Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.
Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.
Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.
Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.
Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.
Целият есемесен диалог – тук.
Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.
Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.
А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –
самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.
Римата е ябълка на клона.
Римата е коледна играчка.
Тя на редовете е поклона.
Тя е и награда, и закачка.
Римата е празник. Гланц и блясък.
Ясен тон в тълпа на мисли шумни.
Синьо водно конче върху пясък.
Жило на пчела в меда от думи.
Може и без рима – пия смисъл,
ритъм ям, метафори обядвам.
Но десерта с рими си записвам,
тъй като обичам да се радвам.
Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.
Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.
До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.
И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,
зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.
Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.
По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,
разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.
1993
леко пипнато сега
Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….
05.05.05г.
ТТ
Те си пасват напълно,
две черупки от мида.
Вътре – уредно, пълно,
като рафтове в Лидъл.
Надпреварват се, носят
и оформят запаси.
Те се плашат за после
и укрепват дома си.
Те обичат да имат,
да събират и пъхат.
И от там този климат –
все на спарено лъха.
И в дома става тясно,
нещо май се смалява.
И напълно е ясно –
любовта се втечнява.
И водата отмива
и последната капка.
Две черупки заспиват
в костелива захапка.
Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.
И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.
И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.
Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.
Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?
Предимно зайчета ще ме съпровождат по пътя към Добрич.
И така, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище “Йордан Йовков – 1870″ ще се похваля с „Магазин за обли камъчета“.
Надявам се да не се размина с никое от хубавите неща, които ме чакат по пътя.
Ето и едно зайче от „Меко слънце“.
Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.
Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.
Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.
Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.
После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.
Превод – Зоран Jакимоски
От Двуезична библиотека
Кое е важно и значимо,
зависи само от момента.
Каквото топлим – ще изстине,
ще секне, ще се скъса лента.
И във земята ще попият
сълзите, със които плачем.
Небрежен вятър ще изтрие
гнева, без нищо той да значи.
Усърдието е безсилно,
и вдъхновението – късо.
Не сме способни да закриляме
децата крехки на ума си.
И ако всичко отминава
и всеки порив е осъден,
мигът, усетен да изгрява,
най-скъпоценното ще бъде.
И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си ще отсипе
човекът, стъпил на земята.
Ще сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.
Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат единствено със мигове,
които грейват и изчезват.
Любовта е като череша –
цъфти, зрее, окапва.
А после,
не че другите сезони
са лоши,
но ти
цяла година чакаш
да дойде пролетта
и всичко да започне отначало.
Мария Донева 