–
С бързото пътуване, светкавичните съобщения и с интернет отдавна вече, където и да се намираме, все сме в подножието на Вавилонската кула. Строим, влагаме сили, през деня неуморно изграждаме, през нощта без пощада рушим, и вече не разбираме не само чуждите, но и своите, и себе си дори. Затова нашият език е нашият дом; тук сме близки и принадлежим към нещо разбираемо и хубаво, и важно.
Гостувах в Брюксел по покана на Българската културна асоциация. На 23 вечерта в българското посолство (красива сграда с още по-красива градина) имахме среща с възрастни читатели… в смисъл млади, но все пак пълнолетни. На самия 24 ме приеха да празнувам заедно с децата от училище „Ран Босилек“, гостенчетата им от други градове, и техните родители. И аз пях „Върви, народе възродени“, и аз прегърнах букет бели божури.
Тези деца често имат по два родни езика, от мама и от татко – различни езици, живеят в съвсем трета езикова среда, видели са свят и хора с различни традиции и порядки. Те ще постигнат повече, отколкото мога да си представя. Да си част от детството, да създадеш ориентири за добро и зло, да посееш любов и да се грижиш тя да израсте силна и непобедима. Това е нашата работа и в нашето училище в Брюксел знаят как да работят.
Видях деца и родители, с които се запознах миналата година на фестивала на българската литература, и се познахме. Нося си бонбони и усмивки.
Да ви кажа, хем зная, че трябва да споделя и да благодаря за прекрасните дни, хем не искам, защото това ще е точката на пътуването.
Но пътуването завърши с удивителен знак!
На третия ден, 25 май, дойде ред да се прибера, но полетът беше чак вечерта, затова Таня Станева взе мен и мъжа ми и ни заведе в Брюж. Който е бил там, знае. Който не е бил, дано да отидете, много е красиво!
–
Може погледът ми на гостенка и един вид туристка да е повърхностен. Нека. Като си затворя очите, виждам дантели, мостове и катедрали, канали и черешова бира, възглавници и гербове, Мадоната с младенеца. Леда с лебеда и Прометей, впрегнали Пегас, препускат и от нищо не им пука. Слънчево време от първата до последната минута, с няколко пухкави бели облака за разкош. И хубав, дълъг разговор за най-важното, за самия живот.
Май това беше специфичното в това пътуване и в тези срещи – че не бързахме. Останахме да си говорим колкото си искаме и трите дни. И най-важното е, че имахме какво да си кажем. И се разбирахме, насред вавилонския Брюксел, и ето, знам къде непременно искам пак да отида, и умът ми щрака как и аз да допринеса с нещо за общата ни кауза, и как да пресъздам възможно най-точно ястието, с което нашата приятелка Виолета ни нагости в дома си; и как ми се иска наистина да напиша някое свястно стихотворение в бележника, който ми подариха (винаги съм си мечтала за такъв).
Слава на българския език. Да живеят приятелите. Да пребъде красотата.
–
Тези две снимки по-горе взех от сайта на БНР. В Брюксел не снимах, сигурно ще ми изпратят някоя и друга снимка за спомен. Получих няколко снимки с дечица на празника, но може би не е редно да ги споделям, приемам ги лично. И после снимах без цел и посока в Брюж, слагам няколко от тези снимки за по-шарено.
–
БЛАГОДАРЯ!
