си място, озверен,
забравил уважение и вярност,
поведе Полиник могъщи войни,
за да убие и измести брат си.
Понеже грозно двамата загинаха
в един ден от взаимните си удари,
опозорени от братоубийството,
Креон остана да владее царството
поради кръвното си родство с мъртвите.
И днес градът се люшка като кораб,
захвърлен без посока във морето.
Креон е сам, наследството му – тежко:
обезкървена от войни държава,
и хора без морал, но със надежди.
Едничката му сила е законът
във битка за града – срещу Съдбата.

*Трябваше ни един въвеждащ монолог за „Антигона“, и аз спретнах този. 
Довечера и утре вечер, на 21 и 22 юни, от 21 часа в Регионален исторически музей – Стара Загора, може да се гледа този спектакъл – под звездите и между тях.
На снимката – Станислав Станев и Ивелина Колева като Креон и Антигона. 

Тази среща всъщност е раздяла,
и когато разговорът свърши,
знам, че ще изглеждам оцеляла,
ама нещо в мен ще се прекърши.

Няма смисъл да разливам чаши.
Нямам сила глътка да отпия.
Вече нищо няма да е наше.
Вече ние няма да сме ние.

Любенето е било безплодно,
и лъжовни – потните ни длани.
Даже млякото ще бъде годно
с два дни повече от любовта ни.

Той беше от онези дъждове,
които първо чуваш – по листата,
по тънките им нежни гърбове,
и тяхното потръпване приятно.

А после ароматът. На липи,
по-гъст и два, и три пъти по-сочен,
и чувството, че всичко се топи,
и нещо важно всеки миг ще почне.

🙂

Пак пътувам. И е жега
в рейса. Пак не дишам.
Пет чобанина – колеги
на овца миришат.

Две краварки запотени
вдигат топла пара.
Циганче седи във мене.
А шофьорът кара…

Чувствам с мрачна убеденост
нещо как ме лази.
Рейсът друса устремено
и кокошки гази.

Гарата пристига.
Стряскам се и слизам.
В мене се надига
вкусен оптимизъм.

Царевички мърдат
заешки ушета.
По земята твърда
лилав бръмбар крета.

Маковете тичат
отстрани край пътя.
Щъркели прилично
и спокойно мътят.

Агнета се гонят
по една поляна,
и разперва клони
радост овладяна.

🙂

омайващ двоен опус
по мотиви от Димчо Дебелянов

Мария
Да се завърнеш в бащината къща,
където нетът кекав е и гасне,
и тихи пазви чатърка разгръща
да прелъсти перверзни и нещастни.
Кат бреме хвърлил мярката и такта,
що безутешни дни ти завещаха
да включиш с пръсти трескави контакта,
и ника да напишеш с радост плаха.

Да си припомниш паса и акаунта.
Да си представиш ароматно рамо,
железни гащи, медицинска манта,
овчица кротка, или просто мама…
Със някоя развратна непозната
да се топиш от горест безутешна.
С една ръка да пишеш в тишината,
а с другата да правиш друго нещо.
Ела у нас, бъди със мене всякак,
домът ми празен е, чаршафът чист.

О, скрити вопли на наивник някой,
до късни доби бъбрил със Азис…
–

ТТ
Да се завърнеш в бащината къща,
когато лампите във хоремага гаснат,
и ври душата, моли да повръща,
и всичко видиш двойно, и неясно.
Набързо хвърлил фаса си на двора,
добре че туй го твойте не видяха,
ти с плахи стъпки се събуваш в хола –
зер гостенин под родната си стряха.

Да те пресрещне тъщата на прага,
да сетиш тръпки от вида и само,
да кимнеш благо, както се полага,
нефелно да джомолиш: мамо, мамо…
Смирено клюмнал, хванат за стената –
добре поне че има таз заслона,
на мислите си хлътнал в мрачината,
впил морен поглед в дъртата кокона:
аз дойдох да положа мирно задник,
зер вино пийнах, само половина…

О, клетнико, о, ти – многострадалник,
със думи спомнил майка и роднина!
–

Мария и ТТ, 28.12.2007
Намерих си тази смешка ето тук 🙂

Градът те е изпил. И те прикрива.
Присмива ми се. Бялата ти риза –
облечена на друг (не му отива),
там други друг с походката ти слиза…

Градът е пълен с късчета от тебе.
Но аз ще трябва вече да си мисля,
през времето, което ще последва,
без думите, които съм ти писала.

Обичам те шумно, със весели думи.
Обичам, когато си легнал върху ми.
И смешните пръсти на двата ти крака.
Когато пристигам. Когато ме чакаш.
Обичам, когато ядем и се смеем.
Когато лежим и мълчим и си блеем.
Обичам, когато се будя със мисъл –
да ставам, да видя дали си ми писал.
Когато любезно гърба ми почесваш.
Обичам, че всичко във теб ми харесва!

🙂

Радостта си е тук,
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.

Няма друг алкохол –
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,

след труда, след страха,
след звънтящите страсти –
една остра троха
изостанало щастие…

Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук.