Небето осиромаша,
потисна се и спря да свети.
Не мога да го утеша.
Продаде роклите с пайети,

изгуби – или подари? –
лазурните прозрачни дрешки.
Богатствата си изгори,
и безразлично, по човешки,

се сгуши в някакъв балтон,
огромен, груб, като харизан.
Небето натежа цял тон
и все по-ниско взе да слиза.

И взе да пада. Причерня,
на моите ръце увисна.
Подаде ми една луна,
и тя – нахапана и кисела.

Небето зъзне в страх и в прах.
и чака нещо да направя.
Не смея да го прибера.
Не мога да го изоставя.

Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.

Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно –
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.

Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.

По разкопчаните улици –
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.

Лятото отива на гурбет.
Скрива под езика две-три ноти,
взима куфар, смелост и билет
и навън отива да работи.

Изкатерва делничния ден,
вечерта звъни с усмивка бледа.
И гласът му май е променен –
от водата и от сладоледа.

Или от обичания звук,
който хуква в кабела проточен.
Лятото сънува, че е тук.
Че е шумка в ледено поточе.

Щъркелът на него му е брат,
само той езика му разбира.
Те една квартира там делят
и пари за пътя си събират.

Върнат ли се – пак като преди.
Ех, какъв живот ни чака, братко…
Лятото багажа си реди.
У дома! За лятото…
За кратко.

Маковете тичат след колата
с алени изплезени езици.
Лумналото ароматно лято
се разпада на искри от птици,

на пера от огън, на жарава,
на възторг, на радост, на красиво.
Пътят се извива. Притъмнява.
Ние се топим. И си отиваме.

Когда я стану маленькой старушкой,
и ничегошеньки уже не вспомню,
для хрупкой памяти любая безделушка
вдруг станет важной и такой огромной.

Посыпятся все новые болячки,
прогулки станут все короче и короче.
А память имена надёжно спрячет,
И в доме заплутаю среди ночи.

Повалит на кровать меня простуда.
Снежинка сядет – тотчас упаду я –
безвредной, безобидной и сутулой,
старушкой-божьим одуванчиком я буду.

Тогда, сынок, ко мне ты приезжай-ка:
и поворчи – я покиваю кстати.
Ты испугаешься – какой я стала жалкой,
а я… я отогреюсь в твоем взгляде.

Ну а потом – тебя ждут важные задачи.
Воротничок тебе поправлю на пороге.
Ну а потом, наверное, поплачу.
Ну а потом твое я имя позабуду.

*

Превод на руски: Мария Ширяева

На български е така: Мракът

Мария

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.

Доктор Толев

…

Знам че тя е, ще ме вземе,
просто да ме стопли.
Аз не искам много време,
две-три думи топли.

Вятърът небето шиба,
облаците плаши.
Ние пък редим колиба
с думичките наши.

Ябълки ще има вътре,
взех ги от пазара.
И чорбичката ще къкре,
и ще вдига пара.

Парата ухае вкусно.
А денят преваля.
Много важно е изкусно,
нежно да я галя.

И какво от тази бледа,
неуютна зима.
Тя е тук и мене гледа,
ябълки си взима.

…

Като излишно изпитание
и като неизбежна среща
със многословно пожелание
за празник, който не усещам,

завита с шал и закопчана,
с парфюм от дим, непроходима,
протяжна, бавна, нежелана,
с обувки грозни,
тежка зима.

Следобедът тече приятно
и спомените са нахлули,
по-лепкави и ароматни
от розово желе от дюли.

Във чая свети ранен залез,
пердето трепва с мигли фини.
В лъжичка мед са засияли
мечти от минали години.

Една троха. Една бисквита.
Една въздишка безпосочна.
Една усмивка – беззащитна,
и после вечерта ще почне.

Толкова ми липсваш, че излизам
и встрани от себе си живея.
Тялото ми диша. Глади риза.
Гледам го с кого е и къде е.

Тялото ми тича и празнува.
Готви. Оползотворява дните.
Не е сигурно, че съществувам.
Роня хляба. Дишам светлините.

Ставам сянка. Губя се. Догарям,
и дори не смея да попитам
как си.
Как си?
Мигове повтарям.
Някъде встрани от мене скитам.
Как си?

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,
във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Розите на баба Катерина.

Баклавата се пече
и ухае надалече.
Спеше си като мече,
но сега си буден вече.

Вечерта блести с очи
и сред аромати плува.
Много сладко си личи –
смееш се и ми хитруваш.

Сънен, бос, си дотърчал
и приличаш на момченце.
Много ли си огладнял?
Ще опиташ ли парченце?

До прозореца стоим.
Вън – луна като тава.
Тънък вятър, лед и дим.
Тихо. Запомни това.

Понякога семейството е бреме –
например щом най-трудната задача
е да намериш подходящо време
на воля насаме да си поплачеш.

Към три часа, в среднощна тъмна доба.
Светът замлъква, плътен и спокоен.
В леглото ми е тихо като в гроба
и цялата тъга е само моя.

През стаи три в четвърта татко хърка.
Детенцето ми спи, добре завито.
Да видим: днес какво отново сбърках.
И както във леглото си съм скрита,

очи затварям и отново виждам
лица, които лъжат и се мръщят.
Тревогите зарадвани прииждат
и във ума ми са си като вкъщи.

А после като дребни таралежи
тревогите се кротват уморени.
Дъхът на тишината става нежен
и става топло и уютно в мене.

*

Някъде далече,
в топличката стая,
мъничко човече
кротко си играе.

Гръбче. Перушина.
Меко и сънливо.
Някой тихо мина.
Някой го завива.

Подът леко пука.
Някой дрехи глади.
Кой е буден тука,
а не се обади?

Звуците се ронят
някъде далече…
Зимен сън следобед.
Топличко човече.

Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно.
И стяга. И сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.

Пресрещат ме оранжево и жълто –
листата, разгорени като свещи.
Днес погледът ми цветовете гълта.
Днес нямам със кого да имам среща.

Сега усещам как се утаяват
тъгите ми по дадено и взето.
Днес имам да мълча. Да охладнявам
в хармония с ноември и с небето.

*