Тази книга ми е сувенир от Казанлък. Намерих я в една от книжарниците на главната улица, а бих могла да я намеря и във всяка друга книжарница или да я поръчам от нета, но аз я срещнах точно там, след срещите в училищата и преди срещата в галерията. Имах повече от час да повървя, да помълча, да похарча някой лев (то си трябва, парите трябва да се движат), да се настаня в хотела, най-много ми се искаше да поспя, предишната нощ не бях спала, защото си имах грижи, кой си няма, заспах чак призори, а нали трябва да съм весела и заразително мечтателна.
Любимото ми магазинче в Казанлък за гердани и гривни много е западнало, нищо не можах да си избера дори и с усилие на волята, но на книжарницата винаги може да се разчита.
6.
– Какво правиш, Елиса?
Пабло приличаше на акробат: носеше къси панталони, прилепнали по краката му, и фанелка без ръкави.
– Нищо.
Бях боса, на колене върху кревата и гледах през прозореца на стаята ни. Беше часът на деня, който ми харесва най-много, още в Темуко. Слънцето залязваше червено, а небето беше наситено розово, преливащо във виолетово и след секунда нощта беше паднала. Винаги се разсейвах в тоз момент, когато виолетовото се превръщаше в синьо и се появяваха звездите. А трябваше най-малко половин час, докато стане небето синьо.
– Ела – каза той. В ръката си държеше черна кърпа.
Потърсих обувките си, но те се бяха запилели под кревата.
Сграбчи ръцете ми и ме вдигна пред себе си.
– Не се страхувай.
Сложи кърпата на очите ми и я завърза, като за игра на „сляпа баба”.
– Виждаш ли нещо?
– Не – излъгах аз.
– Виждаш, със сигурност виждаш.
Затегна още възела. Усетих болка в клепачите и вече не виждах нищо. Изведе ме вън от стаята, хванал ме за ръка.
– Внимателно по стълбите.
Усетих мирис на влажна трева, а после допира на камъните по пътя, които нараняваха краката ми.
Хладният и мек пясък. Шумът на вълните, крясъците на чайките и пляскането на крилата им. После по-влажен и твърд пясък. Нещо меко и хлъзгаво, като желатин.
– Току-що настъпи медуза – каза Пабло.
Мирисът на морето, обгръщащ лицето ми като вятър.
Спряхме и веднага вълна заля глезените ми. Вдигнах крак, после и другия и се засмях, сякаш ме гъделичкаха. Пабло също се разсмя. Развърза кърпата и морето сякаш ме заля: сребристо, побеляло от пяна. Облиза краката ми като добро куче.
– Хайде да влезем.
Взрях се в космите по гърдите му, надзъртащи от деколтето на фанелката, и си спомних как се спускаха по гърба му. Спомних си и за голата жена.
– Малко ми е студено…
Наведе се, загреба вода с шепите си и ме обля, както бях с роклята. Закрих се с ръце – водата беше много студена, а зърната ми прозираха през тъканта.
Пабло се гмурна, после се показа заедно с вълната с рязко движение, като че бе загубил равновесие. Продължи навътре, поплува и след това остана неподвижен по гръб върху водата.
Седнах на пясъка да го наблюдавам.
Излезе със зачервени очи. Косата бе полепнала по челото му като водорасли.
Прибрахме се в къщата, хванати за ръка, макар че очите ми вече не бяха превързани с кърпата. Ръката на Пабло, отначало ледена, а после хладна, върху моята, ми пречеше да мисля, както по-рано кърпата върху очите ми. Небето беше станало синьо, отново без да забележа. Беше пълно със звезди, и мънички и огромни, никога не бях виждала толкова много.
Пабло е Пабло Неруда, поетът. Елиса е дъщеричката на новата прислужница Ракел, те са пристигнали заедно няколко дни по-рано в къщата в Исла Негра, след като майката дълго време не е успявала да си намери работа. Елиса е на 12 години и новите гледки, вкусове и цветове я прелъстяват, големият поет прелъстява ума й, а съпругата му Делия я въвежда в свят на музика и мода, изискан свят, облъхнат от елегантност и парфюми.
Да, за същия Неруда става дума, а Матилде от „Сто сонета за любовта” току-що е нахълтала в живота му…
Ако трябва да определя само с една дума романа „Жената от Исла Негра”, бих го нарекла прелъстителен. Жега, макове, море, поезия; ароматите на храната, смехът на жена в леглото; преживяванията на момичето, което наблюдава притаено, чете тайно подчертаните пасажи от книгите, подрежда раковини, спомени и впечатления; влюбва се във всичко и пази чужди тайни, израства, предава майка си… а после хладният, вцепенен Париж, в който тя живее далеч от себе си и успява да се върне чрез писането.
Изреждам само ключови думи, най-ярките, които ми хрумват, назовавам образите, които изплуват в ума ми като оранжевите петна, които виждаш под клепачите си, след като си наблюдавал слънцето.
Книгата е прелъстителна и много, много сериозна. В нея липсва пленителният хумор от „Пощальонът на Неруда”, разказът е от първо лице и гледната точка е момичешка и женска. Това е друга гледна точка и друг отрязък от живота на поета.
Образите са ярки и монолитни. Може би най-впечатляващо за мен е това, как всички тези хора са едновременно толкова пламенно отдадени на страстите си и толкова хладни в своята гордост. Не знам дали бих могла да живея с такива хора. Но пък колко много ми се иска да отида и да видя Исла Негра… Не съм голям пътешественик, но това място със статуите, антиките, безумната му архитектура и възторженото му море… Това е мястото.
Прелестна корица на Яна Левиева.
Прелестна книга.

За никого не е тайна, че любимото ми време в седмицата е вторник от 19 до 20,30.
Тогава се събираме в литературния клуб „Без заглавие“, за да си говорим, да фантазираме, да съчиняваме и да пишем истории. Тези млади хора са истинско вдъхновение. 

Това е книгата с техните стихотворения и разкази. Да знаете каква е хубава.
Премиерата ще бъде на 30 май от 18 часа в Младежкия дом в Стара Загора.

Аз, долуподписаният, в ясно съзнание и по своя воля пиша това завещание, защото чувствам, че не ми остава много време и искам да се разпоредя със земните си притежания, за да се разведри душата ми и да се откъсне от този свят леко, както пеперудата се откъсва от чашката на цвете, без да е допила нектара.
Къщата, заедно с двора и ябълковите дървета, оставям на онзи, който намери това писмо.
Човек, проявил воля и издръжливост да стигне чак до тук, заслужава награда. А ако се случи да е заблуден нещастник, оставил живота си в ръцете на съдбата, дано моят дом се окаже пристанът, който е дирил. Ако пък е клетник, сторил зло на невинни и беглец от ударите на закона, уединението ще бъде негов затвор, без угнетението на принудата, без униженията, наложени от груба чужда сила, без очите му да понасят обидата на решетките, когато вдигне поглед към търпеливото и великодушно небе. Нека тук моят непознат наследник да намери радост и мир.
Заедно с къщата, която е малка, но доста удобна за сам човек, върви извор. От края на градината след последната ябълка гледката е неописуема – виждат се три планини наблизо, и гънките им се редят, докато избледнеят в далечината и се слеят с небето.
Често съм си мислил дали моите три планини са направени от небе, или небето е от камък, че така охотно и с лекота се сливат.
Водата от извора и планините от облак, и небето от скала са също толкова мои, колкото и къщата. Нея сам я направих, отгледах я камък по камък, посадих ябълките, ашладисах ги, доведох им вода. Затова завещавам дома заедно с целия си дял земя и небе.
Нямам документ за собственост. Насам от половин век не е стъпвал друг човек освен мене и никой не знае, че съм тук.
Усвоих мястото с трепет и уважение и за всичките години на обитаването си не навредих на земята, а я подреждах и опитомявах, съобразявах се с волята й, гладувах, когато ми обръщаше гръб и добрувах, когато беше щедра. Никога не погледнах назад и не й изневерих нито с дело, нито с помисъл да се върна там, където вече никой не ме търси, никой не ме чака и никой не ме помни.
И ако сега пиша това завещание, то е за да освободя от съмнения и угризения непознатия, който един ден ще мине край дома ми. Ще го призове жуженето на пчелите, ако е пролет, или тупкането на зрелите ябълки ще му се счуе като стъпки на дете, ако е през есента. Ще се провре под сплетените клони, ще види къщата ми, ще се осмели. Ще седне до тази маса. Погледът му ще падне върху писмото.
Здравей, пътнико. Добре дошъл си в своя дом.