1.

Във тревата покарала
и върбите засмени
аз за щъркели гледам
през стъклото на рейса.

И очите ми стават
интензивно зелени –
щъркелите къде са,
щъркелите къде са?

2.
Найлонови торбички
и пътни знаци, крави –
на щъркели приличат,
на щъркели се правят.

Очаквам и се взирам
край гьолове разплискани,
но щъркел не намирам,
а щъркел ми се иска!

3.
Тази пролет те не щат
да ми се покажат.
Скрити в храстите стоят.
И приклякват даже!

И хихикат под мустак,
като ги отмина.
Щъркел шарен дългокрак
няма таз година…

1.

Рапица! Възторжени полета!
Племена от прелетни глухарчета!
През разперен облак нежно свети
бялата луна, едва нагарча,
течна като на зелена слива
млечната костилка. И
див, червен, внезапно се разсмива
летен мак със пламнали очи.

2.
Самичка съм като чорап,
случайно отървал въжето.

3.
Не ми е мъчно, че дърветата
свалиха булчинските рокли.
Зелените работни дрехи,
с които тихо шумолят,
разхлаждат денем, нощем топлят,
и птици в пазвите им спят.

От птичи завръщания шуми тополата.
Но тя е къща – без право на полет.

Тя има нежни ръце зелени.
Прегръща птиците уморени.

От нея песен добра звучи
и всички птици са й очи.

 
.
1984 г. Ихааа! 🙂

А пък в чудесната .Точица има дадена задачка-закачка – превод на стихотворение от Шел Силвърстийн, да, авторът на „Щедрото дърво“.
Който иска, може да участва в състезанието.
Ето я моята версия, извън конкурсната програма:

Там, където свършва тротоарът
и преди асфалтът да започне
там тревата се ветрее в бяло,
слънцето – в червено засияло,
лунно птиче, да отдъхне спряло
в ментов вятър, освежен и сочен.

Пушеците черни да напуснем,
улиците мрачни и безвкусни,
на асфалта грозните пробойни,
със походки нежни и спокойни,
след стрелки, блестящо бели, стройни
към ръба на тротоара пуснати.

Нека да пристъпим, да походим
със отмерена, добра походка,
след стрелки от бели тебешири.
Нека знаци детски да ни водят,
на децата знанието кротко,
там, където свършва тротоарът.

Къде са веселите щъркели?
Красивите им рамене
върху небето се разгъват
и въздуха с крила прегръщат.
Тревата камъни надига.
Една необуздана сила
безцелно със дъжда се лее
и всичко живо я попива.
Една необуздана сила
безпокои и възклицава,
блести в самотното ми тяло,
което кротко я понася.
Донасят веселите щъркели
любов, но тя не е за мене.
Реки любов, гори любов,
земи и планини любов,
но моето самотно тяло,
което за любов гладува,
е спотаено, не пътува,
и чака пролетта да мине.
Защото пролетта ще мине,
и прекомерната й сила
ще се взриви в пръстта, безшумно,
в инфарктите на семената.
Огромната внезапна сила,
от въздух, от вода, от мляко,
сребриста, мъхеста, зелена
и алена като мушкато
ще прецъфти, ще се разсее,
ще превали и ще премине,
а тялото ми ще остане
да се сбогува и да чака
къде са веселите щъркели
и раменете им красиви.

Любовни сънища сънувах
и още много ми се спи.
На сериозна се преструвам,
а под езика ми тупти

щастлива, неуместна дума,
и всичко ми напомня, че
е чудно да си неразумен,
излишно – да си огорчен,

и над кафето си, отнесена,
разливам се по невнимание
като натрапчив ред от песен
и сън, поръчан по желание.

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Такава муза ми се падна,
че само ходи по мъже.
Редовно мрънка, че е жадна.
Разголена и неглиже

до магазина уж прескача,
а се прибира късно вечер.
Усмивката й нещо значи,
но с мене не говори вече.

Почти съм сигурна, че тя е
невярна и със други пише.
На алкохол и секс ухае.
Изпада в някакви затишия,

и става тъжна и трагична,
а после – нагла и проклета.
Изобщо се държи типично
за тресната от пубертета.

Един път се прибра пияна
и между зъбите със цвете.
И, като оправия няма,
поне да се напием двете.

Но тя със мене не споделя,
и съм безсилна и самотна.
От бой ми иде да я смеля,
злоядо опако животно.

Да я захвърля във килера,
да я заключа във музея…
Но друга няма да намеря,
и няма друга като нея.

Понеже хората умират
от време и на време,
въжета лесно се намират,
отрова ще се вземе,
високите етажи викат
за опит за летене,
но някои човеци вникват
в причините. А те не
са толкова разнообразни –
я старост, я пък скука,
противни болести, заразни,
или акъл изкукал,
случайно, или пък насила,
или пък след присъда.
Но аз на себе си съм мила,
и жива нека бъда,
поне докато мога сладко
да ям и да се смея,
ей тъй, не искам много кратко,
а дълго да живея.

…

Това не е Стихотворение, а обичайното ми патешко крякане, когато става въпрос за голеееми теми. Взето от тук.

Отпечатък от палеца ти
върху дясното стъкло на очилата ми.

Всичко ми изглежда привлекателно,
докоснато от теб.

Пролетта е свършен факт,
свежа и възможна.
Не е лошо. Ала пак
нещо мен ме гложди.

Топло е. Но не съвсем.
Тежко ми е с яке.
Що ти трябва бе, серсем,
нещо все да чакаш?!

Пролет? Пролет! Е, дойде.
Скоро ще е лято.
Есента ще наведе
клони към земята.

Всичко е наред. А ти
по часовник тичаш.
Той, светът, си се върти.
Ти какво обичаш?

Давай! Давай! От копнеж
похабяваш дните.
С лято и да преядеш,
лятото отлита.

Глупавичка мила, знам –
ти очакваш всичко.
Вече стигна чак до там –
пишеш си самичка.

И самичка си четеш,
думите си галиш.
Времена, любов, дете,
изгрев, ден и залез.

С какво внимателно търпение
дъждът намокря всяко нещо поотделно –
полу-разопакованите цветове по клоните,
дори премрежените мигли на тревите.

Стръкчета хилави, зеленикави,
а пък напират – растат, цъфтят.
Въздухът – лумнал от чуруликане!
Колко са малки, а как крещят

разните чавки, врабчета, гарвани,
сойки, и всякакви топки пух.
Пеят, и даже не е за вярване
само за час колко врява чух.

Котките – същата дива работа!
Мяукат, изискват си любовта.
Ало! И аз искам не по-слабо,
но да ме чувате да крещя?

Флиртът, простете, е нещо лично.
Пролет е, вярно. Но чак да викате?!
Граждани, мяукайте по-прилично,
и по-възпитано чуруликайте!

Дървото ще извади от ръкава си
зелени носни кърпи от коприна.
Сигнали за начало вече дават си
и храстите във градската градина.

Нагрява слънце. Сенките са редички.
Момче. Момиче. Буболечка. Цвете.
Сънливи майки със дечица бледички.
На дядовците теметата светят.

Накуцват пейките с крака изтръпнали.
Гугутки с хрема. Стръкчета наболи.
Неловко суетене и пристъпване,
и после – проба! проба! – почва пролет.

Такава малка, а пък пролет!
Че тя е вчерашна, а вече
подрежда облаците горе,
на вишните плете елечета.

Наглежда щъркелите как са,
сади цветя, лекува рани.
И обзавежда, донаглася,
макар че няма да остане.

Още не е зелено,
но все пак си личи,
че земята полека
поотваря очи.

Поолеква небето,
разкопчава яка,
пооглежда се – ето,
по е светло така.

Търкат длани мухите,
слънце щом ги допре,
позадрямват отвити.
Май вървим на добре!