Леглото
е гетото на любовта.
Гола, мокра,
ражда жизнени мръсни деца.
Вие
като
душа,
впримчена в плитък гроб.
Хили се.
Красива и страшна,
крехка, заразна, силна,
мястото на любовта е в леглото.
Извън леглото
я гледат странно,
мирише на друго,
има кръв под ноктите,
загръща се в чужди думи,
разтапя се в неподходящ момент.
Вземат я за опити,
крадат й органите,
обуват я в неудобни обувки.
Любовта обича с цялото тяло,
яде с цялото тяло,
свършва цялата,
а леглото е гетото на любовта.

Тя е нежна и пищна.
Тя е топла и зряла.
Тя по дланите пише
на дървото примряло,
и листата къносва,
и на сватба ги кани.
Тя самата докосва
със къносани длани.
И от допира ласкав
плодовете узряват.
И очите й бляскат!

После се замъгляват,
и светът притъмнява,
ако тя помрачнее.
Топлината престава
да трепти и да грее.
Есента от любяща
става хладна. Студена.
Радостта й искряща
е в мъгли потопена.
И промяната стряска.
Иде ред да се страда.

Как внезапно и рязко
спрях и аз да съм млада…

Мария
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

ТТ
Мека като капки дъжд
и бъбрива като баба,
върху рижа купа ръж,
с лютеница върху хляба,

есента се смее с глас
посред веселата врява,
ето, смея се и аз,
тичам, топлината сгрява,

а в прозирната мъгла,
лека като дъх на бебе,
вярвам – ти не би могла
да забравиш, че съм с тебе.

Детските крачета
всъщност са зверчета,
хванати на тясно.
Чуй – крачето дясно
хленчи:
„Зад решетка
като зайци в клетка
сме във тез сандалки!
Те за нас са малки!
Есента – чорапки.
Всички горди лапки
искат да са боси!
Искат без въпроси
волно да си скитат.
Шумата да ритат.
Във калта да стъпят.
В локви да се къпят
в пролетите късни!
Искат да са мръсни!”

Но крачето ляво
каза му направо:
„Звяр си, но домашен.
Виж – по пътя прашен
сто беди ни чакат:
кучатата акат –
страшна мръсотия!
С теб не сме от тия,
дето, ако дръзнат,
и в снега ще мръзнат.
Ние сме глезани
със чорапи прани.
Ти бъди послушно –
малко е задушно
и стърчим тук прави,
но поне сме здрави,
имаме си дреха!
Слушай, за утеха
нещо ще ти кажа:
лятото на плажа
боси ще сме пак!
Ти си умен крак,
затова ме чуй –
бързо се обуй!”

Дясното краченце –
умничко зверченце,
осъзна, че право
е крачето ляво,
и след две минути
ето ги – обути.

Който си обича
публиката – глези я.
Най-добре протича
среща със поезия,

случи ли поетът
с нещо да успее
между два букета
всички да разсмее.

После да притихнат,
без да забележат.
И да се усмихнат.
И да се разнежат.

Думите да светят,
чисти и красиви.
Всички да усетят
радост, че са живи.

Даже да поплачат.
И да им е леко.
И това да значи:

– Браво бе, човеко –
ти за мен си писал!

Малко е, но стига –
значи има смисъл
от такава книга.

Говорът е ходене.
Песента е танц.
Музиката думите
разкрасява с гланц,

и с едно докосване
думата несмела
като омагьосана,
с шепот на дантела,

плисва се, изгрява,
стапя разстояния,
нежно приласкава,
тъжните мълчания,

знае ги къде са,
музиката води я –
думата – принцеса
в рокля от мелодия.

Със щит от яйчена черупка
животът идва на света.
Към него с малки бързи стъпки
подтичват да го поздравят

тъгите, дребните провали,
нещастията и бедите,
и искат той да ги погали.
Избегне ли ги, са сърдити.

Сдружават се. Капани слагат.
Набутват му се във леглото.
И той не може да избяга,
и приютява ги, защото

за всичко се намира време.
И щом със лошото се свърши,
веднага пак ще се съвземе
и нос в ръкава ще избърше,

и ако си затананика,
ще му просветне пред очите,
и с песничката ще извика
и радостите, и мечтите.

Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.

Той е спокоен и приятен,
но не е необикновен.
Единствената му позлата
е, че обича да е с мен.

И някак си разхубавена
от погледа му приветлив,
аз забелязвам, че със мене
той става много по-красив.

И бързам всичко интересно
да му разкажа вечерта,
и ми е весело и лесно
дори във трудните неща,

а той, изглежда, се вълнува
и сладък е, така смутен,
и явно, че се е преструвал
на скучен и обикновен,

защото точно мен е чакал –
да дойдат вечери сияйни,
да ми даде ръка, и яке,
а с тях – и всичките си тайни.

В тревата, през листа и клечки,
тя стъпва весела и жива.
Здравей, мъничка буболечко!
Ти знаеш ли, че си красива?

Заобикаля корен. Сенки
помръдват леко и я стресват.
Ей, буболечице червенка,
ти знаеш ли, че те харесвам?

Ще си открадна две минути
да те разгледам по-отблизко.
Трошица пясъчна се срути.
Прелитна лястовица ниско.

Пчела задъхано пристигна.
Въздъхна цялата градина.
А буболечката ми смигна
и деликатно ме отмина.

Когато стана малка стара баба,
и вече нищо-нищичко не помня,
за паметта ми, рехава и слаба,
най-дребните неща ще са огромни.

Ще се обаждат всякакви болежки
в разходките – от ден на ден по-къси.
Дори и името ще ми е тежко.
Ще се загубвам даже във дома си.

Ще ме събори първата настинка.
Снежинка щом ме блъсне, ще залитна –
безвредна, безобидна животинка,
старица, като бебе беззащитна.

Тогава ти ела, детенце мило,
поскарай ми се, аз ще те послушам.
Ти ще се стреснеш – как съм се смалила.
Във погледа ти малко ще се сгуша.

А после пак ще хукнеш по задачи.
Яката ти до входа ще оправя.
И после сигурно ще си поплача.
И после името ти ще забравя.

*

И навреме, и внезапно,
пак септември се прибира.
Счупва орех. Грозде хапва.
Две къпини си намира.

И къпината го драсва
с нокът. Клонка се прекършва.
Изведнъж нощта пораства.
Лятото дими и свършва.

Духва вятър и отнася
сенки на листа и птици.
Руси паяци от пясък
в ъглите плетат терлици.

*

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

*

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Търся те в себе си.
В думи, които съм писала.
Сутрин в кафето.
Очаквам. Оглеждам се тайно.
Мисля къде си
и твоята тлееща липса
багри предметите,
щом ги докосне случайно.

Няма начин да ми писне,
даже ако сто години
си разказвам и описвам
алените тежки дини,

вкусното месо, водата,
хляба, ниските маслини,
музиката, тишината,
жегата, която мина,

щастието и морето,
бистро, светло и прозрачно –
място за живот, където
красотата нещо значи,

и босилека, и чая,
и смокините, които
още от далеч ухаят.
Близкото небе. Звездите.

Лозето. Земята мека.
Как дъждът прахта целува.
Как спокойно и полека
може да се съществува.