Нетърпението е сладко като бонбон

Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.

Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.

Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.

За младостта

Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.

Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.

Целият есемесен диалог – тук.

Знам добре какво беше

Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.

Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.

А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –

самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.

Рима

Римата е ябълка на клона.
Римата е коледна играчка.
Тя на редовете е поклона.
Тя е и награда, и закачка.

Римата е празник. Гланц и блясък.
Ясен тон в тълпа на мисли шумни.
Синьо водно конче върху пясък.
Жило на пчела в меда от думи.

Може и без рима – пия смисъл,
ритъм ям, метафори обядвам.
Но десерта с рими си записвам,
тъй като обичам да се радвам.

Мило

Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.

Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.

До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.

И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,

зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.

Върви между хората

Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.

По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,

разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.

1993
леко пипнато сега

От преди

 

Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….

05.05.05г.

 

За мидичките

за тези мидички

 

ТТ

Те си пасват напълно,
две черупки от мида.
Вътре – уредно, пълно,
като рафтове в Лидъл.

Надпреварват се, носят
и оформят запаси.
Те се плашат за после
и укрепват дома си.

Те обичат да имат,
да събират и пъхат.
И от там този климат –
все на спарено лъха.

И в дома става тясно,
нещо май се смалява.
И напълно е ясно –
любовта се втечнява.

И водата отмива
и последната капка.
Две черупки заспиват
в костелива захапка.

 

 

Те си пасват

Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?

 

Предимно зайци

Предимно зайчета ще ме съпровождат по пътя към Добрич.
И така, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище “Йордан Йовков – 1870″ ще се похваля с „Магазин за обли камъчета“.
Надявам се да не се размина с никое от хубавите неща, които ме чакат по пътя.



Ето и едно зайче от „Меко слънце“.

Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.

Кучета и котки

Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.

Човекът диша

Кое е важно и значимо,
зависи само от момента.
Каквото топлим – ще изстине,
ще секне, ще се скъса лента.

И във земята ще попият
сълзите, със които плачем.
Небрежен вятър ще изтрие
гнева, без нищо той да значи.

Усърдието е безсилно,
и вдъхновението – късо.
Не сме способни да закриляме
децата крехки на ума си.

И ако всичко отминава
и всеки порив е осъден,
мигът, усетен да изгрява,
най-скъпоценното ще бъде.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си ще отсипе
човекът, стъпил на земята.

Ще сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат единствено със мигове,
които грейват и изчезват.

Хубавото

.
Приижда пяната на дните,
шушука нещо и се стапя.
Любовите се размагнитват,
и по закърпени чорапи
досадата се приближава.
И хубавото продължава,
но спира да те изненадва
и недостатъчно те радва.
.