Огромна, а уютна.

Симо си закопча с мъка копчетата. Те бяха едри черни копчета, но с перки винаги е неудобно. Върза си шала – груба плетка, оранжево и червено. Това беше любимият му шал. Приятно контрастираше с дългия зелен шинел и приятно си подхождаше с оранжевото кепе, което той не пропускаше да закрепи на главата си.
Взе мрежата от закачалката в антрето, излезе, заключи и зашляпа по заледения тротоар.
Симо нямаше много познати в града. Тук шараните бяха рядкост, особено в средата на декември. Но той обичаше града. Тук се чувстваше независим, смел, освободен от необходимостта да тъне в тиня като посредствените си роднини. Обичаше да бъде анонимен и никой да не го притиска с очаквания. Обличаше се както си иска – скромно и с нишка каприз във всеки тоалет. Ходеше на плуване три пъти седмично. Най-вече – ходеше! Беше масивен, стабилен, не много гъвкав, но целеустремен. Без да бърза се носеше сред тълпата, понякога по течението на градския прилив, понякога – нарочно срещу него. С кръгли детски очи, с уста, полуотворена от смайване – на какво е способен един шаран, стига да поиска!
Симо нямаше конкретна цел. Искаше да купи някакъв подарък за Миряна – чаровната хазяйка, която го приюти още на първия ден от пристигането му в града.
Миряна беше хвърлила въдицата си на пристанището. Слабичка, остригана, с огромна уста, боядисана със смело оранжево червило, с къси панталони и жълта риза, разкопчана почти до колана. Симо я видя, приближи, взе от ръцете й табелата „ДАВАМ СТАЯ” и без да продума, я последва през плетеницата от малки улички, чак до центъра, до една ниска къщичка с двор сред гора от високи блокове. Миряна посочи хамака под смокинята и заяви – тук седя само аз. Отвори, въведе го в прохладна северна стаичка с ниско легло и бели пердета.
– Малко е влажно, но явно това не е проблем за теб – изведнъж се засмя и белите й зъби изгряха между оранжевите устни.
Шалът и шапката му бяха подарък от нея. Всички хубави вещи, които притежаваше, му бяха от нея. Табакерата, меката калъфка за възглавница, люлеещият се стол. А не искаше нищо. Освен напълно разумния наем, разбира се.
Симо си представи всички хубави неща, които би могъл да й подари, и  се забърза.
Не знаеше какво точно да избере, но беше намислил да завърши подаръка, като добави една люспа от своите – за късмет.
По този повод хлътна в първата аптека за йод и лепенки.
Тя заслужава.

Есента си накисна прането,
позамисли се и го заряза.
И претегли със поглед, което
с много труд бе събрала и пазила.

Едри шипки и тлеещи въглени,
и врабци между трънките сини.
Цели топки мъгла покрай ъглите,
цели буци тъга във комина.

Боже, колко се е изоставила…
Колко работа има да върши!
Да приготви и да донаправи,
да измие и да позабърше.

За кого? Изведнъж се уплаши –
в тоя студ ей сега ще настине…
Взе една от кристалните чаши
и си сипа от новото вино.

Защото есента е синя,
звездите газят в рядка тиня.
Защото е почти лилава,
луна като огромна крава
върви през мокрите дървета
и се разпада на парчета
във локвите. Нощта я гълта.
Защото есента е жълта,
прозорците изгряват рано
и пее тъмното продрано,
и дълго кашля, и заспива.
Защото есента е сива,
денят – безслънчев и безснежен,
безформен, хладен и безбрежен
увисва тежко на простира.
Защото есента не спира
да си променя цветовете,
да си пролива дъждовете,
да си играе във пръстта,
да хвърля пасианс с листа,
да скача в кофите с боята,
да пръска злато, без да смята,
да плаче, да се преоблича,
на себе си да не прилича,
и пак да почва отначало –
накрая всичко става бяло.