Влакът е капка желязна вода,
бърза, защото щом спре, се разлива.
Някакви мижави храсти в студа
с пръсти разресват на вятъра гривата.

Шум и движение. Мир и покой.
Село със хрускави букви във името.
Гари и гробища. Права. Завой.
Влакът тече през земите на зимата.

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

Когато в зимен ден не спира да вали,
когато си смутен и всичко те боли,
настръхнал, без любов, далеч от радостта,
едва ли си готов да вярваш в пролетта.

Дърветата звънтят, кристални от леда.
Врабчетата мълчат, захвърлени в студа.
И ти като врабче си стягаш смелостта
да си припомниш, че я има пролетта.

Повярвай, тя върви от месеци насам.
Вратата отвори и няма да си сам.
През планини от сняг, и през блата от мрак,
ще дойде пролет пак. Когато си готов,
ще има пролет и любов.

✿

Тази вечер гледах „Другият” и това е едно от най-красивите представления, на които съм била от много месеци насам.
Постановката е на Янчо Иванов; музикалното оформление на Пламен Петков, сценографията – на Елица Стоянова и Десислава Илчева. В спектакъла играят актьорите Елица Стоянова, Десислава Илчева, Делян Кьосев, Калоян Георгиев и Станислав Матев.
Гледах и слушах и бях вътре в представлението, а в същото време си мислех: колко е хубава тази музика. И колко е трогателен този недодялан човек със скалъпеното си сако. И не мога да повярвам – толкова елегантно и изящно представление в Стара Загора. И искам да прегърна тези актьори, всеки от тях. И страшно много се гордея, че познавам Янчо, да, когато го видя на съседната маса, се поздравяваме, а той е измислил това страхотно… страхотно всичко!

Има още →

Като игла, която шие
с невидим къс конец от време,
човекът свързва двата края.
Вселената се разширява,
далеч децата заминават,
а пък светът е все по-малък.
Иглата се топи в ръката.
Конец.

Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мокри, мазни вестници.

Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.

Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла –
да смекчи, да кротне, да укрие.

Слънцето взе да пониква
горе сред облаци снежни.
Още не смея да свикна.
Още е толкова нежно,

влажно, лъчите му – крехки,
не лъчи, а намерение,
тънки – в дебелите дрехи,
срички от стихотворение,

капки от притока пролетен,
полъх, троха, молекула.
Гледам лъчите наболи,
стоплени – малко над нула,

драсната с молив усмивка –
точки, чертица и скоба –
слънчице леко и пивко,
светнало само за проба.

Няма да познаем края
даже ако влезе в къщи.
Ако се засели в стаята,
ако сутрин е намръщен.

Ако пуши на терасата,
ако лесно се засяга.
Ако слага хляб на масата,
ако заедно си лягаме.

Безразлични, ще си тлеем,
и ще се разминем кротко,
както краят ни люлее
във пробитата си лодка.

Вече не крада минути,
защото няма с кой да ги похарча.

Прилепчиво прилепало,
също като невидяло,
през една минута звънка –
Ти излезе ли навънка?
и потропвайки с копита,
пак звъни и пак те пита –
Весел ли си? Със кого си?
Някой път компот ти носи,
друг път хруска ореховка,
кво ли не си пъха в човката,
равномерно дебелее,
като шантаво се смее,
щом затвориш, се отчайва,
вряка, после се разкайва,
след това звъни отново,
и за любене готово
всеки час и всеки ден
ходи си без сутиен.

🙂

Скоро – на сцената на Драматичен театър „Гео Милев“! 🙂