Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

Соня си е Соня всеки ден,
и със моя поздрав, и без мен,
но нали е някак по-така,
ако нещо мило й река
и ако й кажа, както мога,
колко я обичам
(МНОГОМНОГО),
колко ми е тя добра и бяла.
Затова ще спазя ритуала,
имения ден ще отбележа
със надеждата да я разнежа,
с вярата, че тя ще е щастлива –
щастието много й отива.
Да живее сто лета поне,
зло да я забрави, ние – не!
 

Вяра, надежда, любов и мъдрост. Трябва да са точно в този състав, да са четирите заедно, иначе не става хубав живот.

Опитвала съм с вяра и надежда в очакване на любовта.
Също – любов и надеждичка, но с несигурност отвътре.
Имах едно време любов и вяра, а нямах нито грам надежда. Живях дълго така, но много плаках.
Доста лошо ми се вижда също да имаш вяра, любов и надежда, но да си толкова лишен от мъдрост, че да си ги пропилееш.

Трябва да са заедно. Дори в садистичното им житие пише така: „Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се почувстват по-силни.”
А първото нещо, което мъчителите им направили, било да ги разделят.

Ние ще ги имаме заедно и няма да ги разделяме, нали?

разнежена от багри
на ружи и на кестени,
усещаш че си важна,
и колко е тържествено,

усещаш топлината,
наоколо е празнично,
красиви са нещата,
и поздравите казани,

и вятърът утихва
над веселите покриви,
безгрижно се усмихваш,
усмихват ти се в отговор,

и слънчице наднича
със дружелюбни зеници,
и всички те обичат,
и днеска си рожденница!

Тодор Толев

Морето прелива, над август прелива.
Остава си тук, а пък август отива
прилежно и тихо да чака реда си
през нощи пространни и дни все по-къси.

Морето искри, към септември посяга,
сънливата пяна в краката му ляга,
чорапа му мокри и той се събува,
на много зает и сърдит се преструва,

а после се смее и цял се съблича,
като за последно по пясъка тича,
а то е „като”, и не е за последно,
и лятото не, не изчезва безследно,

макар че си тръгваме, с гръб към морето,
със пясък в обувката, сухи, но ето:
и куфарът празен върху гардероба,
и банският, все по-пристягащ при проба,

и всякакви картички, гривнички, миди,
които да хвърлим така ни се свиди,
са явни свидетелства и доказателство,
че лятото, негово светло сиятелство,

след не много месеци пак ще снизходи
и дини ще реже, на плаж ще ни води,
и ще ни улавя на слънцето в мрежите,
и ще ни изпълни със смисъл копнежите.

Защото дори ние там, сухопътните,
тревожно следим ще ни вземат ли мътните,
ще има ли работа, как ще изкараме,
с кого ще преспим и с кого ще се скараме,

но знаем – през цялото скапано време! –
че август в прегръдките си ще ни вземе,
да, август отишъл е да си почива,
но ясно се чува – морето прелива…

Днес, докато съм все още цяла
и туптя, и трепкам, и се движа,
докато добре ми служи тялото
и ме носи, и за мен се грижи,

докато е гладно за прегръщане,
докато си вее с радост дрехите,
тръгва и не мисли за завръщане
и се наслаждава на успехите,

докато не гледам час и дата,
докато си имам даром здраве,
нека си използвам свободата,
нека нещо свястно да направя.