Човек се обръща към поезията в тези периоди от живота си, когато се чувства слаб и оголен към света.
На малките деца им казват стихчета и залъгалки, за да ги успокоят, приспят, да ги нахранят по-лесно или да ги накарат да се усмихнат.
После, масово, през пубертета се случва четене и писане на поезия, главно любовна, главно трагична.
И по-късно, във всички възрасти, стиховете сами се събират да кръжат в ума на влюбения човек.
Когато почине близък, отново стиховете идват някак на място. И най-нелитературните хора, дори – най-вече те, слагат на некролозите стихове – такива, които изразяват чувствата им и отговарят на представите им що е поезия.
Според мен това означава, че поезията служи на безпомощния и беззащитен човек, за да му помогне и да го защити.
Когато се съвземе, той може и без поезия.
Аз винаги не мога без стихотворения. Всеки ден не мога.
Открих преди време, че съществува само един глагол в българския език, който няма форма за повелително наклонение – мога.
Не е възможно да се заповяда – Можи!
Аз съм винаги беззащитна, и нека да е така.
Мария Донева 