Говорът е ходене.
Песента е танц.
Музиката думите
разкрасява с гланц,

и с едно докосване
думата несмела
като омагьосана,
с шепот на дантела,

плисва се, изгрява,
стапя разстояния,
нежно приласкава,
тъжните мълчания,

знае ги къде са,
музиката води я –
думата – принцеса
в рокля от мелодия.

Със щит от яйчена черупка
животът идва на света.
Към него с малки бързи стъпки
подтичват да го поздравят

тъгите, дребните провали,
нещастията и бедите,
и искат той да ги погали.
Избегне ли ги, са сърдити.

Сдружават се. Капани слагат.
Набутват му се във леглото.
И той не може да избяга,
и приютява ги, защото

за всичко се намира време.
И щом със лошото се свърши,
веднага пак ще се съвземе
и нос в ръкава ще избърше,

и ако си затананика,
ще му просветне пред очите,
и с песничката ще извика
и радостите, и мечтите.

Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.

Той е спокоен и приятен,
но не е необикновен.
Единствената му позлата
е, че обича да е с мен.

И някак си разхубавена
от погледа му приветлив,
аз забелязвам, че със мене
той става много по-красив.

И бързам всичко интересно
да му разкажа вечерта,
и ми е весело и лесно
дори във трудните неща,

а той, изглежда, се вълнува
и сладък е, така смутен,
и явно, че се е преструвал
на скучен и обикновен,

защото точно мен е чакал –
да дойдат вечери сияйни,
да ми даде ръка, и яке,
а с тях – и всичките си тайни.

В тревата, през листа и клечки,
тя стъпва весела и жива.
Здравей, мъничка буболечко!
Ти знаеш ли, че си красива?

Заобикаля корен. Сенки
помръдват леко и я стресват.
Ей, буболечице червенка,
ти знаеш ли, че те харесвам?

Ще си открадна две минути
да те разгледам по-отблизко.
Трошица пясъчна се срути.
Прелитна лястовица ниско.

Пчела задъхано пристигна.
Въздъхна цялата градина.
А буболечката ми смигна
и деликатно ме отмина.

Когато стана малка стара баба,
и вече нищо-нищичко не помня,
за паметта ми, рехава и слаба,
най-дребните неща ще са огромни.

Ще се обаждат всякакви болежки
в разходките – от ден на ден по-къси.
Дори и името ще ми е тежко.
Ще се загубвам даже във дома си.

Ще ме събори първата настинка.
Снежинка щом ме блъсне, ще залитна –
безвредна, безобидна животинка,
старица, като бебе беззащитна.

Тогава ти ела, детенце мило,
поскарай ми се, аз ще те послушам.
Ти ще се стреснеш – как съм се смалила.
Във погледа ти малко ще се сгуша.

А после пак ще хукнеш по задачи.
Яката ти до входа ще оправя.
И после сигурно ще си поплача.
И после името ти ще забравя.

*

И навреме, и внезапно,
пак септември се прибира.
Счупва орех. Грозде хапва.
Две къпини си намира.

И къпината го драсва
с нокът. Клонка се прекършва.
Изведнъж нощта пораства.
Лятото дими и свършва.

Духва вятър и отнася
сенки на листа и птици.
Руси паяци от пясък
в ъглите плетат терлици.

*

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

*

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Търся те в себе си.
В думи, които съм писала.
Сутрин в кафето.
Очаквам. Оглеждам се тайно.
Мисля къде си
и твоята тлееща липса
багри предметите,
щом ги докосне случайно.

Няма начин да ми писне,
даже ако сто години
си разказвам и описвам
алените тежки дини,

вкусното месо, водата,
хляба, ниските маслини,
музиката, тишината,
жегата, която мина,

щастието и морето,
бистро, светло и прозрачно –
място за живот, където
красотата нещо значи,

и босилека, и чая,
и смокините, които
още от далеч ухаят.
Близкото небе. Звездите.

Лозето. Земята мека.
Как дъждът прахта целува.
Как спокойно и полека
може да се съществува.

Навалица от дъждове
върху небето ми се струпа
и август беше вдъхновен…
А после клонът му се счупи.

И дъждовете изведнъж
се разхвърчаха из небето
и сребърни пера от дъжд
видях да падат и да светят.

Изпусната на свобода,
водата във пръстта се върна,
и в гроздовете от вода
в прозрачно вино се превърна.

Моренце – светла чужда къща,
в която, голи през деня,
щастливи хора се прегръщат,
от удоволствие крещят,

от радост и от слънце парят,
докосват се, докато плуват,
заспиват, будят се, изгарят,
и неохотно отпътуват.

Това, което свързва, не разделя.
Което има аромат – ухае.
Когато си почиваш, е неделя.
Щастлив ли си? Не трябва да го знаеш.

Голям ли си? По-малък от реката.
Добър ли си? Децата ти ще кажат.
Богатството ти други ще го смятат.
Че си го имал – ти не знаеш даже.

За малко, за година, за минута
светът пред теб спокойно се разлиства.
Минават неусетени, нечути
докосвания, спомени и мисли.

И ти живееш, и това е ценно.
А после спираш просто. И тогава
усещаш, че в живота си на гости.
Отиваш си. И даром ти се дава

да си щастлив. Или да си нещастен.
Подарък е, и ти не си заслужил.
Дъждът вали – да можеш да пораснеш.
И щом си тук – на някого си нужен.

И щом те няма… Правилно е всичко.
Добре е. И нормално. И красиво.
Да се родиш. Да искаш. Да обичаш.
Отива ти, че кротко си отиваш.

Човекът е тесто от сняг и сажди.
Човекът е човече мимолетно.
Прекрасно е, че беше тук. И дважди –
че времето ти свърши неусетно.

Той ме изостави, затова
ще започна да не го обичам.
Да прощава меката трева.
Да прощава тънкото кокиче

на снега, внезапно навалял.
Да прощават. Нека. Те са силни.
Мене много дълго ме боля
и не зная как да го помилвам.

Ако някой дойде и допре
кожата ми, сигурно ще викам.
Не, не съм. Съвсем не съм добре.
Не, не искам тук да идва никой.

Ще преболедувам. Ще съм пак
същата, каквато бях по-рано.
Ще ме радва веселият сняг,
нищо, че не може да остане.

Някой ден, след време. Някой май
или август с дъх ще ме погали,
и ще си припомня – няма край.
Само ден и нощ. Зора и залез.