Мария

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.

Доктор Толев

…

Знам че тя е, ще ме вземе,
просто да ме стопли.
Аз не искам много време,
две-три думи топли.

Вятърът небето шиба,
облаците плаши.
Ние пък редим колиба
с думичките наши.

Ябълки ще има вътре,
взех ги от пазара.
И чорбичката ще къкре,
и ще вдига пара.

Парата ухае вкусно.
А денят преваля.
Много важно е изкусно,
нежно да я галя.

И какво от тази бледа,
неуютна зима.
Тя е тук и мене гледа,
ябълки си взима.

…

Като излишно изпитание
и като неизбежна среща
със многословно пожелание
за празник, който не усещам,

завита с шал и закопчана,
с парфюм от дим, непроходима,
протяжна, бавна, нежелана,
с обувки грозни,
тежка зима.

Следобедът тече приятно
и спомените са нахлули,
по-лепкави и ароматни
от розово желе от дюли.

Във чая свети ранен залез,
пердето трепва с мигли фини.
В лъжичка мед са засияли
мечти от минали години.

Една троха. Една бисквита.
Една въздишка безпосочна.
Една усмивка – беззащитна,
и после вечерта ще почне.

Толкова ми липсваш, че излизам
и встрани от себе си живея.
Тялото ми диша. Глади риза.
Гледам го с кого е и къде е.

Тялото ми тича и празнува.
Готви. Оползотворява дните.
Не е сигурно, че съществувам.
Роня хляба. Дишам светлините.

Ставам сянка. Губя се. Догарям,
и дори не смея да попитам
как си.
Как си?
Мигове повтарям.
Някъде встрани от мене скитам.
Как си?

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,
във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Розите на баба Катерина.

Баклавата се пече
и ухае надалече.
Спеше си като мече,
но сега си буден вече.

Вечерта блести с очи
и сред аромати плува.
Много сладко си личи –
смееш се и ми хитруваш.

Сънен, бос, си дотърчал
и приличаш на момченце.
Много ли си огладнял?
Ще опиташ ли парченце?

До прозореца стоим.
Вън – луна като тава.
Тънък вятър, лед и дим.
Тихо. Запомни това.

Понякога семейството е бреме –
например щом най-трудната задача
е да намериш подходящо време
на воля насаме да си поплачеш.

Към три часа, в среднощна тъмна доба.
Светът замлъква, плътен и спокоен.
В леглото ми е тихо като в гроба
и цялата тъга е само моя.

През стаи три в четвърта татко хърка.
Детенцето ми спи, добре завито.
Да видим: днес какво отново сбърках.
И както във леглото си съм скрита,

очи затварям и отново виждам
лица, които лъжат и се мръщят.
Тревогите зарадвани прииждат
и във ума ми са си като вкъщи.

А после като дребни таралежи
тревогите се кротват уморени.
Дъхът на тишината става нежен
и става топло и уютно в мене.

*

Някъде далече,
в топличката стая,
мъничко човече
кротко си играе.

Гръбче. Перушина.
Меко и сънливо.
Някой тихо мина.
Някой го завива.

Подът леко пука.
Някой дрехи глади.
Кой е буден тука,
а не се обади?

Звуците се ронят
някъде далече…
Зимен сън следобед.
Топличко човече.

Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно.
И стяга. И сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.

Пресрещат ме оранжево и жълто –
листата, разгорени като свещи.
Днес погледът ми цветовете гълта.
Днес нямам със кого да имам среща.

Сега усещам как се утаяват
тъгите ми по дадено и взето.
Днес имам да мълча. Да охладнявам
в хармония с ноември и с небето.

*

През пробойните на паметта
се изсипват спомени и думи.
Нежните и влюбени лета.
Есените пламенни и шумни.

Зими, близки хора, дъждове,
стихове, които друг е писал…
Уморени чужди умове
сграбчват и разграбват твоя смисъл.

Паметта си търси господар,
прави си скривалища нетрайни.
Явно, че си станал груб и стар,
младостта ти щом е вече тайна.

Щом не знаеш, както бе преди,
простия състав на лекотата.
Натежава в твоите гърди
скръб по естеството на нещата.

И се чувстваш тъжен и чудат,
а светът се зъби, зъл и скучен.
Има мир, любов и благодат.
Но на други хора ще се случат.

Тодор Толев

В пожълтелите градинки
почти няма стари хора.
Пейки има, но саминки,
неуютен е декорът.

А въпросните старици
знаят своята пътека.
Стискат в шепичка парици –
все ще има за аптека.

И за обед мъкнат хляба,
вкъщи ще приготвят супа.
В случай, че си имат дядо –
той обича пълна купа.

Верно, трудно се оправят
с дати, дози, снимки, всичко.
Но добре е – ще забравят,
божичко, че са самички.

…

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето – една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът, извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето – покой. Почивка.
И надежда – околовръст.

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.