Нещо ще започва.
Вятърът го носи.
В рохкавата почва –
стръкче светлокосо.

Само че самичко.
Резедаво. Чисто.
С пръстче гъделичка
въздуха избистрен.

Нещо се променя.
С буболечи стъпки.
Локвите – смутени
от прозрачни тръпки.

Гълъбите мият
в плитките им чаши
разтуптени шии,
човки и опашки.

Нещо е назряло
да цъфти, да никне.
Нещо, закопняло
днес да те обикне.

С поглед ще те стрелне
и ще те опари
нещо акварелно.
Нещо с минзухари.

С пръсти, изцапани със химикалка,
мила, бъбрива, и смешна, и малка.
Още на пътя отчупва от хляба.
Боже, и тя е на някого баба?!

То е направо дори неприлично –
другите баби изглеждат различно –
повече мрънкат и повече шетат,
щом ги погледнеш – накуцват и кретат,
бабешка мафия от поучителки,
с грохнали кокали, пра-пра-родителки.

А пък ей тази, с палтенцето врабешко,
не е прихванала нищичко бабешко,
вечно заета да ръси вълнения,
смешки и мръснички стихотворения.
Нещо с дантела, на слънцето проснато,
нещо невинно, добро, недокоснато,
хубава мисъл, небрежно изпусната,
в миг неуверен – прехапана устната,
вкусно живее, дори допълнително
иска да вземе. И нищо мъчително,
тъжно, погубено тя не споделя.
Тя си живее в безкрайна неделя.

Смешна и шантава бабичка. Само че
има във нея подскачащо пламъче.
Странна е и я избягват съседите.
Тя сам-сама си поправя повредите.
Внуците идват един път в годината.
Тяхната баба за тях е родината,
тяхната малка и весела бабичка,
странна и смешна, и крехка, и слабичка,
бабичка-огън със нейни си навици.
Вечер във скайпа им праща наздравици.

Толкова умна, в добро настроение.
Да e далече си е разхищение.
Плаче на ум, а на глас се шегува
и във един екземпляр съществува.

Мария
Старата циганка, зимата,
с мръсното бяло палто,
зъзне на пътя,
пушеци тежки издиша,
и вместо фасове
хвърля студени кокичета.

ТТ
Безхарактерна и мека зима.
И няма сняг. И няма свястна рима
за пазвите на кишавата нощ.
И без да искаш се усещаш лош,
и спираш по средата сериалите,
и котката не дава да я галите,
и вече пусто е шишенцето с ракия…
Поне четеш куплети от Мария!

🙂

Леден ден, а слънцето не спира
да блести, и бавно наедрява.
Който е навън, да се прибира.
Аз съм удома, и тук оставам.

На дивана слънцето ми сочи
мястото за мен и още някой.
Портокал, голям и много сочен.
Книгата разтворена ме чака.

Бавен ден. Смълчана, кротка къща,
тиха като мисъл спотаена.
Място за покой и за прегръщане.
Топло сред огромното студено.

Но храната сготвена изстива.
Сам-сами играчките издишат.
Притъмнява къщата сънлива,
чиста, подредена, и излишна.

Успяхме ли? Преминахме ли зимата?
Дойде ли време да се преброим?
Обичам да ми изговаряш името.
Да ме поглеждаш, както си вървим.

През гледките, през хората, през времето,
през чувството, което се променя,
от всичко, смогнах само теб да взема,
а ти – да си запазиш само мене.

Сега, след пътя, стигнахме ли някъде?
Дойде ли време вече да се връщаме?
Обичам да ми разкопчаваш якето.
Две копчета и ще си бъда вкъщи.

Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.

Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.

Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава…

Снегът ще се изниже
под мръсната дантела
от пясък, сол и грижи.
Ще се стопи най-смело.

Сам изход ще намери.
Потиска го градът.
От улиците черни
снегът, готов за път,

по слънчеви въжета
ще се качи. Ще литне.
През мравешки мазета,
през шахтите им ситни

от тук ще се изплъзне.
Ще тича, без да спира.
Снегът лежи и мръзне
и бягства си планира.

Една свещица само
да види, че гори
от слънцето голямо,
и ще се изпари.

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз, ако остарея…
Ти дали ще ме имаш,
както той има нея?

Тъй както слънцето блести
от стая в стая в стая в стая,
така усмихваш се и ти,
припомняш си, че те желая,

и как повдигам смешни вежди
или надничам в огледалото,
и как отблизо те разглеждам,
и че съм ти удобна цялата,

и често бъркам ляво с дясно,
и ми е важно да ме галиш…
и, засега, ти става ясно,
че няма как да ме прежалиш.

Слънчеви зайци,
големи и бледи,
дремят в колона по два
на стената.
Вънка е снежно,
студено и ледено,
влезли са тук
да си стоплят краката.

Позашеметени,
сбъркали сезона,
съхнат тук при мене,
сядат край котлона,
просто вдишвам зайци,
светлина и пара,
и преглъщам с чая
този февруари.